Андерш де ла Моте
Измамата (8)

8. … it doesn’t mean they aren’t after you^[1]

 

— Да, здравейте.

— Добър ден, приятелю, или може би по-скоро добро утро.

— Да, тук наистина е сутрин. Хубаво, че звъните, между другото, всичко готово ли е?

— Повече или по-малко…

— Какво имате предвид? Не трябваше ли…

— Не се безпокойте, скъпи приятелю, парченцата скоро ще се наредят.

— Надявам се, че неуспехът не е алтернатива.

— Така е, разбирам това…

* * *

— Скъпа Ребека, така се радвам да те видя!

— Здрасти, чичо Таге, и аз така…

Тя беше подранила с десет минути за срещата им, но той, естествено, вече беше там.

— Мислех, че си в чужбина, кога си се прибрал? — тя се наведе над масата за кафе и целуна стария мъж по бузата.

Мирисът му си беше същият. Сапун за бръснене, афтършейв, пура и още нещо познато. Нещо, което харесваше…

— О, преди няколко седмици, ти искаш ли нещо? Кафе, чай? Не, ама че съм глупав… Госпожице!

Той махна на сервитьорката.

— Едно капучино, за предпочитане с мляко без лактоза, ако е възможно?

Той се усмихна на Ребека, но минаха няколко секунди, преди тя да успее да отвърне на усмивката му.

Изглежда забеляза реакцията й.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, мила Ребека, но откакто се прибрах, календарът ми е съвсем запълнен… Трескави времена са в момента, но това сигурно го знаеш не по-зле от мен.

Той отново се усмихна и след това отпи от кафето си.

— Разбира се — промърмори тя. — Естествено — добави после с по-ясен глас.

Сервитьорката се върна с капучиното й и тя бързо отпи една глътка.

— Та как върви в новата работа, Ребека? Мога да си представя, че е малко по-различно от работата в Службата за сигурност…

— Добре, благодаря, имахме доста разправии, докато наредим нещата. Оборудване, персонал, различни лицензи и цял куп други неща. Канцеларската работа отнема повече време, отколкото бях предвидила.

— Мелниците на шведската бюрокрация мелят бавно…

— И още как! — този път й беше по-лесно да отвърне на усмивката му.

— Тогава предполагам, че сте подали молба за разрешение да носите оръжие по време на служба. Обикновено не е толкова лесно за частна фирма да получи одобрение. Държавата е сграбчила здраво монопола си върху насилието…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но бързо я затвори обратно. Вместо това просто кимна. Всъщност не трябваше да се учудва. Чичо Таге винаги е знаел почти точно с какво се занимаваше тя още когато беше в СЕПО, и нещата изглежда не се бяха променили само защото е сменила работата си. Мисълта, че той беше загрижен за нея, накара разочарованието отпреди малко да я напусне.

— Може би мога да помогна. Както знаеш, все още имам доста контакти…

— Благодаря, ще се радвам!

Тя много добре си спомняше как контактите му й бяха помогнали зимата. Как беше успял да я освободи от подозренията в грубо служебно престъпление и я беше спасил от уволнение. В действителност не трябваше да се възползва от него за такава глупост, но първо, той сам го предложи, второ, вече на два пъти бяха получили отказ на молбата си за лиценз за оръжие.

Екипът й започваше да роптае на все по-висок глас и беше само въпрос на време, преди недоволството да стигне до ръководството. Нещо, което определено не й беше притрябвало…

— В смисъл ако не те затруднява твърде много… — добави тя.

— Изобщо, ще се обадя на няколко места в понеделник. Не гарантирам нищо, но ще направя каквото мога. Иначе за какво са приятелите, ако не за да си помагат…

— Благодаря много, наистина го оценявам, чичо Таге.

Той остави чашата и внимателно я отмести настрана.

— А сега на въпроса ти. Както казах, предпочитам да не обсъждам въпроса по пощата. Някои неща е най-добре да се кажат очи в очи…

Тя кимна.

— С радост ще ти разкажа повече за общото ни минало с баща ти, но първо на свой ред ще те помоля за една малко услуга, Ребека…

— Каквото кажеш, чичо Таге, знаеш…

— Добре.

Той понижи глас и се наведе над масата.

— Писа ми за банков сейф, принадлежал на баща ти, няколко стари снимки?

— Да, точно така…

Той се наведе още по-напред.

— Искам да ми разкажеш какво точно си намерила, Ребека. Важно е да не изпуснеш нещо!

Внезапната острота в гласа му я изненада и тя се облегна една идея назад.

— Документи — отвърна тя, докато опипваше чашата кафе.

— Какъв вид документи, Ребека? — погледът му сякаш минаваше право през нея и тя отпи пресилено бавно от капучиното, за да има повод да погледне встрани. Таге Самер беше един от най-старите приятели на татко, някой, на когото тя разчиташе. И въпреки това изведнъж се поколеба.

— Разбирам, че въпросът може да е деликатен, все пак става дума за баща ти.

Тонът му стана по-мек, по-доверителен.

— Нека ти помогна малко, скъпа Ребека…

Той хвърли бърз поглед към съседната маса, после сниши глас още повече.

— Възможно ли е документите, които си намерила, да са паспорти — международни паспорти със снимката на баща ти?

Тя се поколеба още няколко мига, след което кимна бавно.

— Разбирам… — каза той и този път гласът му звучеше почти натъжен.

Те помълчаха няколко секунди, докато той размишляваше.

— Банковият сейф е един вид мехур, замисляла ли си се, Ребека? Животът отвън продължава, нещата се променят, но вътре времето спира. Същото е и с живота. Създаваме си собствена реалност, малки сфери, в които си мислим, че контролираме случващото се. В действителност чувството за контрол е само илюзия, а сферите не са нищо повече от вид мехури. Но всички мехури са обречени рано или късно да се спукат, не е ли така?

Той поклати глава.

— Трябва да си мълчиш за това, което ще ти разкажа сега, обещай ми, Ребека! — продължи той после.

Тя кимна.

— Не бива да го споделяш с някого, нито дори с брат си. Хенрик, както знаеш, не е способен да опази една тайна по същия начин както ти и аз, а ако това, което сега смятам да разкажа, излезе наяве, може да има последствия, сериозни последствия. Разбираш ли?

— Естествено, чичо Таге, можеш да разчиташ на мен.

— Да, знам това, Ребека. Ти и баща ти си приличате повече, отколкото подозираш…

Той й отправи скосена усмивка, която накара сърцето й да прескочи.

— Всичко започна през 1964 г. в малко кипърско село. Аз бях командир на рота, а баща ти беше един от четиримата ми взводни командири. Вече се познавахме от Офицерската академия и се разбирахме добре. Ерланд може би не беше роден водач, но компенсираше това, като щателно се подготвяше за всички мислими сценарии. Освен това беше надежден и лоялен, качества, които все по-трудно се намират в днешно време…

Той завъртя внимателно чашата си кафе.

— Веднъж бяхме разпределени да защитаваме турско кипърско село, което беше под постоянни бомбардировки от превъзхождащите и значително по-добре въоръжени войски на кипърските гърци. Присъствието ни, за съжаление, не сложи край на битките, а бяхме принудени да гледаме, докато турското кипърско село беше изравнено със земята. На баща ти и на някои от колегите му им беше много трудно да приемат факта, че не получихме мандат да се намесим, за да защитим по-слабата страна. Ерланд беше много принципен мъж…

Тя кимна.

— Така или иначе, в разочарованието си те взеха злощастното решение да натоварят две от бойните ни машини с тежки картечници и няколко кутии муниции, за да ги откарат после при кипърските турци. Идеята им е била да изравнят съотношението на силите поне малко. Далеч не беше заемане на политическа позиция, а и дори да бяха успели с транспортирането, се съмнявам, че щеше да е от особено значение…

Той поклати бавно глава.

— Във всеки случай бяха спрени на една гръцко-кипърска пътна блокада, след което всичко отиде по дяволите… Имаше голямо разследване, баща ти и колегите му веднага бяха отстранени от служба, а целият шведски контингент на ООН беше прегрупиран почти незабавно в южната част на острова. Ерланд прие всичко това много тежко. Считаше, че е действал просто за да защити по-слабата страна, точно както предвиждаше мисията. Не мога да кажа, че не го разбирах, но правилата бяха кристално ясни и той не просто ги наруши, ами накърни доверието в мисията на ООН като цяло.

— И какво стана?

Той сви рамене.

— Незабавно уволнение както от ООН, така и от Въоръжените сили. Като негов пряк началник бях принуден да се съглася и да подпиша документите. Тъжен ден, много тъжен…

Той спря за няколко секунди, продължавайки да опипва празната си чаша.

— Разбираш ли, Ребека, баща ти обичаше офицерската длъжност, това да бъде част от нещо по-голямо, обграден от себеподобни. Той виждаше пред себе си дълга и успешна кариера във Въоръжените сили. И когато ненадейно това му беше отказано, той стана…

— Озлобен…

Той погледна към нея.

— Променен може би е думата, която бих използвал, но ти, естествено, си напълно права. Ерланд никога вече не беше същият…

* * *

Празен!

Проклетият асансьор беше празен! Той все още не разбираше как беше станало това.

Нямаше го в асансьора, в коридора или на входа. Така че къде, по дяволите, се беше дянал пичът? Нямаше начин да го раздава Джо Лаберо^[2] и да изчезне яко дим?

Но той все пак разбираше какво се случва. Шибаняците се ебаваха с разсъдъка му! Не стигаше, че наблюдаваха всяка стъпка, която правеше, и го подслушваха през стените, ами си правеха и ментални номерца с него. Бяха се промъкнали в апартамента, докато той беше навън, и бяха оставили телефона и онова съобщение. А сега го накараха да преследва призрак през половин „Сьодермалм“.

Но нямаше да го пречупят толкова лесно! Нощем беше почнал да трупа мебели пред входната врата. Малкото пъти, когато излизаше, залепяше косми при отвора на вратата, за да може да види дали са влизали вътре. Но като цяло избягваше изобщо да излиза.

Целият под на всекидневната му беше покрит с кутии от пица и различни вестници. На практика беше изпразнил лавиците на „Пресбюро“ от всичко, което ставаше за четене, и знаците не можеха да бъдат сбъркани. Странностите го заливаха като из ведро: компютърни системи, които или необяснимо се сриваха, или спираха издаването на рецепти на аптеките, или сваляха бариерите в тунела на „Сьодра ленкен“, или изгасяха светлините за кацане на летището.

Хора, които излизаха да си купят цигари и така и не се връщаха. Предмети, които чисто и просто изчезваха — като знамето на цитаделата на Кастелхолмен^[3], което стоеше издигнато в мирно време. Вчера сутринта изведнъж просто се беше изпарило и всички пенсионери в Стокхолм бяха засипали с обаждания централата на Въоръжените сили. Вестниците го смятаха за мегаяко. Безобиден номер преди сватбата на принцесата…

Но както обикновено посредствената шведска общност не схващаше нищо.

Няма знаме — няма мир.

Значи война!

Но ако те искаха война, щяха да си я получат!

BIG TIME!

Той стана от пода и почесвайки брада, измарширува до хладилника. Време за инвентаризация на запасите: четири народни бири, шест пирожки „Торби“, половин кутийка хайвер.

Първият рафт на кухненския шкаф увеличи активите му с три питки кнекебрьод и консерва варена наденица. Вторият беше пълен с ролки армирано тиксо. Шестнайсет броя по-точно. Той преброи бързо на пръсти. Поне още три дни, може би четири, преди да се наложи да излезе.

Добре!

Имаше работа за вършене, things to do…

* * *

— И как се вписват паспортите в историята?

Той пое дълбоко дъх, след което бавно издиша.

— Това, което разказах дотук, всъщност не е тайно. Можеш да намериш всичко в интернет или в различни книги за историята на ООН. Но от този момент нататък, това, което ще разкажа, е строго конфиденциално, разбираш ли?

Тя кимна.

— След мисията в Кипър аз продължих военната си кариера. Намирахме се насред Студената война и Въоръжените сили бяха много по-важен фактор, отколкото днес. Ерланд и аз поддържахме контакт главно по моя инициатива, защото до известна степен се чувствах виновен за случилото се. Бях негов приятел и началник, но въпреки това не можах да му помогна. Постепенно обаче с развитието на кариерата ми във Въоръжените сили осъзнах, че винаги има нужда от лоялни решителни мъже като Ерланд. Започнах да го наемам за редица дребни… консултантски задачи биха могли да се нарекат. Между другото, искаш ли още нещо за пиене? Може би малко минерална вода?

Той помаха на сервитьорката и поръча две бутилки „Рамльоса“, с които тя се върна на мига.

— Тези консултантски задачи какво представляваха? — попита Ребека, след като отпи няколко глътки.

— За жалост, не мога да навляза в детайли…

— Искаш да кажеш, че е бил някакъв вид шпионин?

— Не, не, абсолютно не.

Той вдигна ръце пред себе си.

— Нищо такова, ставаше дума преди всичко за куриерски мисии. Размяна на определени услуги и информация, но за съжаление, не мога да разкажа повече… Печатът „поверително“ все още е в сила.

— Но е имал нужда от фалшиви паспорти…

— Осъзнавам, че звучи малко странно, но трябва да разбереш, че времената бяха напълно различни. Студената война беше в разгара си, а Швеция се намираше по средата между Великите сили. Сигурно се сещаш за шведския DC-3^[4], който беше свален от Съветския съюз над Балтийско море, а после и „Каталината“^[5], която оглеждаше за оцелели. Дори и най-невинните задачи можеха да бъдат погрешно изтълкувани от врага, така че трябваше да се използват абсолютно всички възможни средства за защита особено по-късно, когато Ерланд създаде семейство…

— Н-но нали татко имаше работа, беше продавач във…

Тя се опитваше напразно да си спомни как се казваше компанията — нещо с „Т“, беше почти сигурна… Той й даде няколко секунди да помисли.

— Би ме изненадало, ако някой от вас знаеше особено много за работата на Ерланд… Ако някога ви е разказвал нещо, то е касаело общи неща без подробности. Нещо, което да обяснява отсъствието му и дългите му пътувания в чужбина…

Вдигна бутилката, за да напълни чашата си, но дясната й ръка внезапно трепна няколко пъти и тя разля вода по масата. Използва няколко салфетки, за да попие локвата възможно най-дискретно.

Ако само преди няколко дни някой беше намекнал, че баща й можеше да бъде нещо коренно различно от съвсем обикновен данъкоплатец, тя почти би се изсмяла на глас. Но това беше, преди да отпори банковия му сейф…

— Разбирам, че всичко това сигурно изглежда, меко казано, малко… нереално, Ребека.

Той се наведе напред и сложи ръка върху нейната.

— Повярвай ми, бих предпочел да не се беше налагало да ти разказвам…

Тя го огледа внимателно в търсене на знаци, че нямаше предвид каквото казваше. Но той изглеждаше напълно искрен.

— И-и какво ще правим сега…? — промълви тя. — С нещата в сейфа — разясни, притискайки дясната си ръка между коленете, за да я накара да спре да трепери.

— Ще оставиш нещата на мен. Ще се погрижа всичко да изчезне. Паспортите, сейфа, всякакъв вид документация, която свърза вещите с баща ти. Само ми дай всички ключове, кодове и други такива и всичките ти тревоги ще свършат.

Тя неволно настръхна.

— Естествено, ще се погрижа никаква сянка да не опетни паметта на баща ти… — той се усмихна приятелски и тя изчака няколко секунди, докато размишляваше.

— Не съм сигурна, че искам това, чичо Таге — каза тя после. — Имам предвид да се разделя с всичко…

Той се намръщи и я изгледа продължително.

След което бавно издърпа ръката си обратно и се изпъна в стола.

— И защо, чудя се, не би искала това, Ребека?

Изражението му внезапно се беше променило, беше станало по-сурово.

Той продължи да я гледа още няколко секунди, очите му бавно се свиха, а устата му се превърна в черта.

— Имало е още нещо в сейфа, нали? Освен паспортите и онази снимка…

Лицето й не трепна, но той кимна бавно, като че тя по някакъв начин все пак беше потвърдила твърдението му.

— Намерила си нещо друго, нещо значително по-притеснително…

Ръката й продължаваше да трепери между колената, тя усети как сърцето й заби по-силно и се напрегна да не допусне и най-миниатюрната промяна в изражението, която да я разкрие.

Чичо Таге продължи да се взира в нея, но този път тя не се огъна, вместо това снижи брадичка с няколко сантиметра и запази зрителния контакт.

Пет секунди.

Десет…

— Окей — въздъхна той накрая и вдигна ръце. — Има още една част от историята. Нещо, което до последно се надявах да си спестя да ти разкажа… Работехме по един специален… проект, може да се каже — продължи той. — Много спорен проект, което допълнително ни принуждаваше да сме изключително предпазливи. Затова не ползвахме собствения си персонал, ами включихме външни лица като баща ти. Хора без официална връзка с проекта, но които въпреки това бяха неоспоримо лоялни…

— И от които лесно бихте могли да се лишите, ако нещо се обърка?

— Това звучи може би твърде цинично…

— Но е било така, не е ли вярно?

Той сви рамене.

— Баща ти беше запознат с правилата на играта. Знаеше кое беше от значение. Както и да е, в продължение на много години проектът ни беше с висок приоритет, имахме на практика неограничени ресурси. Но изведнъж всичко се промени, политическата подкрепа прекъсна, като в същото време бюджетът беше намален драстично. Но ние все пак продължихме работата си, просто под по-дискретна форма. Всички, които бяхме замесени в проекта, бяхме убедени в значението му за националната сигурност. Освен това все още получавахме известно съдействие от част от старите ни спонсори, благодарение на което можахме да продължим още дълго през осемдесетте. Но накрая ни предаде дори един от най-старите ни приятели, от тези, които преди това ни бяха подкрепяли най-много. Малкият ни отдел беше закрит окончателно, офисите ни бяха затворени, а останалият персонал беше преместен. С оглед на това аз избрах да напусна Въоръжените сили изцяло. Оттогава работя в частния сектор…

— А татко, какво се случи с него?

— Баща ти никога не е бил официално назначен, няма договор, няма и задължения…

Той поклати глава.

— Не беше редно, не и като се има предвид колко вярно ни служеше… Естествено, имаше и други като него, хора, които бяха изритани на улицата без дори едно благодаря. Но се опасявам, че Ерланд прие нещата най-тежко. За втори път беше отстранен, отхвърлен от общността…

Той направи пауза, за да допие останалата минерална вода.

— Кога се случи това, коя година?

— Втората половина на осемдесетте, ти трябва да си била на единайсет-дванайсет години…

Тя вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха.

Дясната й ръка най-накрая се беше успокоила дотолкова, че тя да се осмели да я премести обратно на масата.

— Спомняш ли си нещо от онова време, Ребека?

— Не… хм — гласът й изтъня и тя се прокашля. — Не много всъщност.

Но това не беше съвсем вярно. Добре си спомняше някои неща. Твърде добре.

* * *

Той се събуди чак когато вечерта почти беше настъпила, което всъщност не беше толкова странно. Часът беше успял да стане четири, преди да си легне.

Беше седял притиснат до проклетата стена, като слушаше, опитваше се да долови каквито и да е детайли от разговора, който протичаше вътре. Час след час недоловимо мънкане, от което можеха да се различат само отделни думи.

Бележникът му вече беше пълен с неща, които му се беше сторило, че е чул, но от това едва ли беше научил много повече.

Думите латерна, лабиринта и учителя се бяха появили на няколко пъти, но както и с всички останали нямаше как да ги съчетае в какъвто и да е контекст.

Той се повдигна до седящо положение, почеса се по брадата, после под мишниците и по топките. След това изрови един от по-дългите фасове в пепелника върху нощното шкафче и затърси запалката. Цялата ситуация беше напът да му се изплъзне от ръцете. Нямаше план, никаква защита, ченгетата му дишаха във врата, а освен това беше подложен на щателно наблюдение.

Не беше говорил с Бека от седмици, може би дори бяха станали месеци, което всъщност беше доста добре. Ако стоеше настрана от нея, тя трябваше да е в безопасност. Проблемът беше само, че се чувстваше адски самотен!

Беше опитал да се свърже с Манге, но проклетият малък килимопрегръщач не отговаряше по телефона, а компютърният магазин беше запечатан още от зимата, когато малките му практиканти се бяха оказали в пандиза. Несъмнено можеше да отиде до Фарща и да звънне на вратата му, но това му се струваше като твърде амбициозен проект. Освен че предпочиташе изобщо да не напуска апартамента, нямаше и никакво желание да се натресе на незаконната му вярна половинка, кучката Бетул…

Той намери стар пакет „Сулстикан“^[6] в едно кухненско чекмедже и с известни усилия успя да запали фаса.

Но дори цигарата не оправи настроението му.

Би трябвало да е гладен като прасе, бяха минали много часове от последното гурме ястие, подложено на микровълнова атака. Но той нямаше никакъв апетит.

В същия момент, в който се трупяса на дивана, телефонът му зазвъня откъм спалнята. За кратко си помисли да го заебе и да не отговаря.

Но който и да беше от другата страна, изглежда гореше от желание да се свърже с него, защото телефонът продължаваше да звъни.

Предположи, че беше Ребека, и изведнъж се почувства малко по-добре. Мислеше да загърби принципите си и този път да вдигне — само кратък разговор, колкото да чуе гласа й. Това едва ли щеше да навреди много.

Изправи се тежко от дивана и се заклатушка обратно към спалнята. Горе-долу по средата на пътя се досети какво не беше наред. Мелодията беше вярна, проблемът беше само, че беше изключил нокиата си веднага щом ченгетата го бяха пуснали, беше я заврял в един от кухненските шкафове и извадил батерията.

Следователно не този телефон звънеше.

Той се забърза, заобиколи вратата на спалнята.

Сигналът продължаваше да се чува, мелодията се измени и изведнъж зазвуча по-високо, по-остро. Като бръснач по тъпанчетата му. Минаха няколко секунди, докато той успее да локализира източника. Купчината вестници върху нощното шкафче само на няколко сантиметра от пепелника, който преди малко беше преровил. Той събори всичко на пода. Видя сребристия телефон да се плъзга по паркета и да отива малко под ръба на леглото. За секунда сърцето му като че беше спряло.

Телефонът беше мъртъв, изключен — беше абсолютно сигурен в това!

Дори беше пробвал да го съживи предишната вечер само за да се убеди. Защо, по дяволите, просто не го беше унищожил, не беше разбил копелето с чук и хвърлил парчетата на боклука?

Дисплеят светеше, а вибрациите караха телефона да се движи, сякаш там под леглото се спотайваше живо същество.

HP усети космите по врата си да настръхват. Телефонът вече беше направил половин обиколка около оста си, а той не можеше да го изпусне от поглед.

Естествено, не трябваше да отговаря, имаше поне хиляда логични причини да го остави.

ГРЕШКА, десет хиляди!

И въпреки това той коленичи и се протегна бавно под леглото. Опитваше се напразно да накара ръката си да спре да трепери. Пръстите му докоснаха повърхността, бавно обгърнаха правоъгълното метално тяло…

— Ало — изграчи той.

В слушалката беше тихо и за няколко мига помисли, че човекът от другата страна беше затворил.

Но после чу музиката. Някаква далечна мелодия и той долепи плътно ухо до слушалката, за да опита да я долови. Органна музика като в църква.

Минаха още няколко секунди, преди да схване какво слушаше.

Сватбена музика.