Андерш де ла Моте
Измамата (14)

14. Abandonware^[1]

 

— Ало.

— Добър ден, скъпи приятелю.

— А, вие сте, колко хубаво. Линията сигурна ли е?

— Абсолютно.

— Добре тогава, ще се радвам да получа обяснение на това, което се случи.

— Разбирам…

— Не одобрявам, когато направените споразумения не се спазват. Това, което стана…

— Ще ни е от полза в дългосрочен план, повярвайте ми!

— По какъв начин?

— По всички начини…

— Слушай внимателно, не харесвам такива игрички. Можеш да се наричаш Водач колкото си искаш, но не забравяй кой плаща за дейността ти.

— Интересите на клиентите ми стоят, естествено, винаги на първо място в списъка ми с приоритети, скъпи приятелю.

— Надявам се! Нека за момент пренебрегнем този… инцидент. Как стоят нещата с останалата част от плана?

— Отлично. Всъщност тъкмо се каним да започнем. Няма да останете разочарован, мистър Блек.

* * *

Асансьорът ги отведе до ниво, откъдето имаха добър изглед. Виждаха остъклената главина с пет спици, проточващи се на петдесет метра право в планината във всички посоки около мястото, където бяха застанали. Ако беше разбрала правилно, под тях имаше редица такива етажи.

Контролната зала, към която гледаха през големия стъклен прозорец срещу асансьорите, безспорно беше впечатляваща.

Беше влизала в няколко подземни инсталации, докато работеше в СЕПО. Тази на „СОС Аларма“, долу под църквата на Св. Йоан, беше най-внушителната. Но беше нищо в сравнение с това тук.

Над трийсет работни места, разпределени в три сърпообразни редици една над друга, така че всички имаха пряка видимост към гигантските екрани, които се намираха най-долу в средата.

Всяко работно място имаше три големи свързани монитора с мишка и клавиатура и прилежно окачен хедсет от едната страна. Цялото помещение напомняше малко на централата в полицейското управление, но естествено беше по-модерно и безкрайно по-скъпарско.

Контролната зала беше празна, а всички монитори вътре — изключени.

— При пълен капацитет ще имаме трийсет оператори, работещи на три смени. Всички те са експерти по IT сигурност. Освен това при нужда можем да се подсилим с още десет души… — надуваше се ръководителят, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се спука от гордост.

В което може би нямаше нищо чудно…

Поканените репортери, общински политици и народни представители изглеждаха също толкова впечатлени от съоръжението, колкото и тя самата. Някой от тях зададе въпрос, който тя не чу, но каквото и да беше казал, трябва да е било забавно, защото всички избухнаха във всеобщ смях.

Блек стоеше малко встрани, заобиколен от двама души от ръководството на Крепостта, както и тъмнокоса жена някъде около четиридесетте, която Ребека беше срещала няколко пъти в офиса, една от новите чуждестранни шефове, Антеа Равел. Не особено симпатична, говореше от онзи тип сух снизходителен английски, който те кара да се чувстваш като прост слуга. Освен това лицето й беше толкова стегнато от лифтинга, че изражението й почти винаги беше едно и също.

Някои в офиса я наричаха Ледената кралица, което беше доста сполучлив прякор.

— Добър въпрос. Ние, естествено, гледаме на защитата на съоръжението много сериозно — каза ръководителят.

— Освен всичко останало кандидатстваме за класификация „защитен обект“, което означава увеличени правомощия за нашите служители по сигурността. Също така планираме в скоро време да направим обширна тренировка заедно с Националния отряд за бързо реагиране. Сигурността е наш най-висш приоритет…

Блек изведнъж обърна глава и срещна за кратко погледа й. После се обърна настрани и каза нещо на Ледената кралица, което я накара да погледне по посока на Ребека.

Жената докосна горната част на ръката му с длан и се наведе напред. Зашепна нещо толкова близо, че устните й почти се допираха до ухото на Блек. Продължи да шепне още няколко секунди, преди бавно да се отдръпне назад. Каквото и да каза Ледената кралица, то развесели и двамата и Ребека не можеше да се отърве от чувството, че обсъждаха нея.

Принуди се да ги игнорира и вместо това се съсредоточи обратно в ръководителя на обекта.

— Ето, че дойде време за големия миг — каза той, преминавайки внезапно на английски. — Бих искал да помоля нашия изпълнителен директор, Марк Блек, да пристъпи напред и да натисне копчето.

Тълпата от зрителя се раздели и пропусна Блек напред към панорамния прозорец.

Един служител подаде на Блек малка кутия с голям, червен бутон и той отдели минута-две да позира с пределно ясния символ, докато фотоапаратите святкаха.

— С това обявявам централата за открита — каза после.

Натисна бутона и долу в контролната зала изведнъж всички монитори се съживиха.

* * *

Трябваше веднага да стане, да благодари за помощта и да се отправи към вкъщи. Вместо това ги остави да му покажат чертежите, да му разкажат за електрическата ограда, камерите, пазачите, които патрулираха обекта. Слушаше ги само с половин ухо. Но едно нещо забеляза ясно. Никой тях не обели и дума за това как смятаха да преминат през всичко, което, разбира се, можеше да се обясни по два начина:

Или още не му се доверяваха напълно и искаха да знаят дали ще скочи на въртележката, преди да споделят гениалния си план.

Или доста по-вероятно: тия аматьори нямаха план…

Преда две години самият той проникна в подобно съоръжение, но то беше значително по-малко, по-зле охранявано и освен това му помагаше геният Рехиман, който го прекара през всички пречки.

— Еее, какво мислиш?

Той забеляза очаквателните им погледи и за секунда помисли да завоалира малко отговора си, to soften the blow. Но нямаше смисъл. Тези клоуни имаха нужда да чуят истината и нищо друго освен истината.

— Честно? Вие не сте наред! — той сви рамене. — Наистина ли най-сериозно смятате, че може да се влезе вътре? — той приземи показалеца си право върху контролната стая. — И дори и ако по чудо успеете да се промъкнете, какво ще правите там, и може би по-важното — как, но дяволите, смятате да излезете?

— Не се тревожи за това — изръмжа Мускула Джеф по начин, който макара предупредителната камбана в главата на HP да зазвъни още по-силно. Безспорно се беше натъквал на тоя пич и преди, но къде?

— Само ни помогни да влезем, ние ще се погрижим за останалото — намеси се Нина.

— Източника каза, че ще се справиш, че си го правил и преди — вметна Хаселквистът. — Че си нещо като експерт в областта…

HP кимна.

— Възможно е… — той остави предложението да попие в главата му за няколко секунди. Разбира се, звучеше примамливо и същевременно странно познато. Но първо, вече беше затънал до гуша в собствените си проблеми и второ, вярваше на триото тук също толкова малко, колкото и те на него.

Конската докторка изглеждаше горе-долу окей, но Хаселквистът беше мазно копеле, а горилата го притесняваше на няколко различни нива.

Но в същото време те разполагаха с нещо, от което можеше да извлече полза, нещо, което може би щеше да му помогне да проумее собствената си ситуация.

Той си пое дълбоко дъх.

— Окей, ако започна изобщо да обмислям дали да ви помогна, първо ще искам нещо в замяна…

— Имаш предвид освен че ти спасихме живота… — каза Нора, преди някой от останалите въобще да успее да отвори уста.

HP сви рамене. На челото на Мускула се беше появила пулсираща вена. Те се изгледаха враждебно.

— Този Източник… — HP направи уморени кавички с ръце. — Искам да говоря директно с него…

— Никой не говори директно с Източника — отряза Хаселквист. — Срещали сме го само веднъж, комуникираме с него чрез…

Нора вдигна ръка и той млъкна веднага.

— И как изглежда, значи? — HP се постара колкото можеше да не звучи прекалено любопитен.

Помълчаха няколко секунди, после Нора сви рамене.

— Нормално… — каза тя и отново вдигна ръка, този път за да попречи на другите двама да възразят. — С къса коса, среден ръст, очила, малко над четиридесет. Типичен костюмар, бих казала…

HP кимна.

— Знаете ли каква е ролята му в Играта?

— Не точно, но Кент и Джеф имат теория…

Тя се обърна към Хаселквист.

— Ами… просто такова усещане имаме. Заради определени изрази, които използва. Но мисля, че се занимава с техническа работа. Комуникация, сървъри или нещо такова. Чертежите съдържат куп технически подробности, нали, Джеф?

Планината се поколеба няколко секунди, след което кимна бавно.

— Чертежите са същите като тези, които използваме на работа, когато правим IT проекти. Ако ставаше дума за недвижими имоти, щеше да има вентилационни системи, ВиК и такива неща, но на тези чертежи не се вижда нищо такова. Само подробна IT инфраструктура…

— Значи смятате, че Източника е нещо като IT гуру. Някой, който е участвал в изграждането на всичко? — в корема на HP бавно се разля гъделичкащо чувство.

Двамата мъже кимнаха.

— И откъде знаете, че наистина може да се разчита на него?

— Не сме глупаци, HP… — отвърна Нора.

— Ясно е, че ние също се съмнявахме в началото, но дотук Източника оправдава доверието ни по всички точки. Той ни събра, предостави ни чертежи, информация за Sentry и PayTag и не на последно място ни помогна да те открием, да те спрем, преди да си направил някоя голяма глупост. Поема големи рискове заради нас, а освен това не създава впечатление на лъжец. Всичко това, взето накуп, ни кара да разчитаме на него, макар че все още сме предпазливи. Но точно както каза Кент, срещали сме Източника само веднъж, съвсем в началото. Така че не можем да те отведем при него дори и да искахме…

— Аха… — HP се загледа в скута си няколко секунди, докато се опитваше да овладее покер изражението си.

Сега трябваше да опита да си придаде малко разочарован вид, да изглежда сякаш се е предал.

— Трябва да си помисля — каза той. — Само няколко дни. Как да се свържа с вас?

— Ето!

Джеф извади мобилен телефон, който остави на масата.

— Предплатена карта, не може да се проследи. Звънни на номера на химическото в списъка с контакти и остави съобщение…

— Окей.

HP взе телефона, изправи се и тръгна към вратата.

— Чакай — викна Хаселквистът и той спря. — Не си забравяй лекарството.

Той подхвърли към HP бяло пластмасово шишенце.

— Брано, Кент — каза Нора. — За малко да забравя. Взимай по две от тези в продължение на пет дни, HP.

— Окей, благодаря — той размаха шишенцето за сбогом, опитвайки се да запази неутрално изражение. — Ще се обадя!

* * *

Тя стоеше пред една от конферентните зали в главната сграда и си играеше с бутилка вода.

Пресата се беше разотишла, останаха само някои от политиците и различни шефове както от Крепостта, така и от Sentry.

В момента обядваха малко по-надолу по коридора, а преди малко Блек и Ледената кралица се отделиха от групичката, за да проведат конферентен разговор в малката стая зад нея.

Тя погледна часовника. Томас и Шелгрен трябваше да пристигнат всеки момент.

За трети път през последните пет минути извади мобилния си.

Нямаше нови съобщения нито от Шелгрен, нито от Мике.

Натисна бутона за набиране, но както и преди малко разговорът беше прехвърлен директно към гласовата поща на Мике. Нищо необичайно…

Тя почти не беше говорила с него от цяла седмица, всъщност дори по-дълго.

Най-често никой от тях не си беше вкъщи, преди да е станало късно, а щом се приберяха, просто крашваха на дивана.

Не му беше разказала за срещата с чичо Таге, а от историята с банковия сейф беше споделила само избрани моменти. Каза, че сейфът е съдържал стари документи: свидетелство за брак, кръщелно, няколко безполезни акции. Хубаво че той не я разпита допълнително. Понастоящем не и задаваше почти никакви въпроси за заниманията й като цяло. Искаше да покаже, че й вярва. И тя му се отблагодаряваше за доверието, като отново го лъжеше…

Хвърли поглед към часовника, изрови шишенце хапчета от чантата, увери се, че е правилното, след което извади една таблетка. Огледа се бързо няколко пъти, преди да го преглътне, отпивайки от бутилката.

Да ползваш помощта на антидепресанти не е нищо срамно, Ребека… Yeah right!

Това твърдение вероятно важеше са реалността, в която пребиваваше лекарят й. Но в нейния собствен свят човек не биваше да показва и най-малкия признак на слабост.

Във всеки случай окаяната връзка не беше само по нейна вина.

В действителност беше сменила работата си заради Микс, беше направила каквото можеше, за да разбере с какво се занимаваше той, но не беше особено лесно да разбере всичките технически подробности. Много компании и власти имаха проблеми с различни видове целенасочени хакерски атаки, това поне беше разбрала.

DDoS — Distributed Denial of Service, знаеше за това от онзи път, когато уебстраницата на полицията беше атакувана. Някой или няколко души бяха накарали стотици, може би хиляди компютри едновременно да поискат от един сървър да извърши множество различни задачи — толкова много, че накрая той беше спрял да функционира.

Вирусите също ги разбираше.

Но имаше какви ли не други заплахи за сигурността.

DoS-атаки, които бяха свързани с DDoS, троянски коне, червеи, Spyware и още цял куп неща, на които вече беше забравила имената и функциите.

Винаги беше имало хакерски атаки, но според Мике точно сега дейността им се беше засилила. Повечето предприятия се страхуваха от вируси и други нападения, които влияеха на ежедневната им работа. Но това, което наистина ги ужасяваше; това, което караше компаниите да се обръщат за помощ към Sentry, беше рискът чужди лица да получат достъп до специфични данни за клиентите им: рождени дати, номера на кредитни карти, медицински картони, застраховки, потребителски навици, съдимост, информация за банкови сметки. Списъкът с информация, закътана в повече или по-малко сигурни бази данни можеше да продължава безкрай. И ако някое трето лице се добереше до тази информация, компанията или държавното учреждение щеше да понесе огромен проблем с доверието.

Една голяма банка вече беше изтървала няколкостотин хиляди номера на кредитни карти, игрален сайт пък освен това беше предоставил на хакерите купища бонус информация като електронни пощи и чат адреси.

Съоръжения като Крепостта щяха да се превърнат в разрешението на този тип проблеми. Всичката информация, събрана на едно място, защитена с най-модерните технологии и охранявана денонощно от трийсет експерти по IT сигурност.

Коя фирма или власт можеше въобще да се доближи до това?

Тя чу надолу по коридора да се отваря врата и няколко секунди по-късно видя Томас с Шелгрен по петите да се задава с широка крачка към нея.

Томас не изглеждаше особено доволен.

* * *

Ще се обадя! Not fucking even!

Той вече знаеше кой беше Източника, дори и къде се криеше.

А пък той си мислеше, че му се привиждат призраци, че полудява. Но сега парченцата от пъзела се нареждаха все повече.

Имаше само един човек, който отговаряше на описанието — и на физическото и на интелектуалното. Кралят на сървърите, компютърният гений, горският ненормалник, ауткастнатият — мъжът, митът, легендата:

Скапаният fucking Ерман!

Значи пичът беше преживял пожара в пущинака. Беше успял да си създаде съвсем нова идентичност и после внимателно се беше завърнал в цивилизацията, доизглаждайки плана си. Първо си беше намерил скривалище, а после беше започнал да събира информация.

Две години бяха дълго време. Ерман наистина беше доста изперкал, когато се срещнаха, но че беше умен, не можеше да се отрече. Магьосник е компютрите поне по собствените му думи. След като се вземеше в ръце, избистреше ума си и седнеше пред клавиатура, сигурно можеше да изрови тонове неща. Изпълнени мисии, провалени играчи…

По дяволите, HP сам му беше дал идеята за спирането на сървърната ферма в Шиста.

А крепостта на PeyTag явно беше стотици пъти по-голяма. Новата подобрена звезда на смъртта…

Източника каза, че си го правил и преди. Че си нещо като експерт…

Ха!

Доказателствата бяха непромокаеми.

Източника беше Ерман!

Или по-точно казано, новата подобрена версия на Ерман.

Олекотен, избръснат, подстриган и далеч по-малко алергичен към електричество от предишната си версия. Идиотите във ветеринарната клиника мислеха, че все още работи за Играта. И може би това беше част от плана му, за да звучи правдоподобно. Истинската му история, нервният срив и времето като Скугсмуле в гората едва ли вдъхваха особено доверие. Така че по-добре да се преструва, че още е в Играта.

Сега оставаше само да намери скривалището на копелето, а вярваше, че вече е разрешил този проблем. Всъщност беше елементарно. Пичът в крайна сметка сам го беше казал, докато бяха в бараката и той се разприказва за Играта. Най-доброто скривалище беше там, където никой не би си помислил да търси.

Кое беше най-видното, най-обсъжданото, най-пренаселеното място в Стокхолм?

„Слусен“, естествено. И какво има по средата на „Слусен“, заобиколено от гранитни и стъклени стени, за да се слива с околността?

Асансьор.

Безобиден шибан асансьор, който пренасяше инвалидни колички, детски колички и проходилки половин стълбище надолу до Градския музей.

Даже не можеше да разбере как не го беше забелязал предния път, когато погледна вътре в кабинката, но сега впоследствие беше кристално ясно.

Сигурно е бил твърде уморен, мозъкът му е бил твърде напрегнат, за да възприема малки подробности.

На таблото в асансьора имаше четири копчета, но само две от тях обозначаваха етажи.

Площад „Сьодермалм“ и входът към Градския музей едно ниво по-надолу.

Другите две копчета не светнаха като ги беше натиснал, което го накара да си помисли, че дори не бяха вързани. Тъпо, но от друга страна гайките на мозъка му не бяха особено затегнати точно тогава.

Но сега, когато провери асансьора на спокойствие, видя нещо различно. До таблото имаше малък бял четец за карти. Четци се слагаха, за да ограничат достъпа — достъп до врати, решетки, порти, или ако четецът беше в асансьор, тогава какво, Айнщайн’?

Етажи, естествено!

Значи Ерман 2.0 не беше изчезнал яко дим, ами чисто и просто беше прокарал картата си, беше съживил мъртвите копчета и слязъл още по-надолу, до подземен етаж, който не беше означен в асансьора. Таен етаж, до който един технически гений сигурно лесно можеше да си осигури достъп. Мъртъв човек, който се крие на несъществуващ етаж…

Можеше само да му свали шапка…

Всичко, което трябваше да направи сега, беше да изчака Ерман 2.0 отново да се появи на „Слусен“ и после да организира малко интервю. Да изкопчи от мръсника всичко, което той знаеше за Играта и Самер и колко дълбоко бяха въвлекли Бека, и после да планира начин да я измъкне.

Да измъкне и двама им.

Веднъж завинаги.

Но първо трябваше да направи известни приготовления…

Видя полицейската кола в мига, в който се показа иззад ъгъла към собствената си улица.

Черен фолксваген ван със стълба на покрива, който не се отличаваше ни най-малко. Стига да не беше късата дебела антена…

Мъж с подарен пуловер, широки панталони, кубинки и едва забележима слушалка в едното ухо стоеше до вана и говореше с шофьора през страничния прозорец.

HP се завъртя кръгом и се върна по същия път, откъдето беше дошъл. Бореше се усилено да не започне да притичва.

— Здрасти — каза тя и се изправи.

Томас не отговори.

— Мистър Блек вътре ли е? — той посочи към вратата.

— Да, но…

Той си проправи път покрай нея и почука. Без да чака отговор, влезе в стаята и тръшна вратата след себе си.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита тя Шелгрен.

— Адски е ядосан. Полицията добре го подреди…

— И нищо чудно, нали?

Тя се усмихна, но Шелгрен изглежда избягваше погледа й.

После вратата отново се отвори.

— Би ли влязла вътре — каза Томас отсечено.

— Разбира се…

Блек и Ледената кралица седяха от една и съща страна на конферентната маса. Тя им кимна, но никой от тях не отвърна на поздрава. Пито пък я помолиха да седне.

— Мис Нормѐн, повече няма да се нуждаем от услугите ви — каза Блек лаконично.

— Извинете?

— Уволнена си — допълни Ледената кралица. — От сега нататък Шелгрен поема работата ти. Вземи колата му и се върни обратно в Стокхолм, за да изпразниш офиса си. В 17 часа днес картата ти за достъп вече няма да функционира, така че предлагам да се отправиш директно натам.

— Н-но, не разбирам? Свързано ли е с „Грандхотел“?

Ребека хвърли бегъл поглед към Томас и се обърна обратно към Блек.

Той не трепваше.

— Ти стреля във въздуха — изръмжа Томас, — вместо да реагираш срещу извършителя, ти умишлено създаде суматоха, за да ми попречиш да го обезвредя. Първоначално не можахме да разберем действията ти, но информацията, която получихме впоследствие, изяснява всичко.

На Ребека й беше трудно да възприеме казаното. Те сериозно ли искаха да кажат, че тя е тази, която е направила грешка? Че се е опитала да защити…

— Хенрик Петершон — каза Томас. — Така се казва нападателят и освен че е заподозрян в тероризъм, също така е и твой брат, не е ли така?