Силвана де Мари
Последният елф (23)

Десета глава

Денят беше сив. Небето буквално се разтваряше в мъглата, която превръщаше целия свят в нещо непонятно и вълшебно. Сенките на стройните борове се сливаха с техните по-светли върхове.

Ерброу полетя решително високо нагоре. Попита Йорш какъв е планът му и на елфа му се наложи бързо и сериозно да го обмисли.

Щяха да се отправят да търсят Монсер и Сайра, две човешки същества, прибрали, спасили, защитили и подпомогнали малкия елф. Също и да си потърси дрехи. Не, по-добре обратното: първо дрехите, после хората. Все пак не вървеше да попадне сред тях гол като пеперуда. Или не, май не се казваше така, ами като гъсеница…

— Като червей — подсказа драконът.

Гол като червей, точно така. Първо ще се сдобие с дрехи, след това, облечен, ще намери жената и ловеца, а после те ще му помогнат да си намери невяста сред хората, разбира се, която ще бъде щастлива да прекара с елфа и дракона своя живот в недостъпната — ако си лишен от крила — пещера, хранейки се със златист фасул. Не допускаше и сянка на съмнение, че всяко момиче с радост ще приеме предложението му. А защо да се съмнява?

Мислеше да отиде за дрехи в село Арстрид, намираше се непосредствено зад планините, беше достатъчно само да летят надолу по течението на реката и минавайки завой след завой, щяха да стигнат до него. Жителите на селото бяха доброжелателни и се отнасяха любезно към елфите. Не бе изключено ловецът и жената да са се заселили там: мястото беше хубаво. Оставаше под въпрос сдобиването с дрехи. В замяна трябваше да им се даде нещо, а той нямаше абсолютно нищо и въобще трудно се търгува, когато си гол като гъсеница.

— Като червей — отново го поправи драконът.

Последва обширна дискусия относно начина, по който елфът би получил дрехи. Йорш се сети за книгата „Обширен трактат по астрономия“, написан от Джервазио Астронома, четвъртия крал на Третата руническа династия: в библиотеката имаше два екземпляра и единия можеше да размени за дрехи. „Не, прецени той, бедното и неграмотно човечество не би оценило обширния трактат на Джервазио Астронома като ценност, достойна за размяна.“ Във всеки случай хората можеха поне да разглеждат рисунките и прекрасните гравюри, поместени в трактата… Не. Как не се сети, че когато ръцете и краката на хората треперят от студ и те преживяват с качамак и кестени, не им е до красота. Във всеки случай те в никакъв случай не биха прибягнали до кражба — беше изключено и нека Ерброу да не настоява; по-добре да ходи гол като личинка… добре, добре, де, като червей, каква е разликата…

Накрая мъглата се разсея и те разбраха, че летят над селото.

Йоршкрунскваркльорнерстринк се обезпокои, да не би да го видят гол като пеперуда, тоест гъсеница… да, де, да, като червей, върху гърба на дракона, но опасенията му се оказаха напразни: от Арстрид не беше останал камък върху камък и единствените живи същества в това място бяха враните.

Къщите бяха повече, отколкото помнеше, но всичките — опожарени, със съборени покриви и разбити врати, полюляващи се на скърцащи панти. Някоя и друга дива лоза продължаваше да расте около обгорелите подпори — това беше всичко, останало от плодородните лозя. Ябълките бяха изсечени. На пясъчния бряг се виждаше обърната лодка с пробито дъно, до нея се търкаляше гниещ скелет на крава и оглозганите кокали на някакво по-малко животно — овца или куче. По средата на площада на цветущото някога село се търкаляше котелът на съгласието: изкривен, почернял и неизползваем.

Драконът се приземи.

Йорш изпита чувството, че е умрял негов близък приятел. По време на дългото заточение в пещерата той непрекъснато си бе мечтал да се завърне в света, в света на хората, тъй като светът на елфите съществуваше само в света на книгите по история. Всички негови бъдещи планове бяха свързани с това село. Йорш си представяше как ще дойде в Арстрид, ще размени старинната книга или малко златист фасул срещу дрехи, ще попита къде живеят Монсер и Сайра и жителите на селото ще му покажат пътя, защото едва ли се намираха далече. Селото беше най-приятното и най-отдалеченото от Далигар с неговите страшни войници и население. Имаше голяма вероятност приятелите му да са останали тук. Щеше да се срещне с Монсер и Сайра и те щяха да кажат: „О-о, колко си голям, колко си пораснал, колко се радваме да те видим!“. А той щеше да им отговори: „Аз също много се радвам да ви видя, дойдох да ви благодаря задето ми спасихте живота, когато бях дете“. После щеше да си отвори торбата и да им покаже златистия фасул, а те щяха да кажат колко е хубав и щяха да се прегърнат…

Гласът на дракона го накара да подскочи: отново се бе отдал на мечтите си.

В своя живот Ерброу беше виждал само пещерата, планини, гора и море, но това бе достатъчни, за да разбере, че Арстрид е, меко казано, безлюден. А откровено казано, мястото беше ужасно. В гниещия кървав скелет гъмжеше от тлъсти, бели червеи, разнасяше се чудовищна смрад. Над дърветата кръжаха врани и дрезгаво грачеха. Мъглата се бе разсеяла окончателно, разпръсната от лек вятър. Глухо хлопна полуразбитата врата на една от къщите, но и ярката дневна светлина не разкраси картината. Елфът беше смъртно пребледнял. Явно отчаянието го бе обзело и покосило също както при смъртта на любимо същество. Драконът се опита да намери утешителни думи в своята обширна памет, в паметта на своя родител и в паметта на бащата на своя родител, но не откри нищо подходящо. Тогава помисли, че би могъл да го утеши той.

— Хората, които са живели тук, са живи — решително подхвана той и посочи наоколо. — Виж, тук се валят само кравешки, овчи или кучешки кости, но няма човешки — нито на възрастни, нито на деца. Значи са изоставили мястото. Или са ги отвели оттук… точно така, сега си спомних, това е една от човешките привички — да преместват хората на други места и ако някой възрази и каже: „Не, благодаря, на мен тук ми харесва“, го окачват на дърво с помощта на въже, обвито около шията, което влияе много лошо на дишането.

Това проработи. Младият елф незабавно дойде на себе си.

— Точно така! — възкликна той.

Обходи на бегом всичко останало от полуизгорелите колиби.

— Няма никакъв човек, нито жив, нито мъртъв. Значи са на друго място! Или всички са избягали, или са ги… как се казва това? Депортирали. Влиза в обичаите на хората. Те са депортирали и елфите. Изселили са ни в онези ужасни места — „места за елфи“, където сме измрели един след друг.

— От какво?

— От глад и от въшки, мисля.

— Нима елфите не притежават вълшебна сила?

— Да, понякога притежават. Е, и какво?

— Защо не сте направили нещо? Да изгорите агресорите, да ги поразите с мълнии, да ги изпепелите? Да ги заразите с чума? С копривна треска?

— Не е толкова просто. Не всички елфи притежават вълшебна сила. Моят баща въобще нямаше такава. Повечето от нас най-често успяват да запалят малък огън и да възкресят мушици.

— Да възкресят мушица ли? Що за вълшебство е това?

— Зависи от гледната точка. За мушиците техният живот е най-важното нещо на света. Ти чувстваш в главата си тяхната радост от наново придобития живот и ти става леко на душата. Да оставим настрана мушиците; никой елф не може и не иска насилствено да причини болест. Само някои от нас, но те са голяма рядкост, имат сили, годни да се използват във война. И хората, от страх, че това е във възможностите на всички елфи, решили да свършат с нас. С много редки изключения, елфите не притежават истински вълшебни сили, но така или иначе, те не могли да избегнат депортирането, а когато разбрали, че в „местата за елфи“ ги очаква истинска смърт, вече било твърде късно: били останали съвсем малко на брой, тъжни и отчаяни. А ти знаеш, че вълшебството се удавя в тъгата. Ако умре детето на някоя майка, тя завинаги губи своето вълшебство.

— Но не сте се възползвали от старите добри оръжия: мечове, стрели, арбалети. Някога елфите са били смели войни, ненадминати стрелци!

Йорш се замисли. Не знаеше какво да отговори. Да, някога елфите са били храбри войни, но е било много отдавна. До момента, когато се научили да чувстват болката и радостта на другите. Ако радостта на мушицата, връщаща се към живот, е много голяма, помисли си колко огромен е ужасът на човека, когото убиваш. Навярно тази е била причината за тяхното бездействие. И освен всичко друго те били малко на брой и не били обединени. Преследвали ги вече от няколко века. Смъртоносно ги преследвали. Последния път ги преселили от едно място на друго, или поне така им се сторило. Разрешили им да вземат книги. Не забелязали нищо подозрително. А когато разбрали какво ще се случи, то вече се било случило — било твърде късно: не било възможно да направят нищо, борбата нямало да им донесе друго, освен допълнителни страдания… А имало и още една причина и колкото повече Йорш мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше в нейната значителност: всички са искали тяхната смърт…

— И вие сте предпочели да умрете от вежливост към хората? За да не ги разочаровате? Наистина много любезно от ваша страна — саркастично подхвърли драконът и този път Йорш не се обиди.

Замисли се защо сега, когато говореше с някого по този въпрос, мислите му се проясняваха. Изричайки нещата на глас, успяваше да ги разбере по-добре.

— Вълшебството се удавя в ненавистта. Желанието да живееш, желанието да се сражаваш изчезва. Когато всички се озлобят срещу тебе, най-лесният път е да се примириш, да се оставиш да те носи течението. Дори не най-лесният, а единствено възможният път. Ловецът и жената рискуваха живота си, за да ме спасят. Това означава, че те… да, те са ме обичали, навярно са ме обичали, не защото съм елф, а въпреки това. Но не това е важно, те бяха готови да рискуват живота си, само и само аз да остана жив… Когато всички са се озлобили срещу тебе, достатъчно е едно същество да се сражава за тебе и тогава ти веднага го възприемаш духом и също започваш да се сражаваш… А няма ли никой редом до тебе, все едно си умрял и целият твой народ също умира заедно с теб.

Юношата отпусна глава. Лекият ветрец изведнъж набра сила и вратата, увиснала на една панта, яростно се захлопна. Драконът стана по-мек:

— Щом намериш дрехи, ще тръгнем да търсим жителите на селото.

Йорш се оживи. Вдигна глава. Кимна.

— Тук не живее никой — добави драконът, — защо не потърсиш нещо, което да облечеш?

— Не е ли кражба?

— Не — ласкаво отговори драконът. — Не, разбира се. Просто вземаш нещо, което вече не е нужно на никого.

Младият елф обходи повторно селото. Всичко беше изгорено и разрушено. В къщата, някога най-голямата тук, той намери счупена играчка — една лодчица — и парцалена кукла. Видът им прониза с тъга сърцето му.

Изведнъж от мъглата изплува нещо бяло. Беше голямо, старо, изнемощяло куче. През цялото време беше стояло спотаено в храстите, навярно изплашено от дракона, но когато Йорш вдигна играчките, то намери сили да допълзи до елфа, едва поклащайки опашка. Една от зениците на кучето беше побеляла, то беше почти сляпо, ала нюхът не го бе излъгал.

— Фидо! — възкликна Йорш. — Фидо, Фидо, Фидо! Това е тяхното куче! На Монсер и Сайра. Фидо, Фидо. Фидо!

Кучето също го позна. Елфът коленичи на земята, прегърна животното и започна да гали проскубаната му шия с посивяла кална козина. Кучето радостно го близна по лицето. Докато прекарваше ръце по главата му, в съзнанието на Йорш изплуваха смътни, объркани спомени, той почувства вопли, остри миризми, огън, страх. Кучето си спомняше как селото гори, как го бе ритнал кон и го беше окуцил. Изплуваха други спомени: глад, самота, мъка, дни, когато му се налагаше заедно с червеите да глозга стари скелети, за да не умре от глад, очаквайки и надявайки се някой да се върне. И ето че някой се върна. Времето на неговото пазене бе свършило. Пристигнала беше смяната на караула. Появил се бе Йорш, намерил го беше и сега всичко щеше да бъде наред. Щяха да се върнат старите миризми: на сушени ябълки, на печени яребици; прекрасни миризми на хора, които го обичат. За миг елфът видя в паметта на кучето силуетите на жената и на ловеца, и — съвсем за кратко — малка неясна сянка на някого, който е играл с куклата и с лодчицата.

Това беше дълга прегръдка. Йорш, обгърнал кучето с ръце, чувстваше неговата безкрайна умора; единственото желание на Фидо, дочакал връщането на близко същество, беше почивка. Елфът почувства как дишането на кучето постепенно се забавя и накрая съвсем спря. Чуваше слабото биене на сърцето му, интервалите между ударите ставаха все по-големи и накрая дойде последният. И после — нищо. Йорш стоя още дълго, прегърнал кучето. Чувстваше как тялото на животното изстива, как мускулите му се втвърдяват. Не направи нищо, за да задържи живота му, но дълго не го пусна от обятията си. У Йорш не остана и сянка от съмнение: Монсер и Сайра бяха живели тук, в това село, в къщата, където бе намерил играчките. Нещо ужасно трябва да се бе случило с тях и той беше длъжен да ги намери възможно по-скоро.

Йорш положи кучето на земята, с последен ласкав жест затвори очите на Фидо, а после го погреба на брега в малка пясъчна яма, която Ерброу изкопа с едно движение на опашката си. Елфът трескаво се зае да търси дрехи: както никога досега му се налагаше да попадне в света на хората.

Вече съвсем се бе отчаял, ала изведнъж му провървя: в най-отдалечената къща намери стар сандък, скрит под стълба от каменни стъпала — явно го бяха предпазили от огъня. Сандъкът от здраво орехово дърво не беше голям. Имаше ключалка от ковано желязо с гравирани по нея цветя. С едно движение на ноктите си драконът разреши проблема с отварянето. Вътре елфът намери дълга бяла дреха от истински лен, изцяло покрита с цветна бродерия. За нейното изработване навярно бяха отишли няколко години. Около врата, на ръкавите и покрай долния ръб на полата бе пришита тъкан на фигури от малки дупчици. Драконът обясни, че това било дантела. Върху предната част на корсажа беше извезана буквата „М“.

Йорш се заплете в разните воали, дантели и поли, но накрая успя да облече бялата дреха. Така разреши поне един проблем.

В паметта на дракона изплува, че хората от мъжки пол никога не обличат бели дрехи, украсени с бродерии и дантели, а хората от женски пол обличат нещо подобно само веднъж в живота си — в деня на сватбата си. Но той реши да не обръща внимание на това. Драконите се раждат голи и умират голи. В неговата обширна памет бяха зафиксирани сложни човешки привички, отнасящи се за дрехите, ала по-скоро като ненужни сведения или чудачески и отчасти спорни човешки традиции. Но нима си струваше от това да се прави дискусия?