Андерш де ла Моте
Измамата (22)

22. And those we’ve left behind

Стояха в просека между дърветата. Макар че беше тъмно и първоначално той беше далеч, нямаше никакви проблеми да ги разпознае. Високият изправен старец с бастуна.

До него по-свитият силует на Манге. От чашите им кафе се издигаше пара.

Впоследствие, след като се приближи до тях през снега, той успя да различи още хора между дърветата. Десетки, може би дори стотици мълчаливи силуети, които изглеждаха, сякаш го наблюдаваха. Усещаше как снегът скърца под краката му, но колкото и да беше странно, почти не се чуваха звуци. Двамата мъже вече имаха компания в просеката. Още четири фигури, всички с бели Гай Фокс маски, с нарисувани извити мустаци и козя брадичка.

— Добре дошъл, Хенрик — каза Водача, когато той пристъпи в просеката.

— Искаш ли кафе? — Манге му подаде пластмасова чаша и той я взе, без да каже и дума.

— Кои са тези там? — той кимна към четиримата маскирани.

— Не знаеш ли? — подсмихна се Водача.

— Двама от тях са напълно безинтересни, но другите двама може да се окажат жизненоважни.

Първият направи крачка напред и подаде ръка. Въпреки обемистите зимни дрехи, той можеше да различи четвъртитото мускулесто тяло. Те се здрависаха.

— Приятел? — попита HP, но не получи отговор.

Следващият човек пристъпи напред.

— Враг? — опита отново.

Все още никакъв отговор.

Третият човек беше жена, беше напълно убеден.

— Приятел? — попита пак.

За миг му се стори, че тя сви рамене.

Подаде ръка на четвъртата фигура, но вместо това човекът се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Гласът беше добре познат и толкова тъжен, че го заболя.

— Лабиринтът Лутерн — прошепна тя. — Трябва да ни спасиш. Учителя…

В далечината изграчи гарван. Два пъти по някакъв зловещ начин, който го накара да настръхне. Сенчестите фигури между дърветата изведнъж се раздвижиха. Заклатушкаха се към просеката като облечени в черно зомбита. И той внезапно разбра кои бяха…

— Още — изсъскаха те.

— ОЩЕЕЕЕ!!!

В следващия миг той вече тичаше. Снегът хвърчеше около стъпалата му, сърцето биеше в гърдите.

Светлината от пътя се виждаше далеч в хоризонта.

— Ще се видим в лабиринта Лутерн, номер 128… — извика Водача след него. Или не се ли чу всъщност гласът на Манге…

* * *

Ребека излезе на стълбите и вдиша дълбоко няколко пъти.

Свежият въздух накара гаденето да премине и след минутка тя се чувстваше значително по-свежа.

Едно по едно парченцата от пъзела като че се нареждаха. Мисията на ООН, ядрената програма. Татко и чичо Таге. Паспортите, тайните посреднически мисии. После правителството на Палме, което ги предава. Яростта на татко. Банковият сейф на „Свеавеген“, отворен през 1986-а. Едрокалибреният револвер с два изстреляни патрона, който така беше притеснил чичо Таге. Който не биваше да бъде проследен до…

Събития от миналото…

Свеавеген.

1986-а.

Яростта на татко.

Револверът е УПО, Улоф Палме оръжие.

Тя извади телефона си от чантата. Пръстите не я слушаха съвсем и й бяха необходими два опита, преди да въведе правилния пинкод.

Имейлът от чичо Таге се появи почти мигновено, но мина около минута, преди да се зареди и прикаченият файл. Черно-бял клип от трезора, дълъг трийсет и две секунди и явно идващ от някоя от камерите в коридора.

Мъжът, който се зададе по пътя и сви в стаята, където се намираше нейният сейф, носеше слънчеви очила, а освен това имаше и бейзболна шапка, смъкната над челото.

Но въпреки това тя го разпозна без никакви проблеми.

Беше Манге.

* * *

Мамка му, ама че шибани кошмари имаше. Предишния път се дължеше на змийската отрова, този път предполагаемо на лекарствата. Хапчетата бяха предназначени за коне, не за хора, което определено обясняваше доста.

Чакането в апартамента щеше да го побърка. Нямаше Xbox, Playstation или друга игрална конзола, с която да убива времето, а всичко, което успя да изнамери като телевизия, беше стар буркан с основния пакет програми. Нямаше да издържи повече епизоди на Емърдейл и Дните на нашия живот, а освен това вече беше набил две злобарки и трета сесия щеше гарантирано да му разрани джойстика. За щастие поне имаше стабилен запас от цигари.

Той запали поредното „Марлборо“ и отново започна малката си домашна разходка. Всекидневната, кухнята, антрето — и обратно.

Няколко секунди отдих, за да успее да помисли.

Значи един от тях беше предател, поне ако вярваше на мистериозния Е.П., който му изпрати съобщението — чрез смартфона на Нора.

Е.П.

Един Приятел^[1]?

Никой освен малката им лига не знаеше, че телефонът на Нора се намираше в апартамента му. Така че съвсем логично Е.П. също трябваше да бъде някой от групата.

Приятел.

Враг.

Проблемът беше, че не можеше да изключи никого.

Джеф го мразеше още от случката на „Биркагатан“, а отношенията им далеч не се бяха подобрили през последните дни.

Вярно, Хаселквист с qv твърдеше, че bygones were bygones, но това, естествено, можеше да бъде чиста лъжа. Той беше прецакал пича горе на Е4. Напръска го със сълзотворен газ, унижи го и го провали по време на неговия End Game.

Такава несправедливост не се преглъщаше от раз, дори да си гърбушкото Кент.

Нора беше малко по-трудна за разбиране. Но очевидно тя стоеше зад пожарите, вероятно както този в апартамента му, който почти му видя сметката, така и изгасналия от само себе си в магазина на Манге.

Освен това не беше изоставил напълно мисълта, че тя го тровеше с ония хапчета.

Последното име в списъка беше старият му приятел Фарук Ал-Хасан, a.k.a. Магнус Сандстрьом. Мамещият Манге, който с благословията на Водача го беше залял с толкова лъжи, че той не можеше дори да опита да отсее кои от преживелиците му през последните две години бяха истински.

Всичко на всичко нелоша колекция заподозрени — успех с разнищването на тоя случай, Коломбо!

Така че защо просто не си останеше вкъщи? Защо да се излага на риск с целия този побъркан проект? Гледай ти — още два добри въпроса, които нямаха разумни отговори…

Питър Фолк^[2] очевидно трябваше да работи извънредно.

* * *

Ребека слезе от ескалатора в секундата, когато прозвуча предупредителният сигнал, и тя успя да се шмугне в претъпканото метро точно преди вратите да се затворят.

Потни туристи, повечето от които с чанти на кръста, шапки и бутилки вода, което вероятно означаваше, че бяха американци. Тя се озова право по средата на групата, без да има къде да се хване.

Някой я притискаше откъм гърба и тя опита да се премести настрани доколкото можеше.

Климатикът поне изглежда беше пуснат, защото тътнеше, и заедно с шума от влака ставаше трудно да се чуе какво казваха хората.

Човекът зад нея отново я бутна и тя тъкмо щеше да се обърне, за да му обясни, че няма накъде да се мръдне, когато чу познат глас в ухото си.

— Не се обръщай!

— Манге, какво, по…!

Тя мерна бейзболна шапка и чифт слънчеви очила с периферното си зрение.

— Нене, не се обръщай, по дяволите… — той сложи ръка на гърба й.

— Окей — тя продължи да гледа в обратната посока.

Това беше, меко казано, нелепо и ако той не звучеше толкова притеснен, вече щеше да е пренебрегнала инструкциите му.

— Изпратих ти нещо — прошепна той. — Прочети го и ще разбереш как стоят нещата…

— Виж, Манге, това е просто… — тя завъртя глава.

— Нене, не трябва да се обръщаш. Следят те, той те следи!

— Кой, Манге? Кой би могъл да ме следи?

— Самер, естествено! — гласът му прозвуча уплашено.

— И защо да го прави, Манге? Доколкото знам, той е прекалено зает да търси теб. Сигурно доста би се зарадвал, ако ви събера заедно…

Мотрисата се наклони и тя за малко да се просне на земята, но гъсто наблъсканите тела около нея й помогнаха да се задържи изправена.

— Не се шегувай с това, Бека — изсъска Манге.

— Не се шегувам, Манге. Хенке вече се опита да ме убеди, че чичо Таге е Водача, а сега явно е твой ред, но за разлика от вас двамата чичо Таге ми е помагал, спаси ми кожата на два пъти…

Гласът по говорителите обяви следващата станция, на която тя не чу името и влакът намали скоростта.

— Освен това имаш нещо мое, Манге… — каза тя.

— К-к’во?

— Не се прави на глупав. Банковият трезор на „Свеавеген“. Открадна от сейфа ми метална кутия, която принадлежеше на баща ми. Видях те на записа…

— Не знам за какво говориш, Бека — каза той малко припряно. — Виж сега… — той се наведе по-близо до ухото й. — Играта е като теста на Роршах — онези мастилените петна, знаеш. Мозъкът има собствено тълкуване и сам запълва дупките. Човек вижда само това, което иска да види, Ребека…

Влакът стигна перона, спря рязко и тя отново едва не падна.

Вратите се отвориха и хората се заблъскаха във всички посоки.

Когато си възвърна равновесието и се огледа, него го нямаше. Минаха няколко минути, докато открие мобилния телефон, който беше пъхнал в джоба й. Лъскав и сребрист със стъклен сензорен екран.