Андерш де ла Моте
Измамата (16)

16. Quit while you’re ahead

Добре дошли в химическо чистене „Крукенс“. Моля, оставете съобщение.

Беше толкова разпален, че почти забрави да изчака сигнала.

— Свършени сте — извика в слушалката, докато подтичваше в посока към „Шинарвикспаркен“.

— Източника — този, който ви е събрал… Той работи за Водача. Току-що ги видях заедно…

Изведнъж гърлото му набъбва и той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти.

— Ако той работи за Водача, значи и вие го нравите… Вървете на майната си, никога повече не ме търсете. Никога, схващате ли!

По средата на улицата го налегна нов пристъп на кашлица и го принуди да се превие надве.

Една кола профуча опасно близо и шофьорът се облегна на клаксона. Той дори не успя да му отвърне с подобаващ жест.

Ерман, малката свиня, изобщо не се беше завърнал от мъртвите с план за отмъщение в задния джоб. Вместо това се беше уредил с опрощение от Водача… Всъщност беше съвършено логично. Единственото прегрешение на Ерман се състоеше общо взето в това, че просто искаше да участва в цялата работа. Да продължи да се занимава с обичните си сървъри. Един от най-добрите на света в професията си, това сигурно беше помогнало на защитата му. PayTag гарантирано бяха пропищели за експерти във връзка с гигантския си сървърен проект. Капитализъм owns!

Тогава защо, по дяволите, беше събрал тая банда лузъри? И защо ги прилъгваше да проникнат в перлата в короната на Играта? Естествено, зад това се криеше някакъв план, който също така включваше него и Бека.

Но както с всичко останало, което му се беше случило през последните дни, той не можеше да подреди парченцата от пъзела. Мозъкът му работеше извънредно, а търчането беше накарало пулса му да се забърза до опасни нива, затова той се насочи към най-близката пейка в парка.

Положението беше толкова fucked up, че той вече не можеше да се справи. Гадеше му се от самата мисъл, че едно време си беше мечтал да се завърне към целия този психоцирк. Играта очевидно му беше по петите, а същото важеше и за ченгетата…

Всичко, което искаше, беше да се разкара, да се чупи някъде далеч и да пропълзи в някоя дупка, докато нещата отшумят.

Но Ребека още беше забъркана в лайната, буквално вървеше за ръчичка с Водача, а Ерман, малкият предател, припкаше зад тях.

Не беше съвпадение, разбира се, нищо, което правеше Водача, не беше съвпадение.

Той облегна глава на дланите си и няколко секунди се бори с нов пристъп на кашлица.

Кожата му беше гореща не само заради тичането, така че вероятно треската се беше върнала.

Само това му липсваше…

Имаше нужда от хапване, после малко кинти, с които да плати за спокойно местенце, където да се съвземе и да опита да подреди цялата каша.

Ако изобщо беше възможно…

* * *

— Както казах, беше ми приятно, Ребека — каза полковник Пелас, стискайки ръката й на раздяла.

— Ако брат Ви се обади или при най-малката индикация къде се намира, ще бъдем изключително благодарни, ако Вие незабавно ни съобщите.

Той й подаде визитна картичка, която тя механично напъха в джоба си.

— Ще поддържаме контакт, Ескил — каза после той на Стигсон, докато се настаняваше на задната седалка на голямото черно волво.

Вратата се хлопна, шофьорът включи на скорост и точно преди колата да потегли, той й хвърли бърз поглед през страничния прозорец. Тя се усмихна за проба, търсейки поне малък знак на признание. Но изражението му не трепна.

Колата зави зад ъгъла и изчезна със свистящи гуми по калдъръменото нанадолнище.

— А, вярно, Нормѐн… — започна Стигсон тъкмо когато тя се канеше да си тръгне. — Открихме банков сейф, с който брат ти е разполагал…

Умишлено направи пауза и тя за малко да падне в капана. Но в последния момент прехапа език.

— Знаеш ли нещо за това? — продължи той, след като тя не отговори.

Тя поклати глава.

— С Хенке рядко поддържаме връзка в последно време…

— Да, това го каза още горе в СЕПО, но ето че сега се появяваш в апартамента му точно когато извършваме обиск…

Тя отново се въздържа да отговори. Докато не кажеше нещо, той не можеше да твърди, че тя лъже.

Изглежда обаче тактиката не раздразни Стигсон така, както тя се надяваше.

— Ти си съпритежател, Нормѐн, така че предполагам знаеш какво е имало вътре?

Тя поклати глава.

— Нищо, Нормѐн. Сейфът беше празен.

— Аха… — тя се преструваше на безразлична, доколкото можеше.

— Хубавото е, че банката има модерна охранителна система…

Тя усети как пулсът й се покачва.

— Купища камери, горе-долу както в участъка…

Той отново направи пауза, опита се да я подмами да каже нещо, но вместо това тя гледаше надолу към калдъръма. На коя дата беше посетила трезора? Помисли си за камерите, броейки наум. Седем, осем, девет…

— Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш, Нормѐн? — гласът му внезапно прозвуча малко по-приятелски. — Според Рунеберг си страшно добър охранител, ценен актив за отдела, струва ми се, че така те нарече…

Тя погледна нагоре, срещна погледа му. Стигсон наклони глава.

— Естествено, ние се застъпваме за нашите хора. Помагаме на колегите, които са се оказали в беда…

Нова пауза.

Тя отвори уста, за да каже нещо, после се поколеба няколко секунди.

— Даа… — каза той окуражително.

— Седем — каза тя.

— К-какво? — овладяното му изражение най-накрая като че трепна.

— Седем дни, толкова време банките съхраняват записания видеоматериал, нали? Или поне така беше по времето, когато бях в следствения отдел…

Устата му се затвори като капан за мишки. Предишното почти доброжелателно изражение се беше изпарило. Но нямаше значение. Блъфът му беше разкрит, знаеха го и двамата. Нямаше снимки, нищо, което да може да я свърже със сейфа. Всичко е било изтрито преди няколко дни.

— Има ли още нещо, което те интересува?

Стигсон не отговори, така че тя махна на Рунеберг, който стоеше малко встрани, и се обърна, за да си върви.

— Поискахме от банката списъците с карти за достъп… — каза Стигсон, след като бе изминала няколко метра. — Ще минат два дни, докато ги получим, така че предполагам, че скоро пак ще се чуем, Нормѐн…

* * *

HP се събуди, защото цялото му тяло се тресеше като пневматичен чук.

Наистина беше средата на лятото, но вечерната дрямка на открито под шибано платнище в някаква лодка не се беше оказала най-умният му ход.

Трябваше му топлина на мига. Но тялото сякаш не искаше да го слуша. Цепеше го главата, устата му беше пресъхнала, ръцете и краката бяха като преварени спагети. Когато опита да се завърти по корем, изведнъж забеляза мократа буца в гащите си. Първо си помисли, че това беше рулото банкноти, което беше измъкнал от буркана, заровен на няколкостотин метра в гората. Но после си спомни, че го беше напъхал в един от предните джобове на дънките си.

Минаха още няколко секунди, докато схване.

Мамка му!!

Посегна към планшира, опитвайки се да се надигне. Вонята от панталоните пареше в носа му, коремът му се сви конвулсивно. Трябваше да се напрегне дори само за да се изправи на крака.

Палубата се разлюля под него и накара колената му пак да се огънат.

Падна по лице, удари брадичката си в една от дъските за сядане и остана да лежи проснат на дървения под.

Хранително отравяне, ама че шибана ирония. Не беше ял стабилно от седмици, на практика живееше на консервирани сардини и бял боб. Но когато най-накрая хапна дюнер, той, естествено, се оказа стафилококова бомба с допълнително чеснов сос…

Стомахът му направи гърч и го накара да се свие на топка.

Майкамудебааа!

Отново опита да изпълзи нагоре, но напразно. Силите му бяха изцедени, а сковаността от премръзването не го напускаше. Но трябваше да се махне оттук веднага, иначе щеше да стане есен, докато Нисе или както там се казваше собственикът на шибаната гребна лодка откриеше изсъхналия му на студа труп.

Беше късна вечер, а тази част от Полсундет^[1], където лежаха старите лодки, не беше особено посещавана дори през деня.

Ударът беше изсмукал и последните му сили, но ако не искаше да свърши като Йоци, Ледения човек^[2], беше принуден да се размърда.

Стомахът отново го сви и го накара да вдигне колене до уши. Студената тестена буца в гащите му се премести малко нагоре покрай опашката.

Подяволитебе…

Той изчака конвулсиите да преминат, после събра колкото сила можеше и се издърпа до коленичило положение. Кеят беше само на половин метър.

Стъпи на пода с единия крак, напрегна бедрените мускули и се изправи. Краката му се олюляха, но се задържа. Крачка напред, после още една. Вдигна едното си стъпало, опита да го насочи към кея.

Но опорният му крак изведнъж поддаде и той падна назад в тъмната вода.

Замаха бясно с ръце, гълтайки литри вода, докато се опитваше да дойде на себе си. За няколко мига се озова обратно на койката в дубайския затвор, където ченгетата се надяваха да изплюе признание заедно с водата, с която го давеха. Но после палците на краката му докоснаха морското дъно и паниката се поуталожи.

Извлачи се с мъка до брега, пропълзя до седнало положение и облегна гръб на едно дърво. Задъха се няколко пъти, след което издрайфа фонтан от зелената вода на Меларен. Отново и отново, през уста и нос, докато стомахът се изцеди напълно. И той с него в тази връзка…

Пошибанитедяволи…

Но странно, след малко все пак се почувства донякъде по-свеж. Като че ли краткото гмуркане и принудителното изпомпване на стомаха бяха рестартирали тялото му.

Освен това му беше дошла идея. Хостелът в „Лонгхолмен“. Как не се беше сетил по-рано…

Използва ствола на дървото като опора, за да се изправи на крака, а после опипа механично джобовете си за цигара. Изнамери подгизнал фас, който напразно се опита да запали.

С незапалената цигара между устните той се затътри внимателно нагоре към пътеката, която водеше към стария затвор.

* * *

Вратата на офиса му беше затворена, но Ребека не си направи труда да почука.

— Изритаха ме — каза тя, преди той изобщо да успее да се обърне.

— Ъх, да… Чух за това.

Той стана, но не направи опит да се приближи до нея.

— Аха, слухът вече е плъзнал. Какво знаеш?

— Не много, имахме конферентен разговор с Антеа преди малко…

— И?

Той сви рамене и като че ли разглеждаше някакво петно на стената зад нея.

— Тя каза само, че уволнението ти влиза в действие незабавно.

Той срещна погледа й за около секунда, но отново погледна встрани.

— Нещо за безразсъдна намеса, която е поставила компанията в опасност. Че с това си изчерпила доверието на ръководството…

— Нали не се връзваш на тази версия? — тя впери поглед в него.

— Не, естествено, че не…

— Не звучиш особено убедително…

— Стига, Бека, всъщност се опитах да те защитя. Разказах им колко ти е било тежко през последните месеци. Приспивателните и така нататък…

— Казал си им КАКВО?

Той вдигна ръце пред себе си.

— Нищо, просто че ти е трудно да спиш. Това си е напълно вярно. Липсата на сън може да има голям ефект върху преценката…

— Не вярвам на ушите си… — тя закри лице с длани за няколко секунди.

— Ами исках само да помогна… — смънка той.

Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се въздържа да изрече първото, както и второто изречение, което й дойде наум.

— Трябва веднага да изпразня бюрото си — каза възможно най-сдържано. — После мисля да позвъня на адвокат. Това няма да им се размине — тя погледна към ръчния си часовник.

— Трябва да го обсъдим у дома…

— Оо?

Той като че изведнъж събра кураж.

— Ами, Бека, аз харесвам фирмата. Страшно много всъщност. Тук съм почти от началото, а сега като PayTag наливат пари…

Той я погледна в очите. За няколко секунди никой от тях не каза нищо.

— Честно казано, Бека, ти и аз, нещата отдавна не вървят. Откакто…

Тя понечи да каже нещо, да го среже с язвителен отговор.

Но вместо това продължи да стои мълчаливо.

— Сега или след два месеца, резултатът ще е същият, така че защо да отлагаме…

Той сви рамене.

Бучката лед, която я стягаше в гърдите от сутринта, изведнъж стана два пъти по-голяма. Искаше да му възрази, да му изкрещи, че бърка, че е идиот. Че всичко щеше да се нареди…

Вместо това бавно се обърна. Погледна го уморено през рамо.

След което напусна стаята и затвори внимателно вратата след себе си.

Нещата й се побраха в една найлонова торбичка.

Няколко папки с фишове за заплати, трудови договори и различни бумащини. Старата й полицейска шапка, която беше окачила на стената заедно с няколко рамкирани снимки от обучението за Охраната. Сложи саксийното растение, което беше получила като подарък за преместването от Мике, в кошчето, но после съжали и го върна обратно на мястото му на перваза.

Всичките й охранители бяха навън по работа, а хората от офис персонала отдавна се бяха прибрали у дома. Тя взе торбата и слезе на долния етаж.

Първо заключи оръжието си в хранилището, а после изпразни шкафчето си. Всичко, което оставаше, беше да остави ключовете и картата си в пощенската кутия на отдел „Човешки ресурси“. Но вместо да се върне горе, тя излезе на улицата през вратата на приземния етаж и тръгна към метростанцията.

Затърси картата за метрото и я намери в единия си вътрешен джоб. Но когато я извади, навън я последва визитната картичка на чичо Таге, която й беше дал пред апартамента. Дебела бяла хартия с герба на Швеция в златно, червено и синьо в единия край.

ПОЛКОВНИК АНДРЕ ПЕЛАС

Офис на държавния маршал

Кралски двор

Отдолу имаше номер на централата и електронна поща, но странно, не видя мобилен телефон.

Намери го от обратната страна, написан със синя писалка.

070-430506

/Ч.Т.

По някаква причина краткото съобщение я накара да се почувства поне малко по-добре.

* * *

Вървя известно време покрай тухлената стена, докато намери вход.

Въпреки че мястото не беше затвор от над трийсет години, старите институционални сгради изглеждаха доста зловещо особено така, посред нощ. Чувстваше се малко като в лудница „Аркам“^[3] и му беше трудно да се отърси от това усещане. Големият, ограден със стени чакълен терен, на който се намираше, някога е бил вътрешният двор на затвора. Някъде далеч напред се чуваше музика, смесена с шума от движението по „Вестербрун“ високо над него.

Няколко уморени улични лампи при паркинга в единия край правеха компания на два осветени прозореца в ниските сгради право отпред, откъдето изглежда звучеше и музиката.

Но всички прозорци на внушителната сграда от дясната му страна бяха тъмни и когато се приближи до една от вратите, разбра защо.

Хостелът е затворен за ремонт.

Ще се видим наесен!

Шит! А той вече се беше надъхал за душ и нощувка в истинско легло.

Но имаше поне малко късмет. Беше забелязал строителен контейнер и няколко бараки за инструменти в другия край и когато заобиколи сградата, намери врата от шперплат.

 

Две хапки и просто катинар бяха всичко, което държеше неупълномощените лица настрана, и той лесно ги разби с една тухла.

От другата страна на вратата имаше коридор, тъмен като в рог и миришещ на строителен прах, но вярната му запалка му осигури поне малко пътеводна светлина.

След няколко метра се озова в големия затворнически блок с килиите. Изглеждаше почти точно така, както си го беше представял.

Слабата светлина на лятната нощ се стичаше през покривните прозорци високо горе. До тавана сигурно имаше двайсет метра, а между него и пода имаше няколко открити етажа и дълги редове килии.

Вдясно имаше метално стълбище и за кратко той обмисли дали веднага да не се покатери и да потърси легло. Но бързо осъзна, че първо трябваше да се хигиенизира.

Стомахът още го свиваше и въпреки принудителната баня, той още усещаше вонята на лайна от гащите си. Така че душът беше приоритет номер едно.

Продължи нататък по първия етаж, държейки запалката високо, за да придобие по-добра представа за мястото.

Действително сградата понастоящем беше хостел. Но затворническото усещане се беше запазило, а така в тъмното се засилваше многократно. Стотици, сигурно хиляди бедни копелета бяха клатили решетките през годините. Буквално казано.

Тесни килии, дебели каменни стени, солидни стоманени решетки на прозорците. Наказателен труд шест дни в седмицата и апетитна диета от вода и хляб.

Мамка му, това доста се различаваше от собственото му затворническо преживяване, колкото и тежко да беше то…

Стресна го внезапен шум. Металически удар, който дойде някъде откъм мрака от дясната му страна.

Той изчака няколко секунди, опита да премести запалката така, че да вижда по-добре. Но помещението беше твърде голямо и катраненият мрак бързо поглъщаше трепкащата малка светлина.

Преглътна няколко пъти и му беше трудно да не настръхне. Нищо чудно всъщност: първо, че мястото беше адски creepy, второ, че беше подгизнал и насран.

Звукът сигурно беше дошъл от електрическо табло или нещо подобно.

За всеки случай изчака още минута. Но всичко беше тихо.

Време бе да намери душа…

Няколко метра по-напред успя да различи очертанията на метална табела, която стърчеше от една от дебелите стени. Вдигна запалката, за да прочете какво пишеше:

Къпалня

Yes!

* * *

Остави торбите до вратата и продължи към всекидневната, без да пали лампата.

Миришеше на застояло.

Зимата бяха обсъждали дали тя да не продаде апартамента си. Двустайният на Мике беше по-голям и на по-централно място, а с парите щяха да могат да купят едностайния в съседство и да избият стената.

Но тя се колебаеше, избягвайки дискусията достатъчно дълго, че съседният апартамент да се продаде. Може би още тогава беше предчувствала, че няма да се получи, че има нужда от backup-plan.

Отвори прозореца и пусна малко хладен нощен въздух. После изсипа върху леглото всичките си вещи, които беше взела от апартамента на Мике.

Счупена връзка, сведена до четка за зъби, малко смачкани дрехи, две наръфани книги и няколко други случайни предмета.

Изритана и зарязана в един и същи ден. Добра работа, Нормѐн…

Странно, но за работата я болеше повече. По някакъв начин да я изхвърлят, беше ултимативният провал. С Мике отдавна се бяха отдалечили, в това всъщност беше напълно прав. Имаше причини, поради които тя предпочиташе времето, когато двамата просто се срещаха тайно, и по-късно, когато тя се промъкваше зад гърба му с Тобе Лунд. Цялата тази сигурност и предвидимост, към която повечето хора изглежда се стремяха, я караше да настръхва. Държеше я будна по цели нощи.

А хапчетата за щастие също не й помагаха особено.

През последните месеци се беше опитала да открие нови начини да се справи с безпокойството си. Повече тренировки, часове, прекарани на стрелбището, и преди всичко повече работа. Купища работа.

Но всички тези методи бяха просто начин да отложи неизбежното. Чисто и просто вече не беше влюбена в Мике, а може би дори никога не го бе обичала.

Не и истински…

Жалко, защото гой беше добро момче, наистина добро.

Но когато погледнеше назад, добрите момчета не бяха точно по вкуса й. Според всички конвенции сега трябваше да се затвори в апартамента, да облече халат, да яде Rocky Road^[4] направо от буркана и да превърти десетина сезона на някой американски ситком.

Но сърцераздирателната й мъка всъщност се състоеше главно от уморено разочарование, примесено с няколко лъжици облекчение. Освен това нямаше време да се самосъжалява.

Банковият сейф, Блек, Стигсон, чичо Таге/Андре Пелас и видяното в апартамента на Хенке — вероятно всичко беше свързано по някакъв начин и тя трябваше да опита да разбере как.

Отвори шкафчето в банята, избра съответното шишенце и взе лекарството си за вечерта.

После извади визитната картичка от джоба си и взе телефона.

* * *

Шишенцето с хапчета, мокрият пакет цигари, запалката, ключовете от апартамента, ролка подгизнали банкноти от тайния му stash…

Той подреди предметите на перваза в голямото помещение с душовете. Плочките по стените отразяваха малко от светлината отвън — достатъчно, за да може да се ориентира без запалката. В единия джоб на якето си намери евтиния телефон с предплатена карта, който беше получил от бандата във ветеринарната клиника.

Шит, мислеше, че вече го е дичнал горе в парка.

Все тая, парчето пластмаса така или иначе беше пълно с вода от Меларен и гарантирано мъртво като камък.

Той пусна душа, откри за своя изненада, че всъщност имаше топла вода и след като се изми по-основно, премина към почистване на дрехите си.

Гащите бяха заминали, нямаше смисъл дори да опитва да ги спаси. Затърка дънките в грубия теракотен под, докато по-голямата част от лайната се отми.

Якето и блузата бяха по-лесни и накрая той окачи всички дрехи да се сушат на няколко куки в ъгъла. Щом приключи, седна за малко на пода, докато водата продължаваше да се сипе върху него.

Облегна се назад и затвори очи. Спиралата от мисли в главата му бавно започна да се укротява.

Въртеше се по-бавно

и

по-баавнооо…

— Не беше лесно да те открием…

Гласът дойде от нищото.

Той подскочи, удари главата си в плочките и му се привидяха звезди.

После опита да се закрепи на крака, докато сърцето му препускаше, а мозъкът опитваше да установи къде беше и кой го беше издебнал, докато дремеше.

— Не особено впечатляващо, а?

Отново мъжкият глас, очевидно говореше с още някого.

HP замижа към вратата, откъдето идваха звуците.

Инстинктивно премести ръце, за да прикрие пакета си. Грубият глас звучеше познато.

Две тъмни фигури се отделиха от мрака и той направи крачка назад.

— Ето, носим чисти дрехи…

Този глас определено го разпозна.

Беше Нора, ветеринарката. Тя пусна една мешка на пода пред него.

За един ужасяващ миг той си втълпи, че беше раирана, ушита по трудово и снабдена с телефонния му номер. Но когато я докосна, за свое облекчение усети, че е направена от найлон.

— Б-благодаря — каза насечено той.

— Обличай се малко по-чевръсто, трябва да се махаме! — измърмори мъжът и HP вече нямаше проблем да свърже гласа със собственика му.

Biffalo Bull от ветеринарната клиника — Джеф или както там се казваше.

— Какво правите тук? — попита той задъхано, но никой от тях не отговори. — Как успяхте да ме на…

После се спря.

— Телефонът, нали?

— Верен отговор, Айнщайн! — ухили се Джеф.

— Трябва да се махаме оттук веднага, HP — каза Нора. — Всички ченгета в страната те търсят. Ако някой в основната сграда забележи, че тук вътре има хора…

— Да, да — той бързо си намъкна гащи, шорти, тениска и суитшърт.

Всичко му беше по мярка, дори и маратонките.

Сякаш знаеха точните размери, които носеше.

— Все още изглеждаш доста зле, взимаш ли си лекарството? — попита Нора.

— Мммм — измърмори той. — Но трябва да съм ял някаква гадост. Коремът аадски ме сви.

Тя го заобиколи и отиде до перваза на прозореца, откъдето взе шишенцето за лекарства.

— Окей, ще го напълня с още няколко хапчета, в случай че си изповръщал предните…

Той напъха останалите вещи по джобовете и отправи към мокрите си дрехи кратък поглед за сбогуване.

— Окей, готов съм. Благодаря за помощта!

— Тогава да тръгваме — Джеф посочи към вратата.

— Сори, не знам дали сте преслушали телефонния си секретар, но не смятам да се присъединя към вас. Not my cup of tea…

Те не помръднаха.

— Ей, пич — каза Джеф с тон, който беше всичко друго, но не и дружелюбен. — Това не беше въпрос…

Той сграбчи здраво десния бицепс на HP и направи знак на Нора да тръгне пред тях.

Изчака малко, докато тя се отдалечи с няколко метра.

— Направи ми услуга — изсъска той на HP, стискайки ръката му. — Ти и аз имаме недовършена работа, така че какво ще кажеш да се посъпротивляваш само малко?

— За какво говориш, по дяволите?

— „Биркагатан“ 32, говори ли ти нещо? Трябваше да ме закарат в спешното и да ми промият очите от червения спрей. Една седмица в болничен, приятелката ми вече не смееше да живее у дома след малкото съобщение на вратата ни…

Ето откъде познаваше мускулестия урод!

Тогава, вече бяха минали две години, беше успял да види само части от зачервено лице и татуирана ръка, но сега впоследствие беше съвсем ясно.

Remember rule number one

Феновете обичаха, когато някого го изпържеха…

— Плъх… — думата се изплъзна от него в стил Турет и той забеляза как Джеф потрепери. Хватката около ръката му се втвърди още повече и за секунда той си помисли, че Джеф смяташе да го осакати.

— Идвате ли, или? — обади се Нора.

Настана тишина за няколко секунди.

— Разбира се, идваме — измърмори Джеф и избута HP пред себе си.

Колата им стоеше паркирана до стената.

— Скачай вътре! — Джеф отвори задната врата.

— Не и преди да ми кажете къде отиваме!

— Скачай, казах — Джеф направи крачка към него и сви юмруци.

— Ще имаш да взимаш — той се огледа през рамо, търсейки път за бягство. Но за съжаление, се намираше на остров, а освен това се съмняваше, че имаше сила за по-дълъг спринт.

— Успокойте се и двамата.

Отново Нора. Тя сложи ръка на рамото на Джеф и интимният жест накара HP да изпита още по-силна неприязън към напомпания мъж.

Но това изглежда проработи, защото Джеф свали ръцете си.

— Имаме среща — каза тя кратко. — Не е далеч с кола, а след това ще те оставим, където поискаш.

Той не помръдна и мускул.

— Хайде, HP, едва ли човек като теб го е страх от някаква си среща…

Тя му намигна и изведнъж той се затрудни да потисне усмивката си. Постоя още няколко секунди, преструвайки се, че размишлява по въпроса. Но в действителност беше прекалено изморен, за да може да мисли.

— Добре — въздъхна и разпери ръце. — Да тръгваме…

* * *

Черното волво се зададе към нейния вход.

Шофьорът едва успя да спре, преди тя да излезе на тротоара.

Вече от петнайсет минути стоеше в тъмното стълбище, а чакането далеч не беше допринесло за подобряването на настроението й.

Тя скочи на задната седалка и тръшна силно вратата след себе си.

— Какво, по дяволите, става? — изсъска тя.

— Спокойно, мога да обясня всичко. Само ми дай шанс, моля те.

Таге Самер вдигна ръце по толкова престорен начин, че й беше трудно да сдържи гнева си.

— Окей — каза тя, след което въздъхна дълбоко. — Слушам…

— Както вече знаеш, работя с въпроси по сигурността. Занимавам се с това, откакто приключих със службата си във Въоръжените сили. Кралският двор, или по-точно казано Държавният маршал, е един от клиентите ми.

— Да-да, това го схванах — отсече тя. — Но защо не ми го каза последния път, когато се срещнахме, и защо се наричаш Андре Пелас, а не Таге Самер? Как се вписва брат ми в картината?

Той положи длан върху ръката й, сякаш за да я смълчи.

— Можем да тръгваме, Йонсон — каза той ненужно високо на шофьора.

— Разбира се, полковник — шофьорът включи на скорост и потегли, отдалечавайки се от бордюра.

Таге Самер се наведе по-близо до нея.

— Разбери, Ребека… — започна той. — Точно както беше с баща ти, понякога е нужно да използвам различни имена. Андре Пелас е името, което използвах в предишната си кариера.

— Военно разузнаване, нали?

На задната седалка беше тъмно, но все пак й се стори, че забеляза трепване в изражението му.

— Намерих стара твоя снимка в една книга за Кипър — добави тя.

— Така значи…

За няколко секунди настана мълчание.

— Не, естествено, не трябваше да правя грешката да те подценявам, Ребека — продължи той с крива усмивка. — Баща ти също беше много прилежен в работата си, подготвяше се докрай, никога не оставяше нищо на случайността…

Тя пое дълбоко дъх.

— Ето как стоят нещата. След атентата в „Кунгстредгорден“ преди две години Кралският двор осъзна, че се нуждае от собствена компетенция в сигурността и разузнаването. Държавният маршал и аз сме стари познати и затова той се свърза с мен. Както знаеш, Негово величество имаше някои…

Той спря, изглежда търсейки подходящата дума.

— … PR неуспехи, може да се каже.

— Имаш предвид онази скандална книга, приятелите, които са наемали гангстери, слуховете за…

— Да оставим подробностите настрана… — прекъсна я той. — Но пониженото доверие винаги върви ръка за ръка с повишена заплаха, а когато иззад ъгъла се задава събитие като сватбата на принцесата, всички са допълнително изнервени.

— Разбирам, но от СЕПО вече са се захванали с всичко това…

— Да, разбира се, че са. Но инцидентът в „Кунгстредгорден“ по-миналата година разкри редица очевидни пропуски както в оценката на опасността, така и в комуникацията между Кралския двор и Службите за сигурност. Моята роля е да действам като посредник. Да преодолея евентуалните различия, ако ме разбираш?

Той допря върховете на пръстите си, за да илюстрира казаното и тя не се сдържа да се усмихне леко. Жестът беше толкова театрален, така добре познат.

— Освен това мога да допринеса както с опита си, така и с връзките, които изградих през трийсетте си години в областта на международната сигурност — продължи той. — Да предложа второ мнение, така да се каже…

Автомобилът изкачи връхната точка на „Вестербрун“ и продължи надолу към „Хорнстул“.

Вдясно се мяркаха старите, тъмни сгради на затвора долу в „Лонгхолмен“.

— Смятаме, че разполагаме с информация, че атентатът в „Кунгстредгорден“ е бил извършен от специална престъпна мрежа. Група, която се нарича Цирка, Събитието и понякога…

— Играта — вметна тя.

— Именно! Допускам, че Хенрик ти е разказал за тях?

Тя кимна.

— Първоначално си помислих, че са просто приказки. Някоя от обичайните му истории…

— Но впоследствие започна да се убеждаваш?

— Да, преди всичко след като говорих с…

Тя прехапа устни.

— … Магнус Сандстрьом? — допълни Самер. — Или Фарук Ал-Хасан, както се нарича понастоящем.

Тя не отговори.

— Няма страшно, Ребека, добре знаем за господин Сандстрьом. Държим го под око от дълго време. Знаем, че една от задачите му е да набира нови хора, от които Играта може да има полза.

— Имаш предвид такива като Хенке?

— Абсолютно, брат ти е добър пример за активен участник. Но Сандстрьом и подобните му вербуват и други хора, разполагащи с по… пасивни ресурси.

— Като?

Той се наведе още по-близо и снижи гласа си почти до шепот.

— Теб например…