Андерш де ла Моте
Измамата (30)

30. Under the spreading chestnut tree…

Тя караше бавно колелото си по „Роламбсвеген“. Зави към парка и последва пътеката, пресичаща тревните площи.

Чайки и врани както обикновено се караха за остатъците храна и боклук от през нощта, но почистващ патрул от „Гатуконтурет“^[1] вече беше пристигнал, за да разчисти.

Беше важно градът да се покаже в най-добрата си светлина сега, когато поне част от погледите по света бяха насочени насам.

Иначе единствените хора, които се виждаха, бяха собственик на куче и ранобуден джогър.

Тя превключи на друга скорост, за да се справи със стръмния наклон, който описваше кръг и излизаше на моста над Нор Меларстранд. Отдолу мина празен автобус със синьо-жълти флагчета на покрива.

Тя продължи нагоре към „Фридхемсплан“, изхитри се, минавайки на червено и спря при караулката. Чувството да извади полицейската си значка от джоба, за да се легитимира, беше неочаквано приятно.

— Добро утро — поздрави пазачът пресилено весело, преди да й махне да продължава.

Точно когато подмина решетката и започна да се спуска надолу в тунела под Крунобериет, мобилният й телефон изписка.

Тя изчака и прочете съобщението чак когато паркира колелото долу в гаража.

Успех днес, Ребека.

Баща ти щеше много да се гордее с теб!

Щом всичко това приключи, обещавам да ти разкажа всичко за него.

Чичо Таге

Тя не може да не се усмихне. Но после видя, че в кутията имаше още едно съобщение.

Само четири думи, без подател.

Не вярвай на никого!

Тя го изтри незабавно.

На излизане от съблекалнята налетя на Рунеберг.

— Чу ли нещо? — каза тя, без дори да го поздрави.

Имаше автомобилно преследване рано сутринта на север от Упсала. Поне десет патрулки, хеликоптери, пътни блокади, всичко. Мина час, докато спрат…

— И…? — тя затаи дъх.

Рунеберг поклати глава.

— Измъкнали са се. Вероятно се скатават някъде горе в…

* * *

— … гората — завърши тя изречението, но той я слушаше с половин ухо.

Половин час, за да намерят железопътната линия, после още два часа пеша, придържайки се към ръба на гората покрай релсите. Въпреки дебело ватираните презрамки, раницата се впиваше във врата и раменете му. Краката му тежаха и той вече се беше проснал няколко пъти, спъвайки се в стърчащи корени или камъни, когато се втурваха навътре между дърветата, за да се крият от минаващи влакове.

Той беше дете на асфалта, не шибаният Скугсмуле и сега, след като адреналинът беше отшумял, нещата постепенно започваха да си идват по местата. Неща, за които не се беше замислял преди…

В началото си поприказваха главно за това накъде да тръгнат, но като никога той говореше сдържано и малко по малко разговорът замря.

Но сега тя явно искаше да направи нов опит.

— Какво каза? — измърмори той.

— Казах, че скоро би трябвало да излезем от гората. Ей сега ми се стори, че чух църковна камбана…

— Ммм.

Тя се обърна и го погледна набързо.

— Изглеждаш капнал, кога всъщност си спал за последно…

Той не отговори.

За кратко настъпи тишина.

— Жалко за Манге — каза тя после.

— К-к’во? — той погледна нагоре и спря на място.

— Източника, Манге. Тъжна работа това, което се случи…

— С плевнята… — добави тя, тъй като той просто я зяпаше.

— Аха, окей… вече го каза веднъж — погледна встрани.

— Ядосан си му, нали?

Той не отговори, но и не й попречи да продължи.

— Разбираш, нали? Че Манге ни е прецакал по някакъв начин…

— Не ми се говори за това…

— Но може да е било и така, както ти каза, Манге може би също е бил прецакан? Водача може да го е измамил по същия начин, както той измами нас, да го е накарал да си мисли, че наистина прави нещо добро…

— Само преди няколко часа беше повече или по-малко убедена, че той е бил Водача… — HP подритна един камък, после още един.

— Знам, извинявай за това. Човек приказва странни неща, когато е стресиран. Манге е бил оставен на тъмно точно както ти и аз — каза тя, — или поне аз така избирам да гледам на нещата.

Той продължи да рита баластра към храстите.

— Манге не е от хората, които биха продали приятел… — измърмори той, без да звучи толкова убеден, колкото трябваше.

Или не беше, поправи се тихо.

Маамка му, Манге, как можа да стане така!

Покрай всичко случило се той почти не бе успял да се замисли за плевнята и експлозията. Вместо това използва добре развитата си способност да оставя мозъка си да прескача нещата, с които му беше неприятно да се занимава. Но точно сега суперсилите му сдадоха багажа.

Крайно време да смени темата.

Тръгна напред и тя бързо се обърна, така че да вървят рамо до рамо.

— Само едно нещо… — каза после той. — Исках да те питам още от Медис…

— Искаш да знаеш дали аз подпалих апартамента ти?

Той се сепна, но преди да успее да отговори, тя направи няколко бързи крачки напред.

— Там отпред, виждаш ли? Гара.

* * *

— Окей, дами и господа!

Полицаите в конферентната зала млъкнаха моментално, щом Рунеберг влезе вътре.

— Последен преговор, преди да стане сериозно. Церемонията в „Стуршюркан“ приключва в 13:30 и кортежът тръгва веднага след това. Минаваме по „Слотсбакен“, следва „Норбру“. Надясно към „Кунгстредгорден“ и след това „Кунгстредгордсгатан“…

Той спря за кратко и някои от охранителите си размениха погледи.

— Разположили сме допълнителен персонал в цивилни дрехи покрай „Кунгстредгорден“, за да предотвратим някой да реши да се прави на copycat… — продължи Рунеберг. — След това завиваме наляво по „Хамнгатан“, нагоре към площад „Сергел“ и по „Свеавеген“ към "Консертхюсет "… Въпроси дотук?

— Новини около заподозрените? — каза някой от охранителите най-отпред, вероятно някой от новите.

— Петершон и Ал-Хасан, имам предвид — добави той важно.

— Мислех да стигна до това по-късно, но щом попита — измърмори Рунеберг, очевидно раздразнен, че трябваше да смени темата. — Вчера и през нощта са се случили доста неща. Фарук Ал-Хасан или Магнус Сандстрьом, както понякога се нарича, по всяка вероятност е загинал. Колата му е намерена на мястото на експлозия в плевня, северно от Упсала, заедно с останки, за които техниците имат сериозни основания да смятат, че също са негови. Сред развалините са открити дори следи от взривно вещество и изкуствен тор, така че евентуално може да става дума за самоделна бомба, която се е взривила преждевременно. Скоро ще получим повече информация.

Рунеберг кимна кратко на Таге Самер, който седеше на един от столовете близо до вратата. Стигсон беше до него и когато Рунеберг продължи, той се наведе напред и зашепна нещо в ухото на Самер. Ребека усети как в гърлото й започва да расте буца и преглътна тежко няколко пъти, за да я махне.

— Що се отнася до останалите, преди малко заловихме още един човек в краден полицейски автомобил. Но двама от извършителите продължават да са на свобода, като единия от тях е другият главен заподозрян.

Рунеберг погледна към нея.

— Говоря за Хенрик Петершон, наричан още HP.

* * *

Извадиха късмет. Следващият влак за Стокхолм беше само на десет минути, тъкмо достатъчно време Нора да успее да купи билети и нещо за ядене от автомата за стоки на гарата.

HP остана скрит зад една от колоните на перона, оглеждайки се за преследвачи.

Нагъна два сникерса накрак и тъкмо щеше да прокара деликатесите е половинката кола, която Нора му подаде, когато влакът пристигна на перона.

Най-накрая намериха две свободни места, той беше толкова уморен, че забрави да свали раницата, преди да се тръшне на седалката до прозореца. За капак на всичко металната пластина го издра и той изпсува толкова високо, че няколко други пътници зяпнаха кисело в тяхна посока.

— Чакай, ще го оправя — Нора се плъзна по пътеката между седалките и се наведе към него. — Трябва първо да се повдигне и после плочките да се разделят.

Главата й беше съвсем близо до лицето му, той усети пръстите й да допират гръдният му кош и за няколко секунди дори му се стори, че усеща аромата на шампоана й.

Странно как синтетичната миризма на цветя изведнъж го накара да се почувства малко по-добре.

— Готово! — Нора отвори катарамата и презрамките се плъзнаха настрани.

Той свали раницата и я остави на пода. За всеки случай я облегна на крака си, така че да усети, ако нещо се случеше с нея. После се облегна назад, разтри възпалените си рамена и се пребори с внезапния импулс да затвори очи.

Влакът беше увеличил скоростта и беше почти невъзможно да устои на мекото, люлеещо движение.

Но във всеки случай мислеше да направи опит.

Обърна се към Нора. Тя тъкмо се канеше да вземе доза снюс и затова той изчака учтиво, докато тя намести малкото пакетче под устната си.

— Ще сме в града след по-малко от два часа — каза той тихо. — Това, което ни трябва, за да завършим всичко, е компютър и добра връзка. Има интернет кафе на „Хьоториет“, използвал съм го няколко пъти…

Тя кимна, докато се опитваше да нагласи пакетчето снюс с върха на езика си. Движението го омая и той за малко да изгуби нишката.

— Звучи добре, HP, ще пробваме там. Мислил ли си какво ще правим после?

Той поклати глава.

— Всъщност е все тая, що се отнася до мен. Щом пратим файловете, PayTag ще потъне като камък и по всяка вероятност ще завлече със себе си и Водача, а може би дори цялата Игра. Ще са прекалено заети да спасяват самите себе си…

— И мислиш, че просто ще забравят за нас?

— Остава да видим…

Той сви рамене.

— Искаш ли да ми разкажеш как си се замесила в цялата работа? — каза той след няколко секунди, без да знае точно защо.

Тя сложи капака на кутийката снюс и бавно я прибра, изглежда обмисляйки.

— Много дълга история е… — отговори.

— Нямам планове близкия час — каза той и се опита да приложи най-чаровната си усмивка.

— Окей, но ще бъде съкратената версия. И двамата имаме нужда да си починем малко… Ето как стана. Играех хандбал на професионално ниво. Вървеше добре, даже бях повикана в националния отбор. Тренирах почти всеки ден в седмицата…

Той кимна, за да покаже интереса си, което беше по-лесно, отколкото си мислеше.

— Живеех за спорта, колектива в отбора, състезанието. Но се контузих.

— Ау.

Идеше му сам да се изрита. СМ^[2] по емпатия, а всичко, което успя да каже, беше едно Ау…

Но Нора, изглежда, не обърна внимание.

— Кръстните връзки на едното ми коляно се разхлабиха и докторът каза, че тялото ми чисто и просто не издържа на толкова усилени тренировки. Заклех се, че ще направя comeback, изкарах целия rehab пакет, но така и не беше същото. Имал ли си веднъж проблем с кръстните връзки, никога не се възстановяваш напълно. Бях една от най-добрите, а се завърнах като посредствен играч. Тренирах още по-здраво, което, естествено, беше пълна глупост.

Тя поклати глава.

— Вместо това си навлякох още контузии и прекарвах все повече време на скамейката. Накрая сама избрах да прекъсна, преди да съм станала твърда резерва… Не исках сама да го предизвикам, по-добре беше да се откажа, преди да съм почнала да се излагам, или поне така разсъждавах тогава. Сега, впоследствие, не беше особено умно… Представяш ли си абстиненцията?

Той кимна. Изведнъж клепачите му натежаха, но наистина искаше да чуе останалото. Вече му се струваше, че се досеща накъде отива историята.

— Затова заложих на зубренето, завърших си образованието и започнах да работя като ветеринар. Но спортът ми липсваше адски много. Нищо друго не можеше дори да се доближи до него. Така че когато Водача се свърза с мен, предложи ми нов колектив, ново игрище…

Тя сви рамене.

— Как стана, имам предвид: как се свърза с теб. Водача това?

— Започна с обикновен имейл, покана…

— … за уникално преживяване, различно от всичко, което ти се е случвало по-рано…

— Нещо такова, да — тя се усмихна. — Едва по-късно разбрах, че са ме проверили. Знаели са всичко за мен, коя съм била, какво съм правила. Как разсъждавам и кои копчета е трябвало да натиснат…

Той кимна.

— Звучи познато…

Главата на HP натежаваше все повече и той беше принуден да се бори, за да задържи клепачите си отворени.

— Слушай, това с пожара в апартамента ти… — каза тя после.

— Не е нужно да говорим за това точно сега… — смотолеви той.

— Но аз искам. Имаш право, аз бях. Но идеята не беше да пострадаш, звъннах на пожарната още преди да го запаля. Исках да съм сигурна, че са напът… Което, естествено, не прави нещата окей, единственото ми извинение е, че не можех да мисля ясно. Всичко, което исках, беше да се изкача в списъка, да стигна върха…

Той махна с ръка.

— Няма нужда да обясняваш…

— Но трябва. Не искам да си мислиш, че…

— Не го правя, спокойно. Trust me, Играта ме е карала да правя къде-къде по-откачени неща…

Вратата в единия край на вагона се отвори внезапно и вътре влезе мъж с тъмно яке.

Той огледа вагона по начин, който накара HP да залегне зад предната седалка.

Вратата се отвори отново и към мъжа се присъедини една жена.

Те, изглежда, обсъждаха нещо известно време, след което се върнаха във вагона, от който бяха дошли.

— Фалшива тревога — каза Нора. — Просто търсеха свободни места… Виж, както казах. Съжалявам за пожара — продължи тя. — Наистина трябва да ми повярваш. Не разсъждавах трезво…

— Всичко е наред, Нора.

Изведнъж усети главата си, сякаш беше пълна с каша и имаше големи проблеми да я задържи в изправено положение.

— Слушай, капнал съм, какво ще кажеш да си починем малко — промърмори той. — Можем да си разменим още военни разкази по-късно…

— Разбира се — кимна тя. — Няма проблем.

Той облегна глава назад и след няколко секунди Нора последва примера му.

Малко по-късно тя отвори внимателно очи. Заслуша се в тежкото му дишане, после се наведе напред и внимателно придърпа раницата, която той беше оставил на пода.

След това тихо се измъкна от мястото си и излезе от вагона.

* * *

— Хубаво, че Ви срещам, госпожице Нормѐн.

Беше Самер, следван плътно от Стигсон, и смътно познатия мъж, когото беше мярнала в офиса предния ден.

— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.

Тя се усмихна несигурно, поравно защото й беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.

— Б-благодаря — успя да каже.

Третият мъж в компанията й подаде ръка.

— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.

Ръкостискането му беше влажно, усмивката му стигаше на половината път до очите и тя без проблеми прозря през фалшивите му любезности.

— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.

— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормѐн…

Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той й намигна леко.

* * *

Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.

Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.

Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.

Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.

Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.

— Това лабиринтът Лутерн ли е? — попита тя и гласът беше точно какъвто си го спомняше.

— Точно това е — чу се да отговаря. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш?

Той й подаде ръка, но тя не я хвана.

— Не смея — каза тя. — Той казва, че си опасен…

— Кой това, Учителя?

— Не, него не го познавам.

В следващия миг той чу приближаващи се стъпки. Звуците идваха от всички посоки. Полирани черни обувки, удрящи се в асфалта. И той знаеше чии бяха. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Ела — каза той на момичето. — Трябва да ме последваш…

Тя поклати глава.

— Ако дойда с теб, и двамата ще умрем.

— Но трябва да дойдеш. Учителя… — гласът му изведнъж прозвуча плачливо като на малко дете.

Тя се изправи и изведнъж сякаш двамата се преобразиха, размениха ролите си. Тя се наведе над него, погали го по косата и целуна бузата му.

— Забрави за Учителя. В лабиринта Лутерн се идва само по една причина, Хенке, малкия ми — прошепна тя. — Човек идва тук, за да умре…

* * *

Той седеше през един вагон от техния и веднага щом я видя, на лицето му цъфна усмивка.

— Добра работа, Нора, знаех, че ще се справите.

— Благодаря.

Тя седна на празното място до него и му подаде раницата. Той я остави на пода, без да понечи да я отвори.

— Ти окей ли си? — попита я после.

— Да — промърмори тя.

— Ами той?

Не последва отговор.

— Нямахме друг избор, знаеш го, Нора…

— Да, знам… Какво става с Джеф?

— Не се притеснявай за него, на сигурно е там, където е. Значи е колко време разполагаме?

— Половин час, може би малко повече. Пъхнах половинка „Рохипнол“ в ко̀лата му и в комбинация с липсата на сън… — тя сви рамене.

— Добре, това е предостатъчно време. Тук горе е.

Той направи жест към рафта за багаж над тях.

— А какво става с нея, със сестра му? — попита Нора.

— Тя е точно където трябва да бъде…

Той я изгледа за няколко секунди.

— Харесваш го, нали? — каза след това. — HP имам предвид…

Тя не отговори.

Вместо това стана, взе предмета от рафта и го окачи през рамо.

— Той мисли, че си бил манипулиран — каза тя лаконично. — Че си имал добри намерения, но и ти си бил измамен. Предпочита това пред алтернативата, Манге…