Андерш де ла Моте
Измамата (3)

3. Timeout

Решетъчната порта се затръшна зад него и той направи няколко стъпки по „Берисгатан“. Отново на свобода — мамка му, ама че хубаво!

Прокурорът беше отказал почти веднага. Едно блърнато клипче по всяка вероятност нямаше да е достатъчно за задържане, във всеки случай не и когато Юхан Санделс беше замесен.

Ченгетата очевидно не си бяха написали домашното, продължаваха да вярват, че той е дребна риба, на която ще изкарат ангелите с нощно нахлуване в апартамента, няколко часа търкане на дървената койка и доза от „горещия стол“^[1].

Преди две години това спокойно можеше и да проработи, най-вероятно така би станало. Но сега той беше изцяло друг човек, играеше в значително по-висша лига, далеч отвъд разбирането на куките.

Дори и да беше избрал да наруши правило номер едно и да разкаже какво се беше случило наистина, малките им ченгесарски мозъци никога нямаше да могат да приемат реалността.

Намерих мобилен телефон в един влак, лъскав и сребрист, със стъклен тъчскрийн и чрез него бях поканен да играя една игра. An alternate reality game, която ми алтерира реалността за цял живот. Но аз се измъкнах или поне се опитах…

Някой го беше издал, това беше ясно. Беше пратил филмчето и дал името му на СЕПО. Клипчето съвсем не беше новата Запрудер лента^[2], заснета от турист, който случайно беше уловил в кадър малко повече, отколкото бе възнамерявал. Операторът беше фокусирал върху него, беше знаел точно къде ще се намира. Което би трябвало да означава, че филмът беше дошъл от Играта. Но Играта едва ли печелеше нещо от залавянето му, напротив, нуждаеха се от него навън, на свобода, за да има поне малък шанс да изпълни мисията, която се опитваха да му пробутат.

Той самият беше обмислял нарочно да бъде арестуван. Да измисли някакво смешно престъпление, което да му осигури няколко месеца в пандиза и буквално да го извади от играта. Но точно както толкова много от другите му брилянтни идеи, той беше решил да я отложи до второ разглеждане. Затворът чисто и просто не беше his thing.

Been there, done that…

Ама че късмет, че Санделс типажът се появи.

Той беше позвънил на четири от най-големите фирми, беше питал за най-известните адвокати и на всички места беше ударил на камък с кисели подчинени, които само му дадоха половинчати обещания, че ще се обадят допълнително. Беше се настроил за младши адвокат от „Б“ отбора и поне още няколко нощи на койката.

Но изведнъж Санделс беше изскочил като Джак от кутията^[3].

Може би адвокатът се беше изморил от семейния живот в провинцията и си търсеше причина да отиде до града, за да се срещне с любовницата?

С други думи, чист късмет. Или пък не…

Без значение кое от двете, той самият беше здраво насинен, окичен със забрана за пътуване, а освен това ченгетата бяха взели паспорта му.

Но поне беше свободен.

Пое още няколко дълбоки глътки въздух и после се насочи към магазина за цигари на няколко пресечки оттам.

* * *

Бяха го пуснали прекалено лесно.

Времевият таван за арест беше седемдесет и два часа, а когато ставаше дума за терористични престъпления, Окръжният съд на практика винаги беше на страната на СЕПО и вземаше решение за задържане. Но въпреки това Хенке беше лишеи от свобода едва за трийсет часа. Едва ли се дължеше на факта, че си беше намерил адвокат знаменитост.

— Стигсон, той откога е във Фирмата? — попита тя Рунеберг, който стоеше срещу нея на масата в ресторанта на полицията.

— Защо се интересуваш?

— Мислех си, че познавам повечето лица в СЕПО, но неговото беше ново…

Рунеберг се размърда съвсем леко, но достатъчно, че тя да го забележи.

— Окей, не, той не е нов, всъщност едно време ми беше началник. Но работи в чужбина много години. ООН, ОССЕ^[4] или нещо такова, точно сега събираме всички възможни ресурси. Ти получи ли писмо, между другото?

— Писмо?

— Всички, които са в отпуск, ще бъдат помолени да се върнат на служба заради сватбата. Нуждаем се от всеки един обучен охранител, който е на разположение. Ситуацията в персонала и без това вече е напрегната заради всички от шведските демократи^[5], които трябва да пазим от избирателите. Навита ли си? Става дума само за две седмици…

Тя поклати глава.

— Не точно сега, Луде, опитваме се всячески да уредим нещата със Sentry. Голяма бъркотия е с целия нов персонал и придобиването. Трябва да жонглирам с толкова топки, че не ми се мисли…

Тя изведнъж забеляза, че той беше успял да смени темата.

— Окей, при вас положението изглежда е горе-долу като при нас — допълни той. — Нов генерален директор и така нататък. Но можеш да си помислиш по въпроса, обещай ми. Искаш ли още кафе, между другото, скоро затварят?

Тя поклати глава и се изправи.

— Трябва да се прибирам, Мике е приготвил вечеря, а аз вече закъснявам.

— Окей — той избута стола си назад. — Как върви на домашния фронт с ъъх… Искам да кажа след…

— Тобе Лунд? Ами преодоляхме го. Мике е от хората, които прощават.

— Това е добре — Рунеберг погледна встрани за няколко секунди. — Виж, трябва да те изпратя и да те изведа. Нови шефове, нови правила, знаеш.

* * *

HP излезе от магазина за цигари, разкъса найлона на кутията и измъкна една „Марлборо“.

Ръцете му все още трепереха малко, но това най-вероятно се дължеше на никотиновата абстиненция. Или поне това беше обяснението, което той предпочиташе…

Две дълбоки дръпки на тротоара, за да успокои по-острия глад, после се отправи към метрото. Време беше да се добере до вкъщи и да инспектира щетите. Ченгетата сигурно бяха обърнали всичко в апартамента надолу с главата. Късмет, че вътре нямаше нищо, за което да се безпокои.

Отвори вратите към метрото и без да удостои касата за билети дори с един поглед, прескочи преградата с отработено движение и продължи към ескалаторите.

По пътя надолу го подмина висока платинено руса жена приблизително на неговата възраст и почти автоматично той остави погледа си да проследи движенията на бедрата й за няколко секунди, преди да се завърне към бъркотията в главата си.

Трябваше да опита да разбере какво, по дяволите, се беше случило и кой го беше натопил. И преди всичко защо…

Но първо трябваше да пробва да поспи няколко часа.

Стигна до дъното на ескалатора и се запъти бавно покрай перона към една свободна пейка.

Блондинката седеше наблизо. Музиката в грамадните й слушалки явно беше адски завладяваща, защото тя беше вторачила стъклен поглед право напред и изглежда изобщо не го забелязваше.

Все тая, мацките бяха най-малкият му проблем точно сега, а освен това, ако се съдеше по черния лак за нокти, бретона и мрачния стил на обличане, нея изглежда малко я влечеше емото. Не точно неговата чаша чай^[6]…

Лек повей в краката му го накара да обърне глава към изхода на тунела. Изправи се с мъка, като в същото време влакът се зададе с тътен към перона.

* * *

— Във всеки случай беше хубаво да те видя, Нормѐн — каза Рунеберг, когато наближиха приемната. — Въпреки че обстоятелствата, естествено, можеха да са по-приятни…

Той приближи картата си към малък черен четец до вратата. Изглеждаше нов, светлите очертания, оставени от стария четец, който беше значително по-голям все още се открояваха ясно отзад на стената.

Рунеберг натисна дръжката, но вратата си остана заключена. Той измрънка нещо и повтори процедурата със същия резултат.

— Скапана система за сигурност — измърмори. — Две години за държавната поръчка, сума ти милиони, а боклукът все още не работи, както трябва…

Той изпълни процедурата за трети път, вече значително по-бавно и внезапно ключалката изщрака. Встрани, при рецепцията, двама души бяха въвлечени в разгорещен спор с пазачите. Рунеберг бързо я изпроводи покрай тях и нататък към външната врата.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но Рунеберг я изпревари.

— Ще ти се обадя… — той направи леко движение с глава към тавана и на нея и бяха нужни няколко секунди, докато се усети, че стояха право под малката тъмна сфера на охранителна камера. Точно както и четеца тя изглеждаше съвсем нова.

Ребека сбърчи чело и за няколко мига двамата останаха да стоят един срещу друг, без да кажат нищо. После тя го прегърна бързо и отвори външната врата.

— Чао, Луде — каза на излизане, но по някаква причина Рунеберг не отговори, а вместо това неволно направи лека гримаса. Микро впечатлението трая само към секунда, после чертите на лицето му се върнаха към нормалното. Но за втори път в рамките само на няколко часа тя не можа да се отърве от чувството, че нещо не беше наред.

* * *

Бележката стоеше на външната врата и първоначално той за малко просто да я смачка и да я хвърли на стълбите. Малко сиво-бяло листче от рециклирана хартия с една-единствена жалка лента тиксо, която да го държи за вратата, съвсем същото като предшествениците му. Молим любезно да се въздържате от пускането на музика посред нощ или Припомняме правилата на кооперацията за бла-бла-бла…

Неочакваното нощно посещение за по чаша кафе с антитерористичния отряд логично беше накарало ръководството на блока да се посере. Той можеше без проблеми да си представи как е протекло обсъждането долу в общото помещение. Вече трябва да прибегнем до груби мерки, Йоста, този път напиши бележката с ГЛАВНИ букви…

Предишни години той винаги преместваше бележките върху вратата на Козела. Може би не много готино от негова страна. Малкият хашишен трол и без това го тресеше параноята, така че бележките му бяха дошли в повече. Чудно, между другото, че пичът не му каза нищо за местенето или че не звънна да помоли за помощ?

Но от друга страна, той самият не беше особено социален през последните месеци, а и беше отрязал кабела на звънеца много отдавна.

Е, неговият нов непознат съсед можеше спокойно да получи малко съобщение за добре дошъл.

Той отлепи бележката и я притисна здраво към съседната врата. Ръцете му все още трепереха леко, което го дразнеше повече, отколкото беше готов да си признае.

Ето така, добре дошъл в Жилищна кооперация „Формен 6“, mofo!

Той отстъпи крачка назад и тъкмо беше напът да се обърне, когато осъзна, че бележката не изглеждаше съвсем както обикновено. Вместо старческите заврънкулки на председателя съобщението беше изписано със закръглен, донякъде почти женски почерк.

Проблеми?

Не се отказвай, можем да ти помогнем!

070–931151

Той замижа с подозрение срещу бележката няколко секунди. Действително се нуждаеше от малко instant salvation, но абонамент за „Стражева кула“^[7] със сигурност нямаше да му помогне.

Ченгетата поне бяха показали достатъчно добри обноски, за да поправят вратата му, отбеляза той. Или поне що-годе във всеки случай. Две от ключалките бяха тотално на кайма, но третата се беше справила криво-ляво.

Изкривената рамка нададе дрезгав стон, когато той отвори вратата със сила.

Веднага щом пристъпи вътре, му се стори, че чува шум откъм съседната врата, и за няколко секунди си втълпи, че някой там, вътре, се готвеше да излезе.

Той затвори бързо вратата след себе си и прилепи око към шпионката, но новият му съсед явно се беше разколебал, защото нищо не се случи.

Е, рано или късно те сигурно щяха да се натъкнат един на друг. Точно в момента той имаше други неща, за които да мисли. ЗНАЧИТЕЛНО по-важни неща…

Ченгетата, естествено, не бяха открили USB паметта, която бе скрил в буркан кафе в хладилника, но иначе апартаментът изглеждаше приблизително както беше очаквал. Всяко едно чекмедже беше извадено, рафтовете — изпразнени, а лекьосаният пружинен матрак беше обърнат наопаки.

Редица предмети липсваха, това вече го знаеше. Беше получил копие от протокола за конфискация, преди да го изритат от ареста. Въпросът беше какво щяха да научат ченгетата от няколко измачкани джобни издания и един куп блокбъстъри? Да не говорим за обширната му колекция филми за възрастни…

За щастие от месеци не бе имал джойнт вкъщи, всъщност едва си спомняше кога беше пушил за последно. Трябва да е било в Дубай, когато оня фейк французин, наклонена черта hitman, му беше причинил лош грип^[8], след което беше опитал да го натопи за убийството на секс богинята Анна Аргос.

Понастоящем стоеше настрана от тревата, параноята го тресеше достатъчно и без това.

Отдели десет минути да пооправи по-лошото от бъркотията, след което се просна на леглото.

* * *

— Между другото, имаш поща — каза Мике, когато вече почти се бяха наяли. — Нещо за банков сейф…

Тя се сепна и той разбра движението погрешно.

— Сори, нямах намерение да отварям писмата ти. Просто видях логото на СЕБ^[9] на плика и автоматично помислих, че е за мен. Имам много неща на главата точно сега и…

— Няма проблеми — измърмори тя. — Нямам тайни от теб…

… вече, добави малко гласче в главата й и съдейки по реакцията на Мике, той също го чу.

Изправи се бързо и се върна с небрежно разкъсан плик.

Уважаема г-це Нормѐн,

Договорът за банков сейф с номер 0679406948, където Вие сте посочена като един от притежателите на ключ, е напът да изтече.

Затова Ви молим неотложно да се свържете с нашия офис на „Свеавеген“ 6, Стокхолм, за евентуалното му удължаване.

Ако не се свържете с нас в рамките на тридесет (30) дни от датата на това писмо, банковият сейф ще бъде отворен в присъствието на публичен нотариус, а съдържанието ще бъде съхранено от банката в продължение на още шестдесет (60) дни. След това съдържанието ще бъде продадено чрез аукцион, а евентуалната печалба минус таксата за продажбата ще бъде внесена в банкова сметка на името на притежателите на ключове за сейфа.

С уважение,

Л. Хеландер

СЕБ

— Мислех, че банковите сейфове са изчезнали отдавна — каза Мике с пресилено развеселена интонация. — Метална кутия дълбоко в подземно хранилище ми се струва доста старомоден начин за съхранение на ценности. Това е по-скоро нещо, което родителите ми или техните родители биха направили. Не знаех, че и ги имаш такъв…?

— Нито пък аз — отвърна тя.

Той понечи да каже нещо, но после изглежда размисли.

— Та какво ти се прави? — каза след няколко секунди пауза.

— К-какво? — тя вдигна поглед от писмото.

— Петък вечер е и за разнообразие и двамата сме свободни. Какво ще кажеш за кино?

— Ти нямаше ли работа? Мислех, че сте заринати догоре…

— Така е, но може да почака до утре. Новият филм с Клуни изглежда интересен.

Той продължи да се преструва на прекомерно щастлив, но и тонът, и усмивката не я заблудиха ни най-малко. Действително те си бяха говорили открито. Във всеки случай тя му беше разказала по-малко болезнените подробности от връзката си с колегата Тобе Лунд и Мике беше казал, че й прощава. Че вярва на уверението й, че всичко е било идиотска грешка и че тя обича него.

Но въпреки че наскоро беше изминала половин година от признанието й, въпреки че нито един път не бяха повдигали отново въпроса — дори при някоя от малкото им караници — тя без проблеми долови чувството, което бълбукаше под добре полираната му повърхност.

Той се съмняваше в нея…

И далеч не беше единственият…

Мике придърпа вестника от един от кухненските столове и запрелиства, докато стигне до правилната страница.

— Дават го във „Филмстаден Сьодер“, можем да хванем прожекцията в девет и да пием по бира след това…

Първоначалният й импулс беше да каже не. Компютърът й беше пълен с работа — неща, които наистина не можеха да чакат. Но късен филм и няколко бири може би щяха да подсилят илюзията, че връзката им продължаваше да работи. Може би дори щяха да накарат мозъка й да прескочи обичайния кошмар и да й помогнат да заспи по-лесно?

Или поне тя на това се надяваше.

— Добре, супер! Така ще направим — тя се помъчи да звучи, сякаш беше искрена. — Ще запазиш ли билети?

— Йеп!

Той се изправи, за да вземе лаптопа си, и тя се възползва от възможността да прочете писмото още веднъж.

Метална кутия дълбоко в подземно хранилище…

По някаква причина не можа да се сдържи да не изтръпне.