Андерш де ла Моте
Измамата (31)

31. Point of no return

Стояха позиционирани пред „Стуршюркан“.

Шестима души около каретата. Рунеберг най-отпред вдясно, тя самата на същата позиция, само че отляво.

Две конни трупи с войници в празнични униформи стояха разположени около обелиска. Конете тропаха неспокойно по паветата и шумът от копитата им отекваше между къщите.

Сигурно за десети път подред тя прегледа оборудването си. Палка, радио, пистолет. Всичко, закрепено здраво по колана й под сакото.

От радиостанцията тръгваше жица, която минаваше нагоре по гърба й и над яката се превръщаше в къдрав телефонен кабел, преди да стигне до слушалката в лявото й ухо.

В другото ухо беше слушалката на мобилния във вътрешния й джоб.

Тя изспринтира пробно няколко метра по „Слотсбакен“^[1].

Никакъв проблем, всичко си беше на мястото.

Погледна часовника.

Още четиридесет минути.

* * *

— Събуди се, HP! — тя разклати внимателно рамото му.

Той отвори неохотно очи и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

— Почти стигнахме — каза тя.

— Окей — той се поизправи, разтри очи, след което погледна към пода за раницата.

Нямаше я!

Паникьосан, той се наведе напред толкова бързо, че удари главата си в облегалката отпред. Но в същия миг откри, че раницата просто се е плъзнала малко под седалката.

— Говореше насън — каза Нора.

— Аха — той се изправи, разтърквайки черепа си.

— Едни и същи думи, отново и отново.

— И кои?

— Лабиринтът Лутерн, какво означава това?

Той сви рамене.

— You tell me. Опитвам да разбера какво е от седмици. Лутерн е район в северна Германия, по-точно Вестфалия. Това е всичко, което успях да намеря.

— Окей, това обяснява името на улицата.

— К’во?

— Вестфалия е била шведска известно време, затова са кръстили улица на района.

— Чакай малко, за какво говориш? В Стокхолм няма „Лутернсгатан“^[2]…

— Вече не, изчезва, когато построяват „Кунгсгатан“. Тя и „Хьоторисгренд“…

Гласът по говорителите я прекъсна:

Пристигаме на „Стокхолмс Сентрал“. Слизането става от лявата страна по посока на движението на влака.

От Статенс Йернвегар^[3] ви приветстваме с добре дошли в Стокхолм и отново молим за извинение за закъснението…

Нора стана от мястото си.

— Време е да се махаме…

Той се протегна и с мъка се измъкна от седалката до прозореца.

— И откъде е минавала, имам предвид „Лутернсгатан“?

— Горе-долу там, където „Малмшилнадсгатан“ пресича „Кунгсгатан“. 15 точки по Архитектура на Стокхолм в университета, ако се чудиш… — добави тя. — Единствената причина да си спомням точно „Лутернсгатан“ е, че ни освободиха половин ден, за да отидем дотам и да снимаме табелата…

Влакът намали рязко, което накара вагонът да се разлюлее.

— Табелата? — той грабна раницата.

— Под „Малмшилнадсбрун“^[4] има табела… — тя му помогна с презрамките. — За да се отбележи пробиването на „Брункеберисосен“^[5] и обединението на двете части на града или нещо такова. Това го имаше на изпита…

Влакът намали още повече.

Тя закопча внимателно металната катарама на гърдите му и вдигна качулката на якето му. Хората във вагона започваха бавно да се отправят към изходите, но Нора го хвана за ръка и проби път до една от вратите. Влакът се дотъркаля бавно до перона. Видяха мъжете почти веднага. Два броя с тъмни костюми и слънчеви очила в единия край на перона. После още двама в средата. Слушалките в ушите им се виждаха ясно. Нора стисна ръката му.

— Готов? — той кимна.

Тя се обърна и зачовърка дебелата платнена обвивка над катарамата, закопчавайки велкрото няколко пъти, докато остане доволна. Усещаше я като бучка на гърдите си, сякаш беше пораснала, докато спеше.

— Така, сега можеш да тичаш, без да те жули.

Влакът потрепери няколко пъти за последно.

— Ако се разделим, не ме чакай — каза тя. — Мисията е на първо място, така че каквото и да стане, трябва да стигнеш до интернет кафето, окей?

Той кимна.

— Добре.

В мига, в който зазвуча сигналът за отваряне на вратите, тя се наведе напред, сложи ръка около врата му и го целуна.

* * *

— Остават трийсет минути, готови?

Тя кимна на Рунеберг, който се задаваше с решителни стъпки по паветата, но той не отговори.

— Съберете се тук.

Другите четирима охранители се присъединиха.

— Току-що пристигна нова информация. Потенциално двамата останали участници в гонката в горите при Упсала са успели да стигнат до Стокхолм.

— Отлагаме ли? — попита един от другите охранители.

Рунеберг поклати глава.

— Очевидно заплахата не е достатъчно сериозна…

Той хвърли бърз поглед на Ребека.

— Някой наистина иска шествието да се проведе. Почти на всяка цена, както изглежда…

* * *

Тя остави няколко стресирани пътници да минат покрай тях, преди да го издърпа след себе си на перона.

Влакът от другата страна явно също бе пристигнал току-що, защото перонът бързо се изпълни с хора, тръгнали в различни посоки.

Те се придвижиха внимателно напред, описвайки зигзагообразни движения между хората и опитвайки се да държат главите си приведени.

Изходът се приближаваше все повече.

Силен вик зад тях го накара да се обърне.

Двама мъже с костюми вървяха право към тях.

— Ела.

Нора го повлече със себе си, блъскайки се напред все по-бързо.

Вляво, по диагонал, други двама мъже се опитваха да си пробият път с лакти през потока от пътници. Нора се затича, бутайки гърбовете на няколко души право към мъжете. Един от пътниците се просна току пред краката на костюмарите. Но Нора не спря. Дръпна ръката му още по-здраво, увеличи темпото и намери пролука покрай ръба на перона.

Изходът беше все по-близо.

В същия миг той видя мъжа от Крепостта. Четвъртитото туловище не можеше да се сбърка. Шефът по сигурността, когото почти бе успял да прегази…

Мъжът не се движеше, а просто изчакваше при изхода. Взираше се право към тях. Леко присвити колене, ръцете отпред като играч по американски футбол.

HP дръпна ръката на Нора, огледа се през рамо. Преследвачите бяха само на няколко метра зад тях.

Нямаше шанс да се обърнат, пътят за бягство беше изцяло отрязан…

До мъжа оставаха десет метра и на HP му се стори, че може да различи как той се усмихва. Зловеща змийска усмивка, която го накара да настръхне.

Но Нора продължаваше напред, изглежда без да осъзнава опасността.

Мъжът се присви, стрелна рамене напред… В следващия миг Нора пусна ръката му. Дългите й крака се отблъскваха от асфалта като бутала, увеличавайки скоростта още повече.

Тя скочи…

В следващия момент се стовари право в мъжа. Телата им се събраха с глух удар.

Той чу Нора да крещи нещо, видя ръце й да се вдигат и спускат, когато нападна гардероба с всичка сила, и HP бе обзет от рефлекс да й помогне.

Но тогава изведнъж осъзна, че тя не крещеше на мъжа.

Ами на него.

— Продължавай, продължавай, прод…

Грамадната ръка на мъжа докопа врата на Нора, вдигна я от земята и прекъсна виковете. HP се опита да гледа право напред, да се насочи към изхода. Но беше невъзможно да не се огледа. Нора се бореше бясно, опитваше се да разхлаби хватката около врата си, но четвъртитият изглежда я беше стиснал с пълна сила.

HP се принуди да погледне напред, за да не се натресе в рамката на вратата. Когато влезе в залата, той обърна глава за последно и успя да види тъкмо как гардеробът захвърли безжизненото тяло на Нора, като че беше парцалена кукла.

Чувството го изненада. Дойде отникъде и му бяха нужни само няколко милисекунди, за да го идентифицира. Омраза.

Нажежена, изгаряща омраза!

Преследвачите още бяха плътно зад него. HP се втурна през голямата зала и се насочи към главния вход. Но тъкмо когато щеше да завие наляво през една от стъклените врати към „Сентралмлан“, той видя полицейска кола отвън и вместо това продължи право напред. Някой викаше зад него, но не му дремеше.

По дяволите, трябваше, естествено, да изтича долу в метрото, вместо да се хвърли към първия възможен изход като шибан плъх…

Южният край на залата приближаваше бързо и всички изходи бяха зад него. Тук имаше само ресторанти, нито един разумен път за бягство.

Бърз поглед назад.

Двама костюмари на десет метра зад него, после още една банда с четвъртития на върха малко по-назад.

Входът на ресторанта беше все по-близо, но той дори не намали.

Вместо това профуча право покрай щанда на хостесата и се насочи към далечния край на помещението.

Вляво се отвори двойна люлееща се врата и се появи сервитьор с две чинии. HP го заобиколи на косъм и последва вратата към кухнята.

Двама мъже с готварски дрехи погледнаха изненадано нагоре.

— Изходът? — викна HP.

Единият от тях посочи с шпатулата.

— Благодаря — успя да каже, преди да поднови спринта си.

Покрай едната стена стоеше стоманена сервитьорска количка и той я запрати назад към преследвачите. Но дори не се замисли за резултата. Вместо това блъсна външната врата с всичка сила, налегна дръжката и се озова, залитайки, в ограден заден двор. Пред него, от другата страна на оградата, пътните платна на „Кларастрандследен“ се извисяваха във въздуха, поддържани от десетметрови циментови колони.

По чист рефлекс той се затича надясно и минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че изходът се намираше в противоположната посока.

Мамка му!

Преследвачите се втурнаха шумно през вратата, но той тъкмо беше намерил откъде да се измъкне. Късата страна на гарата беше покрита от строително скеле, а почти право пред него имаше стълба. Той се закатери като надрусано шимпанзе, достигна първото ниво и в момента, в който първият костюмар сложи ръка на стълбата, я изрита колкото сила имаше.

Стълбата се сгромоляса назад, чу псувни отдолу, но не се задържа там, за да провери дали е уцелил някого. Вместо това се втурна по дъсчения под, докато стигна до стълбище и се покатери на следващото ниво.

Мантинелата на шосето горе вече се виждаше по-ясно.

Още един етаж и той усети скелето да потреперва, когато преследвачите се затичаха по пътеките под него.

Трето ниво, сега беше на едно ниво с мантинелата.

Единственият проблем бяха двата метра въздух, които я разделяха от скелето…

Една последна стълба и той стигна до най-горното ниво.

Мамка му, ама че високо!

Някой изкрещя нещо на английски. Скелето се разклати силно и той предположи, че костюмарите се надпреварваха нагоре по стълбите.

Магистралата беше на около метър под него, но междинното разстояние беше сигурно над два. Трудно, но не и невъзможно. Или поне така се надяваше…

Но от друга страна, сега беше с раницата на гърба.

Усещаше я по-тежка отпреди, като логично това трябваше се дължи на собственото му отслабено състояние.

Строителното скеле продължаваше да се накланя все по-силно.

Той изрита настрани предпазния парапет и направи крачка назад, притискайки се към стената.

В същия миг, в който първият от мъжете стигна до неговия етаж, той се изстреля напред с пълна сила, направи една-единствена крачка засилка и скочи във въздуха…

* * *

— И така, дами и господа, церемонията приключи — каза гласът на Луде в ухото й. — Очакваме десетина минути, през които булката да се освежи, после е време. Ще преместим каретата във външния двор на двореца всеки момент…

Той стоеше на десет метра от нея насред групичка униформени колеги с много злато по раменете. Тя опита да намери погледа му без успех. Сърцето й изведнъж заудря здраво в гърдите й и устата й пресъхна.

В следващия момент звънна телефонът й.

Тя натисна копчето на хендсфрий слушалката.

— Да — отговори кратко.

— Исках само да чуя как върви…

— Няма проблеми.

— Хубаво…

— Ти как си? — каза тя.

— Много добре, имаше малка злополука, но нищо страшно…

— Каква злополука? — попита тя.

Но той вече беше затворил.

* * *

Той прехвърли мантинелата само с десетина сантиметра и се приземи на тротоара.

Силата от падането го накара да продължи към шосето и в последния момент избегна да бъде прегазен от бясно бибиткащ автобус, който го подмина само с няколко сантиметра аванс.

Той се олюля назад към тротоара и видя преследвачите на скелето. Никой от тях не изглеждаше надъхан да повтори скока му и той не можа да не им помаха. Но после видя как четвъртитият си проби път напред:

— You there, don’t fuckin move! — изрева мъжът.

HP отговори с протегнат среден пръст.

— Застреляй го — заповяда мъжът на най-близкия костюмар.

— No way — отвърна онзи. — Не е въоръжен…

— Ти на чия страна си, момче? Той е fucking terrorist, застреляй го! It’s an order!

Мъжете с костюмите като че ли се сепнаха.

— Ти не си ни шеф… — промърмори единият. — Освен това тук е Швеция…

Четвъртитият изпсува високо, после хвърли бърз поглед към HP, избута костюмираните настрана и се подпря на стената.

По дяволите! Откаченото копеле наистина мислеше да скочи.

HP се обърна кръгом, пресече платното и отново се затича.

Когато преполови нанадолнището, осъзна, че е трябвало да избере друг път.

Склонът водеше право към „Сьодерледен“, на всичкото отгоре в насрещното движение.

Колите профучаваха покрай него, някои от тя бибиткаха бясно и той изпсува на глас заради идиотския си избор. Но беше твърде късно да се обърне. Вместо това се опита да се придържа колкото се може по-близо до мантинелата на моста.

Надникна над нея надолу към завихрената вода.

Никакъв шанс да скочи в Стрьомен^[6], плуването не беше силната му страна и сигурно щеше да свърши като подут удавник в някой от шлюзовете при Риксдагсхюсет. Да не говорим за злополучното комбо вода и харддиск…

По-добре да продължи да търчи.

Беше на средата на моста, когато посмя да се обърне. Гардеробът беше само на петнайсет-двайсет метра зад него.

Лицето му беше пламнало, а късите мускулести крака помпаха здраво по шосето. Но въпреки че мъжът беше облечен в костюм и мокасини, а самият HP носеше значително по-подходящи дрехи за тичане, четвъртитият изглежда все пак го настигаше.

Раницата, естествено.

Тя го мотаеше, а като се добавеха и лишенията през последните седмици, не беше чудно, че в краката му не беше останала много енергия за тичане.

Стрьомсбори беше единствената му надежда.

Но още преди да стигне до малкия остров, той осъзна, че беше безнадеждно. Макар че разстоянието не беше голямо, заради мантинелата беше невъзможно да се засили. А харддискът в никакъв случай не биваше да се намокри.

Вместо това продължи да тича.

Разстоянието между него и четвъртития се смаляваше стабилно.

Най-близкият остров беше Ридархолмен, но тогава щеше да е принуден да прекоси цялата магистрала, после железопътните релси, а накрая да се пребори със стръмна скална стена. Но нямаше други алтернативи. Той пропусна две коли, след което скочи право на шосето. Един пасат за малко да го помете, но в последния момент шофьорът маневрира и HP се отърва на половин метър. Прехвърли бетонната бариера между лентите със страничен скок и се приземи от страната, отиваща на юг. Дробовете горяха в гърдите му, а гърлото му беше като сламка.

Той продължи да тича покрай платното, но този път по посока на движението.

Тухленият дворец горе на Ридархолмен хвърляше дълги сенки над платната.

— Сега те пипнах, копеле — изрева четвъртитият зад него.

* * *

— И така, потегляме!

Отново радиогласът на Рунеберг, а няколко секунди по-късно младоженците се зададоха през западната арка.

Не изглеждаха толкова сватбено щастливи, колкото беше очаквала. По-скоро нервни. Нищо чудно, като се има предвид тълпата журналисти. Директно излъчване по телевизията както в Швеция, така и в някои други страни, очаровани от монархията.

Освен това булката и младоженецът трябваше да преминат през сватбена процесия и многословна официална вечеря, преди денят да приключи. Не се очертаваше кой знае каква сватбена нощ…

Облечен с ливрея мъж отвори вратата на откритата каляска, а друг помогна на булката да набере роклята достатъчно, за да седне.

Младоженецът, който чакаше долу, хвърли бърз поглед към Ребека и се усмихна несигурно. Тя му кимна кратко в отговор.

* * *

HP навлезе, тичайки, в засенчения район и продължи още няколко метра покрай шосето.

Скалната стена също отпадаше, четвъртитият беше твърде близо и щеше да му се нахвърли, преди да е стигнал дотам. Сърцето му беше напът да пробие гръдния му кош, усещаше вкус на кръв в устата и драйфането не беше далеч.

Спря рязко и се обърна. Присви колене, приготви се за борба.

Гардеробът също намали, спря на два метра от HP и му се ухили.

— Да не мислиш, че можеш да се справиш с мен, момче! — викна мъжът на английски.

HP не отговори, а вместо това се загледа в трафика, който се лееше зад гърба на гардероба.

От двете им страни фучаха коли, шофьорите се облягаха на клаксоните, но мъжът като че ли не го интересуваше. HP пристъпи предпазливо назад, слънцето изведнъж опари врата му, само за да се скрие обратно след още няколко крачки.

В далечината зад гърба на четвъртития се задаваше голям камион.

И ненадейно в ума му изскочи нещо, подобно на идея…

— Come on boy, let’s do this the easy way… — изкрещя мъжът, за да надвика трафика.

HP срещна погледа му и направи още една крачка назад, преди да спре и да му покаже средняк.

Гардеробът се сви. Приготвяше се за скок. Устните му се изпънаха назад в хищническа усмивка.

— Any last words? — изръмжа той.

— Yipiikayee, motherfucker! — викна HP.

След това се просна на платното и закри главата си с ръце.

Камионът блъсна четвъртития отзад с пълна сила. Изглеждаше почти като на филм.

В един миг беше там — в следващия го нямаше.

Камионът мина с крещящи спирачки над легналия HP и продължи още поне петдесет метра, преди шофьорът да успее да спре возилото.

Първото, което HP видя, когато внимателно надигна глава, беше самотна празна мокасина.