Андерш де ла Моте
Измамата (9)

9. Guns, guards and gates…

Тя все още не знаеше на какво да вярва. Целият разказ на чичо Таге звучеше, естествено, съвършено невероятно и ако беше дошъл от някого другиго, тя незабавно щеше да отхвърли всичко като чиста проба празни приказки.

Но в момента неговата история беше единственото обяснение, с което разполагаше. А и по много начини то пасваше прекрасно. Обясняваше и снимката, и фалшивите паспорти и хвърляше известна светлина върху други неща, не на последно място горчивината, която като че беше разяждала баща й отвътре, която постепенно го беше превърнала в друг човек — в някого, когото и беше все по-трудно да обича. Наистина беше опитала. Полагаше всички усилия да му угажда, търсеше и най-малкия знак за поощрение от негова страна. Копнееше за такъв…

Но в историята все още имаше твърде много пролуки. Според чичо Таге баща й е бил освободен в средата на осемдесетте. Но доколкото й беше известно, той беше продължил да работи, да заминава в командировки близо още десет години, преди да се прибере от Испания в ковчег.

Не беше питала чичо Таге за това, не беше повдигнала въпроса за подробностите около смъртта на баща си, и въпреки че той я приканваше, не му беше доверила за револвера, който намери в сейфа.

Но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че той вече знаеше за това. Че може би в действителност би искал да се добере най-много именно до оръжието.

Затова и предпочиташе да изчака, преди да му зададе още въпроси, поне докато успееше да провери разказа му. Да се подплати с малко повече информация.

Но колебанието й вероятно се дължеше също толкова и на това, че я беше страх от отговорите.

Или че мозъкът й вече беше натъпкан до пръсване с други, значително по-важни неща. Като странните обстоятелства около задържането на Хенке и предстоящото посещение на Марк Блек, до което оставаха само четири дни.

Освен това още не се беше отказала от онзи микробус, който ги беше следил. Отговорът от пътната агенция тъкмо беше пристигнал в пощенската й кутия. Кола под наем, регистрирана към новосъздадено акционерно дружество във Вестерорт. „Грундстенен“^[1] АД — стандартно наименование, което се използваше, когато собственикът не е регистрирал търговско име. Адресът посочваше само пощенска кутия както при хиляди други фирми. Всичко на всичко информацията в писмото не беше от особена полза, нито за да подсили, нито за да разсее подозренията й.

Във всеки случай ванът не се беше мяркал повече, което, естествено, беше известно облекчение.

Но нещо, което, от друга страна, беше започнало да я тревожи все повече, беше треморът на ръцете й, най-вече дясната. Откакто едва не беше изтървала бутилката вода в кафенето, пристъпите се бяха появили още няколко пъти. Вероятно се дължеше на липса на сън или поне така твърдеше лекарят й. Алтернативно можеше да бъде временен страничен ефект от новите таблетки.

Минават няколко седмици, докато тялото се нагоди, Ребека, трябва да имаш търпение…

Не беше казала нищо на Мике, нито пък на някого другиго, като стана дума. Вярно, дозата, която взимаше, беше малка, но антидепресантите не бяха точно от нещата, с които човек се фука.

Тя продължи обратно по коридора към офиса си и по пътя подмина вратата за стаята на Мике.

Беше затворена, а през малкия стъклен прозорец мерна гърба му.

Точно както повечето сутрини той беше станал рано. Пристигаше на работа още преди тя изобщо да е станала от леглото.

Срещаха се твърде рядко, осъзнаваше го, но този път поне не беше само по нейна вина. Беше приела работата в Sentry в опит да му се реваншира поне малко за аферата с Тобе Лунд. За да имат повече време заедно…

Идеята във всеки случай беше добра…

Всъщност тя би предпочела да се бяха скарали. Да я беше наричал с различни епитети, от които тя беше заслужила всички. Да беше блъскал врати и да не й беше говорил със седмици, не и преди да го замоли за прошка.

А може би дори не и тогава…

Неговият начин, разбира се, беше много по-зрял.

Тя беше направила грешка и той й беше простил, точка.

Значително по-трезво и разумно, отколкото да ръси обвинения и да тряска врати. Но в същото време толкова неестествено…

Тя затвори вратата на офиса си и пусна компютъра. Докато той зареждаше, се усети, че гледа към чекмеджето на бюрото.

Няколко минути едва ли щяха да навредят, а освен това компютърът очевидно щеше да ъпдейтва някаква програма…

Тя отвори чекмеджето и внимателно взе снимката. После светна настолната лампа, нагласи лъча светлина и извади новозакупената лупа от чантата си.

Резолюцията не беше най-добрата, а и почти петдесетте години, изминали от проявяването на снимката, далеч не бяха подобрили качеството на образа.

Но мъжът в средата на предния ред, който за разлика от всички останали се усмихваше само леко, без да показва зъбите си, безспорно напомняше страшно много на баща й.

Тя го разгледа старателно през лупата. Същият остър нос като нейния, същите изразени скули и тъмни очи. Но беше невъзможно да бъде напълно сигурна. Баретата, която носеше мъжът, беше свалена ниско над челото и правеше пропорциите на лицето му да изглеждат малко сбити. Освен това шапката скриваше косата му, което правеше идентифицирането още по-трудно.

Тя продължи инспектирането, като премина на другите мъже около бронирания автомобил.

Общо шейсет и девет души, всичките на по около двайсетина години, облечени в светли униформи цвят каки и барети. Един от мъжете на задния ред също изглеждаше донякъде познат.

Лицето му беше засенчено от хората пред него, така че беше още по-трудно да различи някакви подробности. Но това спокойно можеше да бъде чичо Таге…

Компютърът изпиука и тя остави лупата и въведе потребителското име и паролата си.

Няколко секунди по-късно отвори полето за търсене и написа няколко ключови думи.

Контрабанда с оръжие, ООН, Кипър.

Над 50 000 резултата…

Първият беше от шведски военноисторически архив и след малко ровене, тя намери каквото търсеше:

Декември 1963-та избухват боеве между кипърски гърци и турци в Кипър, което води до решението на ООН да изпрати мироопазващи сили на острова. Под натиска на ООН Швеция решава да рекрутира батальон от 995 мъже, който през пролетта на 1964 г. е изпратен да оперира в труднопроходима местност в Западен Кипър. Батальонът получава голям район за наблюдение с 35 поста, допълнени с патрулиращи бронирани автомобили (КР-коли^[2]). В края на лятото положението се изостря и шведските войски се оказват между воюващите страни и са принудени да евакуират турско цивилно население. В тази ситуация гръцки войници откриват, че отделни шведи транспортират контрабандно оръжия на кипърските турци. Виновните са наказани, някои офицери са заменени, дисциплината е затегната, а шведският батальон е прегрупиран в района на Фамагуста.

Тя се облегна назад в стола, вдиша дълбоко и сплете пръсти на тила си. Дотук историята на чичо Таге изглежда съвпадаше. Но как можеше да се добере до повече подробности?

Пробва още от резултатите в търсачката, никой от тях не й беше от помощ.

Опита да промени ключовите думи, но не постигна по-голям успех.

От друга страна, намери редица книги за шведски ООН мисии и реши да си поръча някои от тях. Тъкмо когато приключи, на вратата й се почука.

— Влез!

Шелгрен надникна вътре.

— Добро утро, шефе, всичко окей ли е?

— Ммм, за нещо конкретно ли става дума?

— Сана каза, че си искала да говориш с мен за плана за другата седмица…

— Да, разбира се, сядай…

Тя кимна към стола за посетители, като същевременно бутна снимката и лупата в най-горното чекмедже на бюрото.

Време беше да внесе ред в списъка с приоритети.

* * *

Той взе телефона в ръка. Усети хладната му повърхност в дланта си, подхвърли го леко два пъти, сякаш за да почувства тежестта му. После за хиляден път прокара пръсти по релефните цифри от задната страна.

1 — 2 — 8

Някога беше First runner up, the Ayatollah of Fuckenrolla и най-печеният тип в Играта. Мамка му, ама че селективна памет имаше!

Всичко останало: как го бяха подмамили, бяха го накарали да премине всички граници и после го бяха захвърлили на бунището, това беше почти забравено. Може би дори простено… Малко както когато дедаците си приказваха колко забавно е било в казармата и как оня, злият сержант в края на краищата всъщност е бил доста свестен…

Само че Играта не беше упражнение, не беше война наужким с халосни патрони и фиксирана обедна почивка с грахова супа и свинско. Беше ето процента for real!

Не можеше да отрече, че усещането да държи телефона беше страшно хубаво. Само за няколко секунди отново да се почувства като част от нещо по-голямо, нещо, до което средняшкият швед никога нямаше дори да се доближи.

Но независимо от това не можеше да изпълни мисията, не беше такъв човек.

Онова, което се случи долу в „Багармосен“, беше съвсем друга работа. Един вид самозащита, може да се каже…

Даг или Бека. Изборът не беше особено труден…

Но това, което Водача искаше от него, беше нещо съвсем различно. Съвършено ясно и безцеремонно. Но той не можеше да го направи.

Не беше убиец.

Не и по този начин…

Опитваха се да го манипулират, осъзнаваше го. Ченгетата, съобщението на компютъра, подслушването, статиите във вестниците. Телефонните разговори, сватбената музика.

Всичко това беше един голям mindfuck, целящ да му промие мозъка. Да го направи покорен. Да го накара да върши това, което искаше Водача.

Той трябваше да си възвърне инициативата, да си осигури the upper hand… Бавно остави телефона настрана и го покри с няколко вестника. След което взе малкия железен лост.

* * *

— Е, ако никой няма повече въпроси, спираме тук. Събираме се в понеделник, 06:00, за последен брифинг преди потеглянето. Както всички знаете, много погледи са насочени към нас покрай тази задача, което означава добър шанс за нас да покажем с какво можем да допринесем към останалата дейност на компанията.

Одобрителни кимания от целия екип, никой нямаше какво да добави.

— Добре — тя се изправи и засъбира показно документите си, което беше началният сигнал за останалите да се разотиват. Ръцете й се представиха перфектно, нямаше и помен от треперене.

Трябва да е било нещо временно точно както каза докторът.

Тя извади телефона си и промени сигнала на звънене от безшумен на нормален. Екранът примигна два пъти, след което стана син. Тя измърмори нещо и натисна копчето за изключване. Случваше се за трети път тази седмица, реално трябваше да го даде да го оправят преди посещението на Блек, но ако оставеше телефона включен и не бърникаше настройките, не трябваше да има проблем. Освен това цялата вътрешна комуникация ставаше по радиото.

Когато се върна обратно в офиса, писмото лежеше на бюрото й. Тя веднага се досети за какво ставаше дума и нетърпеливо разкъса плика.

Решение относно разрешително за оръжеен лиценз на Sentry Security.

После дълъг официален текст, под който в долния десен ъгъл стоеше голям печат.

Одобрено

Yes!

Това означаваше, че вече имаха право да носят оръжие по време на служба точно както в СЕПО и че пистолетите, с които се бяха упражнявали долу на новопостроеното стрелбище, най-накрая можеха да ги последват навън.

Една тревога по-малко, и то голяма, а напрежението в гърдите във всеки случай олекна донякъде.

Въоръжението беше важно, без оръжие човек беше охранител light — само една идея над фитнес горилите, които разбутваха феновете около виповете и поп звездите. С оръжие човек беше про, специалист, който можеше да защитава себе си и охраняваното лице докрай.

В обосновката за решението не се споменаваше нищо за това защо лицензиращият орган беше променил мнението си, но това нямаше значение. Тя и без това знаеше.

Телефонът се беше свестил и тя заскролва през телефонния указател, докато намери правилното име.

„Благодаря за помощта“ — написа тя и натисна „изпрати“.

Отговорът дойде само след няколко минути.

За нищо, радвам се да ти помогна!

Успя ли да обмислиш предложението ми относно намереното?

Поздрави,

Ч.Т.

Тя тръгна да пише отговор, но се спря по средата. Естествено, беше най-добре да остави всичко на чичо Таге. Той беше способен да се погрижи за всичко, а револверът я притесняваше повече, отколкото й се искаше да признае. Същевременно чувстваше, че не е редно да се разделя с нещата, преди да е научила малко повече за миналото на баща си.

Тя изтри отговора си и го замени с едно-единствено изречение.

„Трябва ми още време да помисля!“

После се обърна към компютъра, за да разпространи добрите новини от днес.

* * *

Той погледна предпазливо през пролуката на щорите. Естествено, трябваше да изчака, докато се свечери, но шведският летен сумрак нямаше да настъпи преди единайсет часа. А толкова дълго определено не можеше да чака!

Отвори внимателно скърцащата си външна врата и се заслуша в тъмното стълбище. Някъде отдолу се чуваха слаби звуци от телевизор, това беше всичко.

Направи няколко крачки на пръсти, както беше по чорапи, и долепи ухо до съседската врата. Тихо като в гроб.

За първи път от няколко дни, което логично трябваше да означава, че апартаментът беше празен.

Дори и Щази шпионите си имаха семейства, които ги чакаха у дома.

Той клекна и надникна внимателно през пощенската кутия. Тъмно, значително по-тъмно, отколкото отвън на стълбите, което означаваше, че прозорците вътре бяха покрити. Миризмата беше същата като предните пъти, когато беше проверявал. Стърготини. Явно бяха направили стабилно преустройване там вътре…

Той се изправи, направи две крачки и за всеки случай надзърна още веднъж надолу по стълбите.

После пъхна ръка под ръкава на блузата и извади малкия лост.

Мина учудващо просто.

Пъхна острия край в процепа над ключалката, удари го с длан, за да го намести, после едно-единствено здраво дръпване и pop goes the weasel!

Всъщност не беше толкова странно. За разлика от неговата собствена врата тази беше от дърво, старо дърво. Има-няма петдесет-шейсет години суша свиваха дървения материал и отваряха предостатъчно пространство между вратата и касата.

Единично не особено силно изскърцване, последвано от глух удар, когато резето изскочи.

Open Sesame!

Почти не останаха следи по вратата.

HP остана неподвижен за миг и се заслуша. Освен телевизора все още не се чуваше нищо. Нито от стълбището, нито от апартамента. Той загреба няколко малки трески с единия си чорап и ги натика до стената, за да не си личат толкова ясно върху каменния под. След това извади малко фенерче от единия си джоб, влезе в апартамента и затвори внимателно вратата след себе си, доколкото можеше.

Тук вътре миризмата на стърготини беше по-силна. Той постоя няколко секунди, бърникайки фенера.

Изведнъж в главата му изникна картина. Той и Бека пред някакъв огън, не, камина.

Пукащи дървета, хвърлящи искри над тухления под… Той ги ловеше, опитваше се да ги настигне, преди да са изгаснали. Смехът й…

Внезапната светлина, дошла от фенера, го стресна. Пич, стегни се, за бога. Memory lane трябваше да почака.

Той обходи с фенера малкото затъмнено антре. Апартаментът напомняше на неговия собствен, архитектурният план беше почти същият. Сигурно беше влизал вътре поне сто пъти, докато Козела живееше тук. Но сега мястото му се струваше странно непознато и той запристъпва внимателно напред, играейки с лъча светлина по празния под.

Нямаше и карфица, нито дори един скапан дървен стол или забравен кашон. Целият апартамент изглеждаше странно изоставен, но въпреки това той усети как сърцето му заби малко по-бързо. Клекна и освети по протежение на пода точно като ония от CSI.

В прахта се виждаха ясни стъпки. Отъпкана автострада по средата на стаята, почти без отклонения. Той се обърна, освети във всички посоки. Следите тръгваха от входната врата, през антрето и всекидневната и нататък към спалнята. Успя да различи поне три различни вида обувки, два вероятно бяха някакви спортни патъци, докато третият изглеждаше по-гладък, малко като официална обувка.

Във всеки случай спалнята явно беше целта на всички посетители, което беше донякъде учудващо, защото тази стая се намираше най-далеч от неговия собствен апартамент. Освен това бяха правили ремонт именно там вътре, защото въпреки миризмата досега той не беше видял нито една стърготина.

Когато се приближи, ненадейно откри слабо сияние под вратата. Замръзна намясто и се подготви за бързо отстъпление. Но после осъзна, че светлината беше твърде слаба, за да идва от обикновена лампа. Освен това беше червена, така че той предположи, че идваше от дисплей или някаква друга електронна джаджа.

Направи няколко предпазливи крачки и долепи ухо до вратата на спалнята.

Тишина.

Миризмата на стърготини сега беше толкова силна, че почти пареше в носа му. Някъде под всичкия сладникав дървесен мирис той долови и един по-остър, който не разпозна.

Изчака няколко секунди.

Пет.

Десет.

После сложи ръка на дръжката, пое дълбоко въздух и внимателно отвори вратата.