Силвана де Мари
Последният елф (13)

Тринайсета глава

— Познавам тези места от много векове, от времето, когато бях още дете — започна драконът.

— Малко драконче — уточни ловецът.

— Неотдавна родено — поправи ловеца елфът.

— Тогава имах име. Сега то ми е излязло от ума, защото от хилядолетия никой не го е произнасял. Дойдох тук, понеже по тези места се намира най-ценното съкровище на цялата Земя — продължи драконът.

— Истина ли е? — заинтересува се Монсер. — Съкровище ли? И къде е то?

— Навсякъде около нас.

Ловецът се огледа внимателно — нищо, освен сталактити и паяжини.

— По време на втората руническа династия толкова ли са ценили паяжините? — разочаровано попита той.

— Любувайте се — подкани ги драконът, напълни белите си дробове с въздух и внимателно духна.

Вековна прах и паяжина се разлетяха и се откриха милиони книги.

— Голямата библиотека на втората руническа династия. Беше храм на знанието и тук трябваше да се държиш като в храм, в благоговейна тишина и без да се плюе, с измити ръце и почистени ботуши. И като уверение, че никой няма да наруши този порядък, тук от памтивека живеят дракони и поради това надписът, гласи: тук има дракони. Мястото представляваше най-голямата сбирка от знания. Но с времето хората забравиха да пишат. После забравиха и как се чете. Варварство завладя света. Изчезна дори споменът за това място. Мнозина даже не вярваха в неговото съществуване, но благодарение на моите крила аз се добрах дотук след дълги странствания. Огромна беше радостта ми, след като пристигнах тук. Всички книги на света бяха за мен. И в този миг само при спомена за това очите ми се просълзяват.

Когато разбрах, че старостта наближава и ми отнема силите, а моят огън вече не се възпламенява, крилата ми не се разтварят широко и не е по силите ми да си спомня моето име, се установих тук завинаги. Бях стар и слаб, твърде стар и слаб, за да летя.

За да не умра от глад, разполагах единствено с шепа златист фасул на дъното на торбата ми. Бях го събрал по далечни места, там слънцето грее силно и пада живителен дъжд. И за да не загина от глад, започнах да отглеждам фасул, но златистият фасул се нуждае от повече топлина и вода, отколкото има на този планински връх.

Ала планината се оказа вулкан. Затова преместих този каменен блок, та меката топлина и горещата пара да топлят моите кости и моя фасул: костите не ме боляха, фасулът даваше добра реколта.

Веднага обаче ме обзе страх, че целият този дим, който се вдига към небето, ще затъмни слънцето и ще охлади Земята, но как да покрия отново кратера? Тогава трябваше да чакам да умра от студ и глад, замръзнал и без нищо за ядене.

— Но заради теб по целия свят се шири глад и мизерия! — възмутено извика малкият, докато предвидливият ловец се опитваше да го отстрани от траекторията на възможното огнено кихане на дракона.

Драконът застена. Стененето му беше много слабо и сталактитите останаха по местата си.

— Защо всички, с които се срещаме по пътя, прекарват времето си само като плачат? — попита Монсер.

— Не, не всички — весело възрази жената, — само тези, които не се опитват да ни обесят.

— Ти можеш ли да поставиш отново на мястото му този огромен камък? — вежливо, но твърдо малкият попита дракона.

— И после да умра от студ и глад ли?

— Не — спокойно и решително отговори елфът. — Аз няма да те оставя да умреш. Кълна се: няма да те изоставя и ще се грижа за тебе. Ще събирам дърва в гората и с тях ще топля пещерата. Ако фасулът не расте, ще посея царевица. Няма да позволя да умреш нито от глад, нито от студ. Кълна се в моята чест на елф.

Настъпи дълго мълчание. Йоршкрунскваркльорнерстринк беше сериозен и спокоен. В момента имаше вид на по-голям.

Първи заговори драконът:

— Стар съм и много слаб. Не мога да летя, не мога да бълвам огън и да горя с него. Нищо не мога да правя. Ако ме излъжеш, ще умра замръзнал и с празен стомах.

Легна на земята и отпусна глава. Затвори очи. Всички мълчаха.

Йоршкрунскваркльорнерстринк се доближи до дракона и сложи ръка на челото му: големите люспести бръчки под ръката му се изгладиха. Безкрайна умора… Малкият я почувства чрез пръстите си в своята глава. Неимоверна умора…

— Ще те браня от всичко — обеща той, — но сега поправи това, което си направил.

Драконът се съгласи. Опря муцуна в средата на каменния блок и напрегна всичките си сили. Ловецът и малкият му помагаха. Каменният блок се движеше много бавно, но преди да настъпи вечерта, кратерът беше затулен.

Жената опече фасул с царевица и пещерата се изпълни с апетитната миризма на топло ядене. Кучето се настани върху меката постелка от фасулените листа и спокойно засумтя в съня си.

Йорш заговори. За пръв път в живота си се чувстваше силен, знаеше какво трябва да направи, защо и как трябва да го направи.

— Ще живея с тебе и ще ти търся храна — продължи с обещанията той. — Обичаш ли царевица? Да? Добре. В джоба ми останаха няколко зърна, ще ги посеем тук отпред. Царевицата расте без много топлина и дим. Ще четем книги. Всичко ще бъде хубаво, ще видиш, това, мисля, че е кръгът, който трябва да разкъсаме: водата се превръща в пара, парата — в облаци, а облаците — в дъжд. Сега кръгът е разкъсан и аз ще бъда с теб; няма да те оставя да умреш от глад.

Драконът, очарован от неговите думи, кимна щастливо.

Помоли да му покажат царевицата и да му разкажат за нейния произход и начин на отглеждане. В един момент отново се разплака, но този път от радост. Накрая драконът произнесе най-странния монолог за целия ден. И другият елф — каза той — по-големият, който минал оттук преди години, го помолил да затвори кратера, защото се опасявал, че именно парата е причина за тъмнината и дъжда. И онзи елф предлагал на дракона помощ и защита.

Ала след няколко дни елфът отново се отправил на път, радостен и щастлив, а драконът, ако искал, да оставел кратера открит, така щяло да бъде по-добре и за фасула — добавил той. — Още повече че стълбът от пара щял да покаже пътя на сина му, който щял да дойде тук, за да се срещне със съдбата си. Бедният дракон му повярвал и отново отместил камъка, а парата пак се извисила в небесата. Когато те почукали на вратата му, той се изплашил, защото очаквал нови обвинения и все такива неща…

 

 

Настъпи зловещо мълчание.

Само кучето, радостно, че най-после е на топло, размахваше опашка и тя почукваше по сталагмитите, вдигайки прах и паяжини, от което се чуваше лек шум.

Малкият елф изгуби способност да диша. Баща му е бил тук, на това място.

Неговият баща е можел да сложи край на вечната тъмнина и на дъжда, да върне слънцето на света, да спре глада и нуждата в света… можел е, но не го беше направил…

Невероятно, страшно, кошмарно, жестоко, немислимо…

— Ужасно — прецени жената.

— Нечовечно — потвърди мъжът.

Малкият елф изпита най-тъжното от всички съществуващи чувства — срам от своите предци.

Лицето му се изпъна, очите му се свиха, душата му се изпълни със страдание, в което се удави неговото вълшебство. Сега той не беше в състояние да възкреси дори муха.

— Защо? — попита жената.

— А как се продават гърнета, които носят хубаво време, за три златни монети едното, ако на двора грее слънце? Елфите винаги са се отличавали с талант в сделките, не е ли истина? — отговори ловецът.

Гласът на мъжа беше изпълнен с люта ярост. Той закръстосва пещерата с големи крачки. От злоба ритна огъня. Бобът и царевицата се разлетяха на всички страни. Кучето спря да върти опашка и уплашено зави.

— Години на нужда, глад, тъмнина и отчаяние, и всичко заради един дракон-идиот и един елф, който… който… — ловецът не намираше подходяща ругатня.

Изведнъж в главата му дойде най-грубото оскърбление:

— Всичко заради един елф, който се е държал като истински… елф.

Обиден, Йоршкрунскваркльорнерстринк изхлипа сподавено. Но този път никой, освен кучето не понечи да го утеши.

 

 

— Как можем да си тръгнем оттук? — с уморен глас мъжът попита дракона. — Искам да кажа, има ли път, който не завършва при водопада; път, по който да вървят нормални хора без крила? — за по-голяма яснота добави той.

Имало път. А как иначе: нали хората от втората руническа династия, които идвали тук да четат своите древни книги — първо, разбира се, си измивали ръцете, почиствали си ботушите и се заклевали в честта си да не плюят по пода, нито — нещо още по-лошо — по пергаментите — по някакъв начин са си отивали. В края на поляната се бил запазил никому неизвестен и ненанесен на никаква карта старинен път. Той водел, криволичейки по южния склон на Черните планини, все по-далеч от реката и се губел някъде из горите на север.

Излязоха от пещерата. Беше нощ, но толкова светла, с такива ярки звезди и ясна луна, че решиха веднага да тръгнат на път.

Пътят започваше от място, противоположно на тяхното пристигане. Въобще не се виждаше, защото се криеше сред кедрови дървета и отчасти бе обрасъл с храсти и маргаритки, но по остатъците от каменната му настилка все още си личеше, че го е имало.

Камъните, не твърде големи, шестоъгълни, добре прилепваха един към друг като пчелни килийки. Сред израсналите маргаритки се виждаха невисоки колони, в миналото служили за опора при изкачването и слизането. На места по пътя се откриваха малки тераси за почивка. Докато се спускаха, лиственици смениха кедрите, а после се появиха внушителни кестени и дъбове.

Нощта беше толкова светла, че Сайра спря да събере малко кестени. Слагаше ги в торбата внимателно, за да не си убоде ръцете на бодлите им. Напълни торбата наполовина. Въпреки старанието й, целите й ръце бяха в бодли и тя заплака.

— Радвай се, че не ни обесиха! — извика и ловецът.

Неочаквано Сайра се обърна и тръгна обратно към пещерата.

— Ще се върна при малкия — решително заяви тя. — Не е виновен за нищо — меко и спокойно, но уверено, с тон на човек, който не си променя решението, продължи Сайра. — Не е направил нищо лошо. Точно обратното. Като остана при дракона, жертва живота си, за да върне слънцето. Той спаси света. А ние дори не му благодарихме! Баща му може да е бил подлец, но какво от това? Малкият не е виновен. И нима неговият баща е започнал всичко? Просто не е пожелал да сложи край на века на дъжда. А това променя нещата. Отказал е да пожертва живота си, като остане при дракона, за да подобри времето. Възможно е да е имал причина. Да е бил болен. Да е имал други задачи. Например, да се върне при сина си и да го предупреди за нещо важно. Нищо не знаем по въпроса? Как си позволяваме да го съдим?! От памтивека обвиняват елфите за всички нещастия, а ние сме добрите — веднага се присъединяваме към общия хор! Във всеки случаи, не бащата на малкия е виновен да настъпи тъмнината. Той просто не се е хвърлил да спасява света…

Ловецът вървеше мълчаливо след нея. От време на време мърмореше недоволно, но нито за миг не забави крачката си, напротив — въпреки умората, доколкото му позволяваха силите, ускоряваше ход. Стигнаха до кедровата гора. Изведнъж луната се скри, появиха се облаци и тъмнината се сгъсти съвсем. Стана невъзможно да продължат да се изкачват. На една тераса, някога служила за почивка на пътниците, мъжът, жената и кучето се притиснаха един до друг. Така прекараха остатъка от нощта.

При първите проблясъци на зората отново поеха нагоре към върха на планината. Изпълваше ги тревожно безпокойство, все едно са извършили несправедливост. Едва сдържайки гнева си, те бързаха да поправят нанесената обида. Защото бяха обидили детето, родено неотдавна, съвсем малкото дете.

 

 

Накрая се добраха до библиотеката. Слънцето почти достигна зенита си, а водопадът в далечината преливаше във всички цветове на дъгата. Вратата стоеше отворена; драконът дремеше, осветен от златиста светлина. В пещерата цареше пълен ред: прахът от пергаментите беше избърсан, а те — акуратно подредени по лавиците, блестящи от чистота.

Малкият елф седеше в една от вътрешните стаи сред пергаментите, изписани е характерните елфски плетеници и украсени със странни рисунки от глобуси и кръгове. Сияеше от щастие като птиче, току-що научило се да лети. Около него летяха множество глобуси; кръжащи по различни орбити около централния глобус, който се въртеше около собствената си ос.

— Това е написал моят баща — радостно обяви малкият, показвайки надписи и рисунки, — а това го направих аз! — добави той с гордост и посочи летящите във въздуха глобуси. — Използвах стара кожа на дракона (и те като змиите си сменят кожите), за да измайсторя глобусите и сега те изпълняват ролята на планети. Ако някакъв малък предмет се върти около своята ос, аз мога да го задържа във въздуха, независимо от силата на тежестта.

Последва дълго и подробно обяснение.

Оказа се, че движението на звездите е описано в пергаментите, съхранявани в страничните зали на пещерата. Драконът не се бе добрал до тях. Понеже беше огромен, можеше да влиза само в централната зала. Но бащата на елфа — Горнонбенмайергулд, „който намира пътя и го показва на другите“ — е успял да огледа всички странични помещения. Горнонбенмайергулд не си бе губил времето напразно. Беше оставил на сина си толкова ясни обяснения, че да ги разбере за една нощ. И малкият направил важен извод: промяната на климата е настъпила от само себе си, без каквато и да е намеса. И главното — скоро времето ще се върне към нормата също от само себе си. Вулканът нямал никакво отношение. Той не бил вече толкова мощен със своите стълбове от бяла пара, че да превърне цялата земя в блато! Малкият елф употреби голям брой безсмислени думи: метеорити, промяна на земната ос, отново спомена силата на тежестта, макар нищо да не падаше и да не се налагаше да обесят, когото и да било.

Ерата на дъжда настъпила случайно, защото някакъв огромен камък се бил пренесъл високо в небето, но никой не го виждал. А сега дъждът щял да вали все по-рядко, защото камъкът се отдалечавал от Земята. Връщало се нещо, което малкият нарече „изменение на наклона на земната ос“, и същата тази ос щяла да застане в това положение, когато климатът станел приятен. Или поне не толкова гаден. Тоест, нормален. Малко слънце, малко дъжд, понякога ясен ден с лек ветрец, когато щяло да бъде възможно да се пускат хвърчила или да се сее зърно.

Ловецът и жената не разбраха почти нищо. Но те не прекъснаха малкия, не го попитаха какво е „планета“, не уточниха едно и също ли е „глобус“ и „топка“. Елфът стигна дотам да заяви, че Земята е кръгла и не Слънцето обикаля около нея, а обратното. Това беше най-голямата глупост от всичко казано — достатъчно е да си отвориш очите и да се огледаш наоколо, за да се убедиш в противното. Но от вежливост мъжът и жената решиха да не обръщат внимание на тези приказки и да не ги коментират.

Все пак се принудиха да признаят, че през последните две луни за пръв път от дълги години времето бе започнало да се подобрява. По небето отново се виждаха слънцето и звездите, появиха се проблясъци на синия цвят и багрите на залеза. След дълги години тъмнина между облаците и проливните дъждове все по-често се появяваха проблясъци на разведряване.

За жената и мъжа езиковото обяснение на ставащото беше много по-ясно от астрономическата лекция. В предсказанието се казваше:

Когато водата залее земята,

слънцето ще изчезне,

ще настъпи мрак и студ.

Когато последният елф и

последният дракон разкъсат кръга,

миналото и бъдещето ще се слеят

и слънцето на новото лято отново

ще заблести на небето.

Езикът на втората руническа династия не е много точен. Когато означава и условие, и време на действие. Когато — в смисъл: ако…, следствие…, тогава… Или когато — в същото време, едновременно… Това би могло да се случи в едно и също време. Не по причина. И кръгът, който би трябвало да разкъсат малкият и драконът, да не е кръговратът вода — пара — облаци — дъжд — вода, а съвсем друг кръг: линията на хоризонта, който те обгражда, когато останеш сам. Кръгът на самотата. Малкият елф е трябвало да се срещне с последния дракон, за да съедини миналото и бъдещето: да получи достъп до знанията на блестящото минало на човечеството, когато науката и откритията са изпълвали живота, и да запази тези знания за бъдещето. Било е така ясно и просто… И неговият баща разбрал всичко това и му оставил указания за пътя, очертан с бели камъчета, блестящи на лунната светлина.

— А котелът за хубавото време? — попита ловецът.

— Това е най-обикновен котел. Подобряването на времето е щяло да започне от местата, най-близо до Черните планини, които са защитени от западните ветрове. Моят баща го е предвидил.

— Да продадеш обикновен котел за три златни монети на нашия език се нарича „мошеничество“ — сухо изкоментира мъжът, ловко избягвайки ритник по пищяла си, и седна удобно на издълбаната в скалите пейка.

— На езика на елфите това се нарича „гениалност“ — весело уточни малкият. — И не само защото баща ми е предоставил възможността да се добера до това място, но и защото продавайки котела на висока цена, той е дал на хората от селото мир. Жителите на селото вярват, че вълшебството, освен хубаво време, носи и съгласие и са престанали да се колят един друг, което е много по-скъпо от злато. Основното правило в търговията е: плащаш ли скъпо за нещо, което въобще няма цена, вече си спечелил. Мисля, че и старейшината на селото го е разбрал!

След дълго мълчание мъжът избухна в смях. Жената заплака и силно прегърна малкия.

— Нищо чудно пак да се срещнем. От все сърце се надявам — сподели малкият елф.

Вероятно някога пак щяха да се срещнат, но сега бе настъпило време да се разделят. Мъжът и жената щяха да живеят своя живот: да обработват земя, да отглеждат кокошки и патици… или, може би, деца. В техния свят нямаше място за книги и златист фасул. Малкият елф се бе заклел да остане с дракона. Тъга изпълваше сърцето му. Глобусите, които се въртяха из въздуха, леко се търкулнаха по земята. Кучето се спусна да ги гони.

— Да, рано или късно ще се срещнем — потвърди жената.

Приятелите се прегръщаха дълго. Слънцето се издигаше над хоризонта, заливайки все по-обилно библиотеката със златиста светлина. Подобно на старинни скъпоценности стръковете фасул блестяха тук-там между дървените шкафове.

— Искам да дам име на кучето — неочаквано се обади Йоршкрунскваркльорнерстринк.

Сайра притисна още по-крепко малкия към себе си:

— Разбира се.

Йоршкрунскваркльорнерстринк се вълнуваше силно. Дори изпъчи гърди от гордост.

— Фидо — тържествено произнесе той.

— Фидо ли? — попиша ловецът. — Фидо? Обикновено кучетата се казват Шаро, Караман, Мурджо или просто Куче. Фидо е смешно и странно име за куче. Това ще е първото и последното куче, което ще се казва…

Той не успя да довърши. Обичайният ритник по пищялите прекъсна думите му.

— Забележително име — възкликна Сайра, — много ми харесва.

Постояха още малко прегърнати, после още малко и още малко.

Накрая приятелите се откъснаха от обятията си. Погледаха се за последен път и се сбогуваха завинаги. В това време драконът се събуди. Прозина се половин дузина пъти, след което го осведомиха, че отново може да отхлупи вулкана, за да топли старите си и болни кости вовеки веков. От радост старият дракон завъртя опашка — така отчупи три сталагмита и парче от един шкаф за книги. Радостта раздвижи паметта му подобно на лъжица, която разбърква супа, и нещо изплува на повърхността й. Не неговото име, не, то беше загубено завинаги, но нещо друго. Драконът си спомни, че под големия портал била скрита кутийка, пълна с нещо, приличащо на фасул, но ако някой се опитал да го сдъвчи, можело да му счупи всичките зъби. Как се казвало това? Да, онова, от което се правели жезли и корони или важни монети: дали били разбрали за какво става въпрос? Не били много — не повече от сто парчета. Дали щели да им свършат някаква работа? Тогава щели да му направят услуга, ако вземели кутийката, за да не му се мотаела из краката.

Мъжът и жената се заспускаха по дългия път. Ловецът помагаше на Сайра да преодолява трудните места, като й подаваше ръка. Не пускаше дланта й и когато не се налагаше да се прескача по-голям камък. Жената не си отдръпваше ръката. Кучето радостно вървеше след тях.

— Ако искаш, със златото, което ни даде драконът, ще си купим земя и ще живеем щастливо — предложи мъжът.

Сайра не отговори.

— Ще посадим лозе, ще посеем малко жито и царевица — продължи той.

Жената спря.

— Ще отглеждаме кокошки — добави тя.

Мъжът се усмихна радостно и още по-силно стисна ръката й.

Продължиха да вървят мълчаливо. Сайра и Монсер почти стигнаха края на пътя, когато мъжът отново подхвана:

— Знаеш ли, тази сутрин, когато те видях огряна от ранната светлина на зората, аз… ето… хайде, исках да ти кажа… да те попитам… аз… ти… тоест ние… ние бихме могли… Виждаш колко е красиво всичко наоколо… Когато сутрин се разсъмва, всичко е розово, и… като имаме дъщеря, ще я наречем Розалба^[1] — разпали се той.

И този път жената не отдръпна ръката си.

— Красиво име — усмихна се леко тя и се замисли. — Ако имаме дъщеря, бихме могли да я наречем Розалба — поправи го тя, като избегна смушкване в хълбока и се засмя.

Мъжът и жената се прегърнаха и замряха неподвижно, чувствайки един друг топлината си.

Дълго стояха така под звездното небе, защото още от самото начало, от първата си среща, очакваха и желаеха този миг.