Андерш де ла Моте
Измамата (25)

25. Quests

— Ето.

Той й подаде ключа за оръжейното й шкафче.

— Значката и картата ти за достъп също са вътре, нали?

Тя кимна.

— Добре тогава, вземи си нещата и после право към стрелбището. Трябва да минеш изпита по стрелба, преди да те пуснем отново на служба. Човек бързо губи форма, ако не тренира…

— Няма да има проблеми, Луде.

— Е, чудесно.

— Има ли още нещо?

Той кимна.

— Преди да тръгнеш, Нормѐн, трябва да те попитам. Как, по дяволите, убеди Стигсон да се съгласи с назначаването ти?

— Ами може да се каже, че ми помогна един общ приятел.

Тя се усмихна и той я изгледа продължително.

— Мислиш ли, че би могла да дадеш малко по-конкретен отговор на шефа си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Още не, Луде. Може би по-натам…

— Окей…

Той продължи да я гледа изпитателно.

— Знаеш какво правиш, нали, Бека? — каза после тихо.

— Не се притеснявай, Луде, искаше да се върна и ето ме тук. Засега се задоволи с това — усмихна се тя.

 

 

Мишената се показа, когато й оставаха десет метра и много преди съзнателната част от мозъка й да го регистрира, тя вече беше започнала движението. Отмятане на сакото, двете ръце към кобура.

Оръжието нагоре, лявата ръка около затвора. После движението напред и нагоре, което поставяше патрона на място. Опорната ръка, подпираща дръжката. Мерникът, мушката, мишената.

Два бързи изстрела.

Мишената се прибра.

Отпусна ударника с палец. Продължи да се движи напред. Появи се нова мишена, този път далеч вдясно. Тя стреля два пъти и дори не се замисли за резултата. Бързо отпусна ударника и продължи. Две мишени тръгнаха да се показват едновременно и тя надупчи първата още преди да е спряла.

После оръжието й изщрака.

Тя удари дъното на пълнителя с ръка, после издърпа затвора, с което запрати отказалия патрон на пода. Три бързи изстрела.

Мишените се скриха.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието! — извика инструкторът.

— Изпразни оръжието! — повтори тя.

Извади пълнителя, дръпна затвора и извади патрона, който вече лежеше в камерата. После върна затвора обратно, прибра оръжието в кобура и свали слуховите протектори. Всички мишени се вдигнаха със силно съскане, но тя не погледна резултата. Инструкторът мина покрай нея, обиколи набързо мишените и се върна обратно. Тя го чу да подсвирва.

— Брей, Нормѐн, мина доста добре, какво ще кажеш?

— Йеп — каза тя.

— Всъщност не ти засичах времето, но ако го бях направил, предполагам, че щеше да е близо до досегашния рекорд. Ще звънна на Луде на мига и ще му съобщя, че стрелбата ти е… одобрена. Ще отбележиш ли сама попаденията, моля те…

Той й подаде ролка малки черни лепящи се листчета.

— Разбира се.

Той й обърна гръб и тръгна към вратата.

Тя откъсна четири листчета, не по-големи от пощенски марки, и остави ролката настрана.

Напът към мишените вдигна малкия зелен учебен патрон, който инструкторът беше вкарал в пълнителя й и който беше предизвикал прекъсването на стрелбата.

Всички двойни изстрели бяха в средата на смъртоносната зона. Дупките в три от мишените бяха толкова близо една до друга, че се засичаха, а останалите две дупки имаха само милиметър хартия помежду си.

* * *

— Добре, значи ми звънни. Благодаря за помощта предварително…

Той прекъсна разговора, отвори капака на телефона и измъкна симкартата.

Тъкмо когато я счупи през средата, Хаселквист се зададе иззад ъгъла.

— Ъъ, здрасти, HP. Слушай, искам само да изясня нещо…

— Добре.

Той обърна гръб на Хаселквист и запрати едната половинка от симкартата към близкия храст коприва.

— Онова там в колата…

— Имаш предвид GPS кутийката.

Той метна другата половина между смърчовете.

— Да, точно… Разбираш ли, тъкмо я бях намерил, когато ти изскочи. Разтоварвах нещата и един от саковете се беше заклещил под седалката. Когато го дръпнах по-силно, GPS предавателят се изтърколи от него. Точно тогава ти отвори вратата…

— Окей…

— Твой ли е?

— К-кво? — HP се обърна.

— GPS предавателят твой ли е…?

— Да, разбрах, Кента. Не, не е мой…

— Окей, исках само да проверя. Нали ти седеше най-отзад и си помислих…

HP поклати глава.

— Nope, не е мой. Може би си е бил към буса?

— Не ми се вярва…

— В такъв случай предлагам незабавно да се отървеш от него.

— Разбира се, само първо ще питам Джеф, в случай, че е негов. Той беше взел буса за няколко дни, докато разузнаваше…

— Окей, направи то.

— Ще се видим след малко, значи…

Хаселквистът се изниза и HP изчака още няколко минути, преди да извади нова симкарта от джоба на панталоните си. Той я намести в телефона, който беше взел от Манге, включи го и въведе пинкода.

Текстовото съобщение се появи почти незабавно.

Готово!

Скрит номер, но въпреки това той знаеше кой го беше изпратил.

Проклетият Рехиман беше бърз.

 

 

Преоблякоха се мълчаливо. Черни тесни неопрени, гумени обувки и непромокаеми скиорски маски, които правеха жегата нетърпима и HP почти веднага разкара своята. Ама че уникални идиоти!

— Всичко е намясто — чу той Манге да казва откъм багажника на полото.

— Искам все пак да проверя — отвърна Джеф.

— Ама времето…

— Ще стигнем — прекъсна го Джеф. — Винаги има време да се провери оборудването…

Манге изглежда се беше предал, защото щом HP заобиколи колата, капакът вече беше отворен.

— Водолазна екипировка, надуваема лодка, комплект за заваряване, взривно вещество… — изброяваше Джеф на себе си, докосвайки с ръка различните черни сакове в багажника.

Думите взривно вещество стреснаха HP, той получи внезапен flashback от Е4 преди две години, когато беше плъгнал телефона си в подобен сак. Сак, пълен с толкова експлозиви, достатъчни да вдигнат цяла сграда във въздуха.

Почти две години беше вярвал, че е взривил мозъка на Играта till Kingdom Come^[1]. Но според Манге това беше просто илюзия, старателно имплантирана от Водача в мозъка му. Истинската Звезда на смъртта не е била в стара офис сграда в Шиста. Беше дълбоко в подземна инсталация само на два часа от тях.

Но ако всичко, което беше преживял, чак до последните няколко дни беше просто изпипан mindgame, какви гаранции имаше, че това, което се случваше сега, беше истинско?

Бореше се с този проблем от няколко дни.

Дори и ако решеше да се довери на Манге, пак нямаше гаранция. Манге като че ли казваше истината, доколкото можеше да прецени, той наистина вярваше на разказа си. Но ако разказът не беше негов?

Ами ако някой друг играеше mindgame е Манге точно както бяха направили и е него? Ако това, което бяха напът да направят, всъщност беше просто още една част от още по-сложен план?

Това беше проблемът с конспиративните теории. Ако човек започнеше да приема съществуването им, беше невъзможно да се каже къде всъщност свършваха.

Just because your paranoid, doesn’t mean they aren’t after you…

— Тихо! — каза внезапно Джеф и подаде глава от багажника. — Чухте ли го?

Никой не каза нищо.

— Кое, Джеф? — изкряка Хаселквист след няколко секунди.

— Ето!

Приглушен пулсиращ звук като че се приближаваше от изток.

HP веднага схвана какво беше това. Направи няколко бързи скока, хвана голямата плъзгаща се врата и я задърпа.

— К’во правиш, беее… — викна Джеф.

HP го игнорира.

Звукът се приближаваше все по-бързо, блъскайки тъпанчетата на ушите като парен чук.

Портата беше почти затворена, оставаше само около метър и HP увисна с цялата си тежест на дръжката. Но вратата се забави, тръгна накриво и накрая спря с остро скърцане.

Пулсиращият звук изведнъж отекна между сградите, усилвайки се дотолкова, че вибрациите се усещаха с гръдната кост, и чак сега останалите също започнаха да схващат.

Хеликоптер, адски нисколетящ, който щеше всеки миг да се появи над върховете на дърветата. HP направи нов опит да затвори портата. Но колелото в края изглежда беше изскочило от релсата и портата стоеше като камък.

Той сви колене с крилото между краката си и задърпа дръжката с цялата си тежест. Изведнъж без никакво предупреждение портата се освободи и полетя право към гърдите му. Той се метна настрани и за една педя се размина с това главата му да бъде заклещена.

— Сори! — викна Джеф, който продължаваше да държи другия край на крилото.

В следващия миг хеликоптерът забуча над двора и от пулсиращите перки на ротора ушите на HP почти заглъхнаха.

Той и Джеф инстинктивно приклекнаха, докато се опитваха да мернат хеликоптера през разнебитения покрив.

Той като че кръжеше само на няколко метра над плевнята.

HP хвърли бърз поглед към останалите. Джеф изглеждаше изцяло съсредоточен върху хеликоптера, същото важеше и за Нора. Хаселквистът, от друга страна, бързо се шмугна в буса.

— Трябва да се махаме, и то веднага! — изкрещя той, докато се качваше на шофьорското място.

— Н-но не сме готови… — викна Нора.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над тях и въздушното завихряне от ротора накара керемидите да затрептят. Първоначално бавно, после все по-бързо.

От тях започнаха да се отчупват глинени парченца, които падаха вътре в плевнята.

— Кента е прав! — изрева Джеф. — Още минута и целият покрив ще се срути върху нас…

Голямо парче керемида падна върху буса с шумен трясък.

— Ще отворя портата, вие тръгвайте директно… Просто карайте, не спирайте да ме изчакате — викна Джеф в ухото на HP.

HP кимна и опита да се добере с приклякване до минибуса.

Малко глинено парче го удари по главата и той вдигна инстинктивно ръка, за да се предпази. Чу се тежък трясък, после още един. Вероятно пилотът на хеликоптера беше оставил единия плаз на шейната да се удари в покрива.

— Хайде, Нора — извика той, когато стигна до вратата на буса.

Но тя, изглежда, се колебаеше.

Джеф й изкрещя нещо, което HP не чу. Той махна с ръка към колата. Още един удар, този път по-силен. Голяма керемида се разби в земята точно пред буса и разпръсна шрапнели във всички посоки.

Хаселквистът запали двигателя.

— Трябва да се махаме, хайде! — викна той отново.

Нора погледна към него, после обратно към Джеф. Но той се беше обърнал с гръб и натискаше вратата. Десетина керемиди паднаха долу и запратиха дъжд от отломки право към буса.

HP запуши ушите си с ръце. Щом вдигна поглед, Нора лежеше на земята.

По дяволите!

Той изскочи от колата, но тя беше на крака, преди да успее да стигне до нея.

— Влизай вътре, HP, хайде!

Тя го забута пред себе си. Още един трясък, после срутване. Сгромолясаха се още керемиди, които, изглежда, бяха повлекли със себе си част от покрива. Лицето на Нора беше пребледняло, над челото й се лееше кръв, идваща от мокро петно на скалпа. Той я сложи да легне на една от седалките.

— Джеф — изстена тя.

— Зарежи гаджето, трябва да се махаме… — отряза той.

През предното стъкло видя портата да се отваря бавно.

Хаселквистът пришпори двигателя.

— Брат… — изпъшка тя.

— К’во?

— Това е батко ми, идиот такъв!…

Джеф почти беше отворил тежката порта. Мускулите на гърба и врата му изпъваха тениската му, заплашвайки да я скъсат.

Ванът тръгна напред.

Брат й…

Той сграбчи облегалката на най-близката седалка, след което се провеси през вратата.

— ДЖЕЕЕФФФ! — изрева той.

Планината мускули се завъртя и срещна погледа му. Задните гуми на буса забуксуваха по мръсния бетонен под, търсейки сцепление…

HP се разтегна колкото можеше и му подаде ръка. Джеф направи две бързи крачки.

Срутването изглежда обхващаше целия покрив, участъците от керемиди пропадаха един след друг, разпръсквайки порой заострени шрапнели, които тракаха по каросерията. Парче с размерите на длан профуча само на сантиметър от носа на HP, но той едва го забеляза. Разтегна се още няколко сантиметра.

Джеф се хвърли напред…

Гумите внезапно намериха опора и колата се изстреля от плевнята като стрела. В следващия миг целият покрив се срина.

* * *

Когато се прибираше, тъмният автомобил я чакаше пред вратата. Щом се приближи, шофьорът отвори вратата и излезе. Но не беше същият като предния път, този мъж беше значително по-млад и минаха няколко секунди, докато тя го познае.

— Здрасти, Ребека, името ми е Едлер, аз съм адютантът на полковник Пелас…

Той й подаде ръка.

— Срещнахме се за кратко в апартамента на „Мария Трапгренд“…

— Здрасти — каза тя и стисна ръката му.

Той отвори вратата на задната седалка.

— Добра вечер, скъпа Ребека — каза Таге Самер. — Прощавай, че идваме така без предупреждение, но имам добри новини…

Тя се поколеба и погледна към Едлер.

Самер изглежда прочете мислите й.

— Можем да говорим свободно, нямам тайни от Едлер…

— Добре… Значи може да се качим горе — добави тя след няколко секунди размисъл. — Малко по-уютно е, отколкото да седим в колата…

— Благодаря за поканата — усмихна се той. — С радост някой друг път, но точно сега предпочитам колата. В апартаментите никога не се знае кой може да подслушва…

Той потупа задната седалка до себе си и Ребека нямаше друг избор, освен да седне.

Едлер скочи на шофьорското място, запали колата и потегли бавно по „Роламбсвеген“.

— Да не сте намерили Хенке? — попита тя, преди той да успее да отвори уста.

— Още не, но мислим, че знаем къде се намират и той, и Сандстрьом. Очакваме залавянето им в скоро време.

— Окей, хубаво. Или хубаво може би не е правилната дума…

— Знам какво имаш предвид, Ребека. Всичко това е за доброто на Хенке и сме изключително благодарни, че ни помагаш. Трябва да се доберем до него, преди да е сторил някоя глупост. Разбираш, че не става дума само за револвера…

Той хвърли бърз поглед към гърба на Едлер.

— Има данни за бомба…

— Какво? Но тогава трябва да отложите сватбата на принцесата…

— Не, не, това въобще не се коментира. Кралският двор е твърдо решен по въпроса.

— Ами рискът?

Той пое дълбоко дъх, след което сви рамене.

— Рискът е преценен като приемлив за ситуацията.

— Как може такова нещо, сериозно? Бомба…

— Това е все още непотвърдена информация. Разполагаме с твърде малко подробности, за да посмеем да предложим такава сериозна мярка като отлагане на сватбата. Бомбени заплахи има често и работодателите ми…

Той въздъхна.

— Много е заложено на карта, Ребека, значително повече, отколкото можеш да си представиш. Обществената подкрепа за кралското семейство е намаляла наполовина през последните петнайсет години, Риксдагът е пълен с републиканци, които чакат своя момент, и ако цифрите продължат да падат със същото темпо…

Той замълча и сви рамене.

— Естествено, такива фактори не трябва да се отчитат, когато се прави оценка на опасността, но знаеш не по-зле от мен как стоят нещата. Всички големи организации са едни и същи. Някъде винаги има служител, когото го е страх да не изгуби работата си, и затова се колебае при взимането на неприятни, но понякога необходими решения.

Той разпери ръце.

— Няма почти нищо друго, което да увеличава подкрепата за кралския двор толкова, колкото една сватба, работодателите ми научиха това още преди няколко години. За съжаление, всички писания, колкото и неверни да бяха, надупчиха цялото покачване.

— Ами кръщенето? То не беше толкова отдавна?

Той поклати глава.

— Кръщенията са твърде спокойни, не излъчват същия блясък. В днешно време, за жалост, има само две неща, които ни карат да се обединим около кралското семейство — сватба и национална криза. Така че се искат екстремни обстоятелства, за да се вземе решение за ограничаване на празненствата, още повече за отлагането им. Освен това, що се отнася до евентуалната бомба, все още имаме твърде малко подробности.

— Тогава какво знаете, позволено ли е да ми кажеш?

— Всъщност не, Ребека… — той се поколеба няколко секунди, после размени бърз поглед в огледалото с Едлер, преди да продължи.

— Само преди няколко часа ни подшушнаха за един апартамент. Направихме обиск и намерихме определени индикации, че вътре е била изработена бомба…

— И това как е свързано с Хенке?

Самер си пое дълбока глътка въздух.

— Апартаментът се намираше на „Мария Трапгренд“, врата до врата с този на Хенрик…

Сърцето й започна да бие все по-силно, но тя даде всичко от себе си, за да го прикрие.

— Чакай малко, значи смятате, че Хенке би… Не, не, забравете. Хенке не може една библиотека Billy да сглоби, а бомба…

— Напълно съм съгласен с теб, скъпа Ребека.

Той я потупа внимателно по коляното.

— Ние също не вярваме, че Хенрик е изработил бомбата сам. Но от друга страна, едва ли може да е съвпадение, че този, който го е направил, е разположил работилницата си в апартамента до неговия. Освен това вътре намерихме два пръстови отпечатъка от Хенке…

Ребека поклати неохотно глава.

— Както казах по-рано, Хенрик се намира в опасна компания. Много опасна компания. Хората в обкръжението му са експерти в манипулирането на други хора, правили са го многократно в миналото. А Хенрик, за жалост, е, както знаеш…

— Податлив…

— Именно.

Колата спря на червен светофар на кръговото при „Линдхагенсплан“ и за няколко секунди настана мълчание.

Само няколкостотин метра по-напред се намираше мястото, където колата, в която бяха тя и Крюсе, беше катастрофирала, след като Хенке хвърли камък върху предното им стъкло от моста горе. Действително Хенке не знаеше, че тя е седяла вътре, но все пак. Някой го беше подвел да хвърли камъка, беше го накарал напълно да игнорира очевидното заключение, че други хора ще бъдат наранени вследствие от неговите действия. Можеше ли това да се случи отново?

При подходящи условия — абсолютно.

— И какво искаш да направя, чичо Таге? — каза тя, когато колата наближи моста.

Гласът му звучеше натъжен:

— Заложен е животът на много хора, Ребека. Ако не успеем да хванем Хенрик тази нощ, всички трябва да се подготвим да направим каквото и да е, за да го спрем. Каквото и да е, разбираш ли?

Той замълча за няколко секунди.

— Но ти, естествено, можеш да избереш да се въздържиш от мисията. Никой няма да те обвини. Мога да говоря с Ескил Стигсон…

Те минаха под моста и тя не можа да не погледне нагоре към парапета. За няколко секунди й се стори, че там стои някой. Фигура с тъмни дрехи и качулка.

— Не! — каза тя прекалено високо и забеляза погледа на Едлер в огледалото.

— Не, благодаря, чичо Таге, не е необходимо — каза после толкова овладяно, колкото можа. — Както каза, много е заложено на карта. Благодарна съм за всичко, което вече направи…

Няма проблем, да не говорим за това. Трябват ни правилните хора на правилното място. Хора, на които може да се разчита в това и аз, и Стигсон, и работодателите ми сме единодушни.

Той отново я потупа по коляното.

— Ти си същата като баща си, Ребека, казвал ли съм ти го? Вярна, лоялна, надеждна, независимо за какво става дума. Тези качества, за съжаление, все по-трудно се намират в днешното егоцентрично общество…

Тя опита да не се изчерви.

Ако се вгледаше само леко тук, на притъмнената задна седалка, чичо Таге напомняше немалко на татко. Стойката, старомодният начин на изразяване, да, дори миризмата му беше почти същата.

Цигари, афтършейв и още нещо.

Нещо, което предизвика буца тъга в стомаха й.

* * *

Той лежеше притиснат на пода, а Джеф лежеше върху него, без да помръдва. Бусът подскочи и се наклони по чакълестия път, което накара подпората на една от седалките да се забие в крака му. Странно, но не чуваше абсолютно никакви звуци от случващото се наоколо, единствено тинитус^[2] нищенето, което като че подскачаше из главата му. Той се подпря на пода и опита да се измъкне, повдигайки Джеф като с лост.

Изведнъж забеляза, че той се размърда, и в следващия миг тежкото тяло се търколи встрани.

Постепенно започна да си възвръща слуха.

— Квоподяволитестана? — изкряка той.

— Плевнята! — викна Нора.

— К-к’во? — той опита да стане от пода.

— Плевнята се взриви — изкрещя тя, залепена за един от страничните прозорци.

— Покривът се срути, после имаше взрив… Цялото небе е покрито с дим и хеликоптерът не се вижда. Не разбирам какво стана!

— Експлозивите… — изхриптя Джеф. — Експлозивите и детонаторите бяха в полото до бутилките за заваряване. Багажникът беше отворен. Освен това в белите чували в ъгъла имаше изкуствен тор…

HP изпълзя с мъка на седалката до Джеф. Очите на едрия мъж бяха затворени, но HP ясно виждаше мощният гръден кош да се повдига и снишава под подгизналата тениска.

Колата прелетя над върха на някакъв хълм и HP отново се озова на пода.

Тупване, последвано от остър ляв завой и изведнъж шумът от колата измени характера си.

— Добро каране, Кента! — викна Нора към предната седалка и получи измънкване в отговор.

— Излязохме на главния път — каза тя и помогна на HP да се надигне.

— Как ти е… — той кимна към окървавеното й лице.

Тя сложи ръка на черепа си и дланта й веднага почервеня.

— Shit! — възкликна тя. — Едва го бях забелязала, сигурно от адреналина. Имам аптечка там, отпред…

Тя се покатери покрай него и се шмугна на мястото до шофьора.

Той се обърна напред, за да я пита дали има нужда от помощ, но една ръка го дръпна назад.

Джеф беше отворил очи.

— Благодаря — каза той лаконично.

— Няма проблем — измърмори HP.

Джеф кимна и отново замижа.

— Отпред има бензиностанция, свий ей там! — каза Нора на Хаселквист.

HP се наведе към страничния прозорец. Големият стълб дим се виждаше ясно над гората, но от хеликоптера нямаше и следа.

— Отзад има гараж, паркирай там, ще се скатаем, докато се стъмни — продължи Нора.

Хаселквист заобиколи сградата и насочи колата към гаража — кутия от гофрирана ламарина с редица прахосмукачки и кофи за миене покрай едната стена. Сам пенсионер търкаше прозореца на стария си сааб и с изключение на него помещението беше празно. Хаселквист спря колата и всички останаха да седят мълчаливо няколко минути.

Нора използва огледалото на козирката против слънце, за да се погрижи за раната на главата си.

— Айсомф… — измърмори тя и с помощта на пинсета извади от раната заострена отломка, голяма колкото монета от една крона.

— Ще натиснеш ли малко тук, HP.

— Разбира се.

Той се наведе над главата й.

— Вземи компреса и просто натисни по-здраво.

Той направи, както му каза, опитвайки да накара ръцете си да спрат да треперят от адреналина.

— Прецакани сме — изкряка внезапно Хаселквистът. — Те знаят къде сме, каква кола караме. Нямаме шанс…

За няколко секунди стана тихо.

— Нали никой не си мисли, че шибаният хеликоптер се е появил по случайност? — гласът на Хаселквист вече беше по-овладян. — Ако тръгнем сега, може да стигнем в града преди полунощ. После можем да съставим нов план, да измислим друг начин да…

— Няма друг начин, Кент — изсъска Нора. — И го знаеш много добре! Ако се откажем сега, можем изобщо да забравим. В такъв случай Играта ще спечели, това ли искаш?

Хаселквистът не отговори.

— Нямаме нищо, Нора, цялото оборудване току-що хвръкна във въздуха — измърмори Джеф. — Без него нямаме шанс да проникнем в Крепостта…

В буса настана мъртвешко мълчание.

— Напротив, имаме — каза HP после, но всички изглеждаха твърде вглъбени, за да го чуят.

— Помоли ме да измисля backup-pian, remember?

Той погледна Нора и най-накрая предизвика реакция.

— Знам как да влезем вътре, но трябва да правите каквото ви кажа…

Някъде далеч изведнъж се чу звукът на приближаващи се сирени. Изглежда бяха няколко.

— Трябва да се разкараме — изскимтя Хаселквистът.

— Чакайте — каза HP. — Ченгетата винаги изключват сирените, когато се приближават до целта…

— За да не изплашат бандитите… — добави той, след като никой не разбра какво имаше предвид. — Докато надуват сирените, значи не са стигнали, чаткате ли?

Сирените вече бяха близо, три на брой, може би повече.

Нора погледна към HP.

Хаселквистът премести ръка върху ключа на стартера.

HP сложи длан на рамото му.

— Спокойно, Кента. Това са пожарникарите, сигурен съм — прошепна той.

Сирените бяха толкова близо, че звуците отекнаха в малкия ламаринен хамбар и накараха чичко пенсионер да вдигне поглед от изцапаното си с насекоми предно стъкло. После започнаха бавно да губят сила. Половин минута по-късно бяха замлъкнали напълно.

— Вече можеш да потегляш, Кента — каза HP и потупа Хаселквист по рамото. — Карай на север…

Той се облегна обратно на седалката и опита да събере мислите си.

— Между другото, пропуснахме нещо… — добави той, когато излязоха на главния път. — Някой видя ли дали Манге се измъкна?