Андерш де ла Моте
Измамата (10)

10. Snake Eyes

Шестте оръжия стреляха толкова нагъсто, че гърмежите почти се сляха.

Двойни изстрели, само няколко милисекунди интервал. Мишените се прибраха с кратко хидравлично съскане.

Дрънчене от празните пълнители, падащи по пода, последвано от кратко металическо тракане, когато стрелците бързо ги замениха с нови.

Мишените отново се показаха.

Единични изстрели този път, след което всичко оръжия изщракаха почти едновременно. Но никой от шестимата охранители не изглеждаше дори малко изненадан. Бързи движения със затворите освободиха зелените учебни патрони, които Ребека по-рано беше скрила в резервните пълнители, и те се затъркаляха по пода.

Последваха нови изстрели, преди да звънне таймерът и мишените да се приберат.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието — изкомандва Ребека, сваляйки антифоните.

Скъпата вентилационна система се справяше отлично, отбеляза тя. Въпреки че в последната минута на стрелбището бяха направени шейсет изстрела, миризмата на барут едва се усещаше.

Тя натисна едно копче на дистанционното и мишените се показаха. Шест фигури от кафяв картон, големи колкото човек и с човешки контури.

Но вместо картинка, представляваща заплашителен нападател, картоните имаха просто кръг, голям колкото чиния, нарисуван от предната страна. Право над гърдите — сърце, дробове, гръбнак.

Попадение в кръга върху незащитено тяло беше по всяка вероятност смъртоносно, а две — със сигурност.

Дори нямаше нужда да се доближава до мишените, за да провери резултатите.

Никой от охранители й не трябваше да повтаря изпита по стрелба.

Всичките им десет изстрела бяха в кръговете, директни попадения в смъртоносната зона и дори прекъсването на стрелбата малко преди края не беше разконцентрирало стрелците.

— Добра стрелба! — каза тя лаконично, докато записваше резултатите в протокола си.

— Упражненията правят майстора, шефе — ухили й се Мршич. — Хубаво че не сме си губили времето…

Тя подмина коментара. Реално трябваше да е доволна. Тя сама беше проектирала всичко тук вътре. От оформлението на пистата до изискванията за отделния стрелец.

Цялата забава до момента струваше над два милиона и ако не беше получила разрешителното за оръжия, парите щяха на практика да се окажат пропилени. Но чичо Таге отново я беше спасил.

— Искаш ли да минеш своя си изпит, Ребека? Аз мога да управлявам мишените.

Шелгрен протегна ръка към дистанционното.

— Не, благодаря — каза тя може би прекалено рязко.

— Часът напредна, ще го направя утре сутринта — добави тя и се престори, че поглежда към часовника си. — Но все пак благодаря, Шелгрен — тя се насили да се усмихне.

— И така — тя се обърна бързо към останалите пет охранители. — Всички минавате, добра работа! — тя демонстративно сложи чавка в полето на протокола, като същевременно наклони подложката за писане така, че никой да не види как дясната й ръка трепереше.

* * *

Минаха няколко секунди, преди да разбере откъде идваше миризмата.

Терариуми.

Големи терариуми, подредени върху стойки за рязане на дърва покрай стените, с нагряващи лампи, висящи над тях. В стаята имаше общо пет лампи, по една над всяка стъклена кутия. Само една от тях беше светната и той усещаше топлината още от няколко метра.

В средата на стаята стоеше голяма работна маса, затрупана с различни предмети.

Той старателно огледа стаята с фенера, след което направи няколко предпазливи крачки напред. Вратата се затвори безшумно зад него, но той едва я забеляза.

Какви ли животни се бяха сврели зад стъклените стени?

Насочи лъча на фенера към терариумите, но всички клетки изглеждаха празни.

Чудно!

Внезапно шумолене вдясно го накара да подскочи и да изтърве фенера на пода.

По дяволите!

Бързо се наведе, за да го вдигне, и докато се изправяше, погледна в очите един плъх, толкова голям, че го накара да настръхне.

Беше само на около метър, затворен в тясна малка метална клетка, която висеше отстрани на един от терариумите, и той можеше да види как мустаците му потреперват, докато животното го душеше.

Мразеше плъхове. Гнусни малки мотели за бактерии с жълти зъби и голи опашки…

Това очевидно не беше обикновеният отвратителен канален вариант, ами от онези черно-белите, които хората си купуваха като домашни любимци от зоомагазините.

Ужас!

Но какво, по дяволите, правеше плъхът тук?

И терариумите?

Той не виждаше и помен от микрофони или магнетофони, единствената техника, която се мяркаше наблизо, беше тенеке, което приличаше на малък радиоапарат и стоеше в единия край на голямата работна маса.

Дисплеят светеше и щом от чисто любопитство докосна едно от копчетата, той чу радио гласове, които си дрънкаха един на друг на език, който не разбираше. Вероятно съвсем обикновено радио, нагласено на AM честотната лента… Той обиколи стаята още няколко пъти с лъча на фенерчето, но продължаваше да не намира и най-малка следа от щаба за подслушване, който беше очаквал.

Странно…

Силно пластмасово изщракване, последвано от леко бръмчене, отново го стреснаха, но този път държеше здраво фенера. Долови движение откъм клетката на плъха и насочи светлината натам. Едната страна на клетката липсваше, като вместо това се състоеше от дървен панел, който служеше и за стена на терариума. Между него и клетката бавно се отваряше капак, вероятно контролиран от електрически двигател. Той се наведе под терариума и точно така откри малка черна кутия, свързана с таймер.

Скоро капакът се отвори изцяло и плъхът, на който сигурно адски му беше писнало да се тъпче в тясната клетка, вече се беше захванал да изследва отвора към просторния терариум.

Той се поколеба няколко мига, мустачките му трепнаха леко, но очевидно нещо вътре миришеше страшно хубаво, защото нетърпеливо се заизкачва натам.

HP се наведе напред, за да вижда по-добре. Наистина загряващата лампа беше включена, но въпреки това терариумът изглеждаше празен. Клон за катерене в единия ъгъл, съд с вода и дебел слой стърготини бяха единственото, което се виждаше. Плъхът направи няколко предпазливи стъпи по стърготините, вдигна високо глава и подуши новото място. Зад него двигателят отново забръмча и бавно затвори обратно вратата, но нито плъхът, нито HP обърнаха внимание.

Животното направи внимателно крачка напред, после още една. Внезапно потрепване на мустачките го накара да спре. Малкият розов нос душеше…

Змията се появи от нищото. Изскочи от стърготините като стоманена пружина и захапа плъха право през гърба с такава сила, че и двете животни се блъснаха в стъклото на няколко дециметра от лицето на HP.

Той се изтърси по гръб на пода, фенерът се изтърколи встрани, а в гърдите му сърцето биеше като бас барабан.

Но вместо да последва първоначалния си инстинкт и панически да се разкара оттам, остана седнал пред терариума почти като парализиран.

Змията лежеше абсолютно неподвижно със зъби, заровени дълбоко в гърба на борещия се плъх. Мъртвешките очи на влечугото сякаш се взираха право в него през стъклената стена.

HP се усети, че е застинал със затаен дъх…

Съпротивата на плъха беше кратка, борбата престана и бе заменена от леко скимтене, което замлъкна почти веднага. Последваха няколко кратки потръпвания на краката и голата опашка. След това плъхът остана напълно неподвижен.

Змията полежа така още известно време, преди да го пусне. После се завъртя, налапа бавно главата на плъха и с резки движения започна да го поглъща цял.

HP изтръпна.

По дяволите, направо отвратително и що за шибан болен мозък беше измислил това устройство с таймера? Жива храна… Какво й беше лошото на консерва „Уискас“?

Той се надигна от пода, локализира фенера и прокара лъча по останалите стъклени клетки. Но всички изглеждаха празни. Нямаше плъхомати^[1] отстрани, лампите бяха изгасени, а капаците стояха отворени. Вероятно чакаха нови наематели.

Той се върна при работната маса и след малко бърникане откри ключа на стара лампа, закрепена за единия край на плота. Върху масата лежаха различни инструменти; малки отвертки, странни клещи, каквито никога преди не беше виждал, както и разни електронни приспособления и кабели. За миг му хрумна, че въпреки всичко е бил прав. Всичко това беше свързано с наблюдението на апартамента му, малките датчици и резистори всъщност бяха микрофони и камери. Но след като провери чертежите, които лежаха накуп в единия край, той разбра, че беше сгрешил…

И то страшно…

Това, което се строеше тук, вътре, беше нещо значително по-сериозно.

* * *

Ръцете покрай тялото.

Дълбоки вдишвания.

Навъъътре.

Навъъън.

Концентрирай се, Нормѐн!

Навъъътре.

Мишената се показа с трясък. Ръцете се размърдаха светкавично. Отмятане на сакото, изваждане на пистолета, издърпване на затвора, двоен изстрел. Мишената се скри. Тя отпусна ударника, снижи оръжието до средна височина и направи крачка напред.

После още една.

Мишената отново се показа. Вдигна пистолета, изстреля два бързи изстрела. След това свали оръжието, отпусна ударника и изпразни патроните.

Мишената продължи да следва програмирания цикъл, но тя не си направи труда да довърши стрелбата. Вече знаеше резултата.

Още първите два изстрела бяха колебливи, а другите два, с отпуснат ударник и по-стегнат спусък, вероятно дори не бяха уцелили мишената, още по-малко смъртоносната зона в гърдите.

Мамка му!

За късмет тя беше достатъчно разумна да прати останалите охранители да си ходят.

Стрелбата беше нейната стихия, нещо, в което почти винаги беше първата в класа. Още едно време в Полицейската академия, когато преодоля страха си от оръжия, взе си макет на пистолет и се упражняваше, докато я заболят пръстите.

Но сега дори не покриваше нормата. Донякъде това, естествено, беше по нейна вина. Сама беше оформила изпита, бе го направила по-труден, отколкото беше в СЕПО.

А сега се провали на собствения си тест…

Ама че ирония…

Тя вдигна оръжието пред себе си, с двете ръце около дръжката. Дясната ръка протегната право напред, лявата леко свита, придърпвайки пистолета обратно към тялото. Обикновено при Стойката Уивър оръжието беше насочено почти неподвижно към целта. Но в момента цевта танцуваше насам-натам и тя трябваше да се напрегне значително, за да изравни мерника, мушката и мишената за повече от половин секунда.

Повече упражнения, опитваше се да се убеди сама.

Седеше твърде много зад бюрото, малко повече време на стрелбището сигурно щеше да реши проблема. Но тя сама чуваше колко фалшиво звучеше извинението. Несигурността в ръцете й нямаше нищо общо с упражненията.

Абсолютно нищо.

* * *

Бомба.

Беше напълно сигурен. Далеч не разбираше всички странни знаци и символи по чертежите, но нямаше и нужда. Пичът, който притежаваше масата, инструментите и змиите, проектираше бомба, голяма. По някаква причина, която той не схващаше, тя щеше да е кръгла. Перфектна окръжност, 1016,1 милиметра широка и 224,3 дебела, с черна решетка от долната страна. Освен това, ако се съдеше по електронните джаджи, които щяха да стоят в средата на кръга, бомбата не беше обикновена, ако въобще съществуваха такива. Нямаше фитил или мобилен телефон, който да служи за дистанционен детонатор, както при онази, която самият той беше взривил в Шиста.

Батериите, процесорът и малкият харддиск, които му се струваше, че различава на чертежа, можеха да означават само едно. Този разбойник щеше да има собствен изкуствен интелект, който вероятно щеше да е способен да взима собствени решения в зависимост от обстоятелствата. Бомба с мозък…

В единия ъгъл на чертежа имаше някакъв дизайн. Розови триизмерни кутийки със сини ръбове се извиваха, образувайки праволинейни фигури.

Лабиринтът Лутерн, беше надраскал някой в края.

Значи беше чул почти вярно през стената. Лутерн, не латерна.

Но какво означаваше това и кой, по дяволите, беше Учителя?

Можеше, разбира се, да е кодовото име на конструктора на бомби със змийския фетиш, който живееше тук…

Ново шумолене зад него го накара неволно да трепне, макар че вече знаеше какво се случваше там. Змията явно беше прегладняла, защото плъхът беше наполовина в гърлото й и тя се мърдаше бавно напред и назад, за да натъпче останалото във врата си.

Между другото змиите имаха ли изобщо вратове?

И всъщност това беше всичко, което имаха?

Без да може да се въздържи, се изхили на глас.

Шит, ама че се беше нервен.

Змията продължаваше да се взира в него с мъртви очи и той й показа среден пръст, преди да се върне на чертежа. Бомбата го очарова. Учителя или който там се беше заел да я скалъпи, не беше глупак…

Запрелиства листовете и се наведе напред, за да вижда по-добре. Единият му крак попадна на нещо под масата. Дебел продълговат предмет и за секунда му се стори, че беше здраво въже.

Тракащият звук го наведе на други мисли…

Той се отмести внимателно назад и погледна под масата.

Змията беше голяма, тялото със зигзагообразна шарка достигаше сигурно към дециметър в най-дебелата си част. Тя лежеше свита съвсем близо до обутия му в чорап десен крак. Клиновидната глава беше вдигната и животното размахваше раздразнено език, а звукът от пръстените в края на опашката й ставаше все по-силен.

Космите по врата на HP настръхнаха така, сякаш изпълняваха команда мирно, сърцето му се притисна към гръдната кост и за секунда той за малко да се напикае. Но в последния момент си възвърна контрола над тазовото дъно.

Run, you fool!

Но скапаната змия беше на пътя му. Лежеше между него и изхода, а той нямаше никакво желание да влиза по-навътре в стаята.

Беше мислил, че четирите отворени и тъмни клетки са празни, но в действителност обитателите им бяха в стаята, спотаени в мрака под терариумите, докъдето не достигаше светлина. Той опита внимателно да дръпне десния си крак назад. Тракането се засили още повече.

По дяволите!!!

Колко отровни бяха гърмящите змии по десетобалната система?

Вероятно достатъчно, за да си създадат собствена шибана аудио предупредителна система…

Самонесеприближавайчеиначесепишиумряяял!!!

Трябваше му тояга, някакво оръжие. Но работната маса не предлагаше много. Нито един от инструментите там не беше по-голям от собственото му жалко фенерче. Трябваше му нещо солидно като чук или защо не лостът, който беше оставил при входната врата…

Пълен ужас!

Но точно под плота на масата имаше чекмедже.

Той премести внимателно ръка към него. Сантиметър по сантиметър. Тракането продължаваше с неотслабваща сила, докато змията се взираше в мръсния му чорап.

Добра змия.

Леко и спокойно…

Пръстите му докоснаха чекмеджето, хванаха дръжката. Змията все още изглеждаше съсредоточена върху крака му…

Той предпазливо дръпна чекмеджето няколко сантиметра.

После още няколко…

Трябваха му две-три секунди да загрее в какво се беше вторачил. Беше се надявал на някакъв вид импровизирана тояга.

Това беше много по-добро.

МНОГО по-добро.

Той мушна ръка в чекмеджето, обхвана внимателно дръжката с пръсти и усети мрежестата шарка под дланта си. Беше принуден да се въздържи, за да не го грабне незабавно.

Леко и спокойно…

Змията продължаваше да трака, изглежда още не беше взела решение. Той погледна към нея с крайчеца на окото, видя я как вдига глава още малко нагоре. Десният му крак беше само на петнайсет-двайсет сантиметра от устата й. Езикът се прибираше и показваше като камшик, сега по-бързо.

HP завъртя деликатно ръка и я вдигна бавно към себе си. Тракането се засили, змията дръпна глава назад. Подготви се…

Той премести внимателно тежестта си върху левия крак, извъртя още малко тялото си. Още пет секунди, пет проклети секунди бяха всичко, от което се нуждаеше…

Внезапно главата на змията се стрелна напред.

HP дръпна рязко крак, извади ръка от кутията и стреля… Гърмежът беше толкова силен, че ушите му заглъхнаха, той затвори очи инстинктивно, извърна глава и изкрещя от ужас. Но въпреки това продължи да дърпа спусъка на револвера.

Веднъж.

Два пъти.

Трески и прах бликнаха от пода, гневен рикошет избръмча някъде надясно. После сух глух звук от пукащо се дърво и изведнъж цялата тежка работна маса се пречупи.

Вихрушка от прах и барутен дим го удари в лицето и той направи две крачки назад, преглъщайки няколко пъти, за да се отърве от пищящото заглъхване на ушите.

Сърцето му препускаше от адреналин, диафрагмата помпаше дробовете толкова здраво, че ребрата му скърцаха.

Fucking hell…

Той надникна внимателно към мястото, където беше стояла змията. Рухналата маса покриваше по-голямата част от пода, но между отломките ясно се виждаха кръв и лепкави черни змийски черва. Част от опашката беше откъсната и лежеше сама по средата на стаята. Все още потрепваше спазматично, но шумът вече не беше заплашителен, ами звучеше по-скоро като счупени маракаси.

Yes!

Яж лайна и умри, змийско копеле!

EAT SHIT AND FUCKING DIE!!!

Вероятно беше нанесъл поне едно директно попадение с револвера, след което падналият плот на масата се беше погрижил за останалото. Но беше ли успял сър Съскащ да го ухапе?

В следващия миг болката си проправи път до главата му през притока на адреналин и той погледна ужасен надолу.

Две малки червени петна точно на свивката между стъпалото и пищяла се виждаха ясно върху десния му чорап.

* * *

Книгата за Кипър я чакаше в анонимен пакет върху килима в антрето, когато се прибра вкъщи. Вече беше успяла да я прегледа, но всъщност не беше научила много повече. Историята за контрабандата беше разгледана накратко като малък и нещастен инцидент, част от една иначе много успешна мисия. Подробностите бяха сравнително оскъдни. Точно както беше казал чичо Таге, двама млади шведски офицери не бяха издържали да гледат пасивно, докато превъзхождащите войски на едната страна разгромяваха обкръжения и зле оборудван отряд на другата.

Изглежда е било по-скоро импулсивна постъпка, отколкото политическа позиция и вероятно малкото оръжия, които се бяха опитали да прекарат, е нямало да окажат каквото и да е влияние освен върху собствената съвест на шведите. Но последствията от импулсивността им се бяха оказали драматични. Двамата офицери незабавно са били освободени и изпратени у дома с първия самолет, докато останалите от поделението са били прегрупирани в Южен Кипър далеч от горещата точка. Тя не успя да открие данни за имената на офицерите, което в интерес на истината не беше и очаквала.

Едно нещо обаче откри, и то много притеснително.

Беше малка портретна снимка на млад офицер с войнствен вид и униформа, окичена с четвъртити ордени. Подполковник Андре Пелас, твърдеше текстът под снимката. Но тя беше напълно сигурна, че това беше чичо Таге.

* * *

Никога нямаше да успее да стигне до болницата.

Вярно, болница „Сьодер“ не беше далеч, но разстоянието не беше най-големият проблем. Нямаше нито телефон, нито възможност да сигнализира.

Гърмежите наистина бяха силни, но вратата на змийчарника беше дебела, а освен това той самият беше най-близкият съсед… Коефициентите сочеха, че никой не го е чул.

Всичките му инстинкти му крещяха да се прибере. Да се втурне вътре в апартамента си и да затръшне вратата след себе си. Но ако отидеше там, никога нямаше да излезе жив.

Вече му беше много зле, кракът беше почнал да се подува и той изпита известни трудности да се замъкне до всекидневната.

Трябваше да измисли нещо сега, веднага. Дори и да се доклатушкаше до стълбището, да извикаше за помощ и да заблъскаше по вратите като луд, се съмняваше, че някой от насраните малки етажни собственици щеше да посмее да отвори.

В най-добрия случай щяха да звъннат на ченгетата и когато чичко Син благоволеше да се появи, той самият вече щеше да има вдървена среща с Ригмур Мортис^[2]…

Дори и ако противно на очакванията се добереше жив до болницата, далеч не беше сигурно, че в „Сьодер“ ще имат правилната противоотрова. Обикновената шведска усойница беше едно, но в района на Стокхолм едва ли често третираха ухапвания от гърмящи змии.

С други думи, каквото и да направеше, беше свършен!

Плачът напираше в гърлото му.

Деба, деба, дебааа!

Трябваше да накара пулса си да спре да препуска, в момента сърцето му не беше нищо друго освен помпа, която разпространяваше отровата в тялото му. Ако не овладееше паниката, скоро щеше да лежи като олигавен зеленчук върху лайняния под.

Той клекна, провери през рамо, за да се увери, че вратата на змийската стая беше затворена, и пое няколко дълбоки глътки въздух.

Кракът го болеше, гаденето се увеличаваше постепенно, но поне сърцето му се поуспокои. Колко време имаше, преди да се трупяса? Пет-шест минути може би, едва ли много по-дълго…

Той вдигна глава, огледа прашния под.

Както беше установил по-рано, стъпките отиваха от входната врата право към змийчарника, на практика имаше само две изключения. Кенефа и хладилника. Щом Учителя обичаше отровни змии да обикалят свободно работната му стая, но в същото време беше човек, който произвежда сложни, изискващи търпение бомби, не беше ли логично да има backup?

Няколко спринцовки с противоотрова просто за всеки случай… А къде се съхраняваше противоотрова, Айнщайн?

Той се надигна и се олюля за миг. Десният му крак вече се беше вкочанил забележимо. Хладилникът определено беше пуснат, той чу бръмченето му, когато се приближи.

Едва когато сложи ръка на дръжката, откри напречника с катинара.

Мамка му!

Дори не опита да разтърси вратата на хладилника. Вместо това тръгна, куцайки, да вземе лоста, който по-рано беше оставил облегнат на стената в антрето.

Отровата трябваше вече да е започнала да влияе на мускулите му, защото козият крак му се стори неочаквано тежък, и той беше принуден да се напрегне значително само за да го вдигне от пода.

Десният му крак вече едва отговаряше на команди, а освен това му ставаше все по-трудно да диша.

Спря за няколко секунди, събираше сили. После опита да пъхне лоста между тенекията и вратата на хладилника. Не успя и за малко да изпусне инструмента. Изведнъж почувства врата си подут, клепачите му горяха и ставаше все по-трудно да фокусира.

Дълбока насечена глътка въздух.

После още една…

Този път лостът се закрепи, ключалката отхвърча настрани, но от усилието той изгуби равновесие и се строполи на пода. За миг се изкуши да остане да лежи, да си почине — само за малко.

Но вратата бавно се отвори и острата светлина от лампата на хладилника го наведе на други мисли. Застана на колене, после с помощта на вратата изправи тяло.

Хладилникът беше празен.

Или поне почти. По средата на най-горния рафт лежеше малък спретнат комплект от пет предварително напълнени спринцовки.

Той се изправи с мъка на крака, събори един от стъклените рафтове, после още един. Протегна се към спринцовките, сключи пръсти около хладната повърхност.

После всичко почерня…