Андерш де ла Моте
Измамата (17)

17. Game change

Спряха в един закрит паркинг до станция „Сьодра“.

— Ето.

Нора му подаде чифт евтини слънчеви очила от тези, които продават по бензиностанциите.

— Сложи си и качулката.

Не разбра точно защо се налагаше това, докато не подминаха будка за цигари и той видя собствената си изцъклена паспортна снимка на стената.

НАЙ-ТЪРСЕНИЯТ ЧОВЕК В ШВЕЦИЯ, крещяха заглавията по афишите толкова високо, че почти бе принуден да запуши уши.

— Окей ли си? — попита Нора тихо.

— Да… — смотолеви той, без ни най-малко да звучи убедително. — Много ли остава?

Тя поклати глава.

— Отиваме към „Фатбуршпаркен“^[1] и после почти сме там.

Заобиколиха няколко работнически фургона и продължиха покрай една ограда.

Музиката и шумът от откритите заведения при „Медборярплатсен“ се чуваха чак тук долу.

Джеф спря за миг и се огледа.

— Там — каза после и посочи към отвор в оградата.

Последваха малка асфалтирана строителна пътека, която се извиваше надолу в полукръг. Приблизително в момента, когато слязоха под нивото на земята, асфалтът ремина в чакъл, след което се озоваха в малка падина със стръмни, скалисти стени от двете страни. Странно, мислеше си, че познава „Сьодермалм“ като дланта си, но точно за това ъгълче дори не си беше помислял.

Сигурно беше минавал стотици пъти по моста Гонгбрун, който се мяркаше на седем-осем метра над тях, без изобщо да се замисли какво имаше отдолу. Вероятно се дължеше на зеленината, която растеше нагоре покрай скалите и образуваше покрив, който скриваше вътрешността от поглед.

Падината свършваше право срещу отвесна скала. По средата на стената имаше желязна порта и щом се приближиха, ги лъхна хладен и влажен пещерен въздух.

Джеф се огледа още веднъж през рамо, след което прокара поглед покрай силуетите на сградите горе на повърхността.

— Окей? — попита Нора.

Джеф кимна.

Тя извади голям ключ от джоба на якето си и отключи решетката.

Щом влязоха вътре, я заключи след тях.

Джеф измъкна джобен фенер и освети пещерата.

Десет метра навътре имаше врата.

Нора закрачи бързо напред и се зае с ключалката, но HP не помръдна.

Беше изморен, скапан и нямаше да смогне да извърви още и метър поне докато някой не му кажеше къде, по дяволите, отиваха.

— Хайде — Джеф го дръпна за ръката.

Той отвори уста, за да помоли учтиво краля на бройлерите да върви на майната си, но в същия миг от другата страна на вратата светна редица лампи, разкривайки дълъг тунел навътре в скалата.

Поколеба се още няколко секунди, после любопитството му надделя.

Тунелът беше голям, съдейки по ширината и височината, вероятно някога е бил използван за железопътен превоз. Таванът беше от редени камъни, а през петнайсет метра имаше стари луминесцентни лампи, които осигуряваха сносно осветление. Стените, от друга страна, бяха предимно от груба необработена скала, но тук-там се стичаше вода, която беше полирала по-лъскава повърхност.

Тунелът се извиваше наляво, а подът беше леко наклонен надолу и изморените крака на HP приеха с благодарност улеснението. Стъпките им отекваха между стените и когато бяха изминали към петдесет метра, сгъваемата врата зад тях изчезна от поглед.

— И накъде отиваме? — прошепна той на Нора. Но му отговори Джеф.

— Нали ти казахме още в „Лонгхолмен“. На среща…

— Да, но си мислех… — той не довърши изречението.

Какво всъщност си беше мислел?

Самият той не знаеше. Цялата му система се беше рестартирала, но изглежда мозъкът му едва сега започваше да извършва правилните процеси.

Бяха влезли горе при „Фатбуршпаркен“, тунелът завиваше надолу и наляво. До този момент бяха извървели около двеста метра, което означаваше, че би трябвало да се намират точно под…

* * *

„Санкт Паулсгатан“.

Шофьорът спря колата на едно свободно паркинг място. След това, без Самер да е казал и дума, слезе на тротоара и затвори вратата след себе си.

— Сигурно имаш купища въпроси, Ребека, и вярвай ми — нищо не би ме направило по-щастлив от това да отговоря на всички тях. Както сигурно разбираш, това, за съжаление, е невъзможно…

Той я погледна по начин, който несъзнателно я накара да кимне в съгласие.

— Но тъй като ти се доверявам, ще направя всичко, което мога, за да ти угодя. Разкажи ми всичко, което знаеш, и аз ще опитам да запълня празнините…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но отново я затвори.

Това, че Самер работеше и за Кралския двор, и за СЕПО, обясняваше много. Но тя имаше още въпроси, още много въпроси, които сега трябваше да опита да преформулира.

— Банковият сейф… — започна тя. — Ти знаеше, че в него има оръжие…

Той се поколеба за миг, после бавно кимна.

— Във всеки случай го подозирах. Както казах, баща ти започна да действа на своя глава, да взима редица злощастни решения. Ще бъде безкрайно жалко, ако оръжието бъде проследено до…

Той направи жест към прозореца.

— … събития от миналото.

Замълча за няколко секунди и я погледна.

— Банковите сейфове в много отношения са вид мехури, Ребека. Места, където времето е спряло и всички обичайни правила са престанали да важат. Но както вече знаеш, всички мехури имат нещо общо…

— Рано или късно те се пукат — допълни тя.

Той кимна.

— А паспортите?

— Там рискът е по-малък, но въпреки това ще оценя, ако ми ги предадеш заедно с оръжието. Не на последно място за да предпазя паметта на баща ти…

Тя не отвърна, вместо това се опитваше да събере всичките си въпроси в нещо, наподобяващо разказ.

— Листчето, което даде на Хенке горе на гробището. Каза, че искаш да му предадеш съобщение, че затова се налага да се свържеш с него…

Самер не отговори, изглежда изчакваше тя да формулира някакво твърдение.

— Не разбирам съвсем как се връзва това… — каза тя.

Той вдиша дълбоко, задържа въздуха няколко секунди, преди да го изпусне с въздишка.

— Обещах на баща ви, че ще ви наглеждам. И теб, и Хенрик. Когато започнахме да получаваме информация, че Хенрик е дълбоко замесен в Играта, реших да престъпя правилата…

— Какво се е случило?

Той хвърли бърз поглед през прозореца.

— Може да се каже, че избрах донякъде неортодоксална тактика…

— Ама става дума за малкия ми брат! Трябва да ми разкажеш, чичо Таге!

Той понижи глас и се наведе напред.

— Хенрик не ме харесва, не е ли така? Не одобрява факта, че с теб поддържаме близък контакт?

— Ааъ, какво? — въпросът я изненада. — Не или да, може би е така. Но това не се дължи на теб.

— Напротив, Ребека, за съжаление…

Той си пое дълбоко дъх и в продължение на няколко секунди като че обмисляше нещо.

— Ето как стоят нещата. Повечето участници в Играта рано или късно започват да страдат от параноя. Трудно им е да различават реалност и фантазия и започват да виждат конспирации зад всеки ъгъл…

Той спря за няколко секунди и тя не можа да не кимне.

— Точно както се опасявах, същото важи и за Хенрик. Той отдавна е преминал границата, отвъд която не може да разчиташ на здравия му разум…

Тя отново кимна, този път малко по-силно.

— Единственият начин да бъде спасен, за жалост, е да се възползваш от състоянието му. Не се гордея с това, Ребека, надявам се, че разбираш…

— Но какво си направил?

— Накарах Хенрик да си мисли, че в действителност аз съм Водача на Играта.

— К-какво…!

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Разбирам какво си мислиш, Ребека, и както казах, не се гордея със стореното. Но вярвах, че лъжата ми е единственият начин да го спася. Разбираш ли, дадох му мисия. Мисия, която беше толкова немислима, че Хенрик не би могъл да се реши да я изпълни. Вместо това щеше да потърси начин да се откъсне от хватката на Играта. Да се завърне към реалността, така да се каже, отново да може да се говори с него, може би дори той да…

— Сътрудничи! — прекъсна го тя. — Искал си да го накараш да се разприказва за Играта, да стане информатор. Затова ли той се озова горе в СЕПО?

Самер кимна бавно.

— Но Ескил действа малко преждевременно. Хенрик не беше напълно готов, а когато се появи и адвокатът…

— … Стигсон се изнерви и остави Хенке да се измъкне.

Тя въздъхна дълбоко.

— Значи планът е бил да притиснете Хенке дотолкова, че да измени на Играта. Но вместо това сте го избутали отвъд ръба и по някаква причина той опита да нападне Блек. И сега се страхувате, че всичко ще излезе наяве. Затова искате първо да се доберете до Хенке, за да се уверите, че няма да ви издаде…

— Не, не, абсолютно не, разбра ме погрешно…

Той вдигна и двете си ръце, сякаш за да й попречи да завърши изречението си.

— Скъпа Ребека, наистина трябва да ми повярваш, като ти казвам, че ви желая само доброто. И на теб, и на Хенрик. Ерланд ми беше приятел, верен другар, който винаги е бил лоялен към мен и към каузата ни. Една от големите мъки в живота ми е, че не бях там и не можах да го спася от самия него. Силите, които са забили нокти в Хенрик, са близко свързани със съдбата на Ерланд и затова реших да прибягна до драстични методи…

Сърцето й изведнъж заби по-бързо.

— Да не искаш да кажеш, че и татко е бил използван от Играта?

Самер направи бегла гримаса.

— Не бива да отговаряш на това, нали? — каза тя.

Той погледна за кратко през прозореца.

Шофьорът стоеше на тротоара малко встрани и съдейки по езика на тялото му, нощният въздух вече го караше да трепери.

— Не ни остава много време, Ребека — продължи Самер.

— Каква беше мисията?

— Какво имаш предвид?

— Мисията, която си възложил на Хенке в гробището за домашни любимци немислимото, което си вярвал, че ще го накара да се откаже. Какво точно беше…

Тя забеляза как той се взира през прозореца. Шофьорът се беше обърнал и се връщаше обратно към колата. Тъкмо когато хвана дръжката на вратата, Самер се наведе към нея толкова близко, че тя усети миризмата на афтършейва му.

— Трябваше да извърши смъртоносен атентат на кралската сватба.

* * *

Продължиха още към двеста метра и сега тунелът слизаше доста рязко надолу.

Чуваше се шум, слаб тътен от вентилационната система. Голяма решетка на дясната стена на тунела изведнъж изпусна въздушен полъх и няколко секунди по-късно от другата страна издрънча мотриса на метрото.

Той чу автоматизирания глас от перона някъде в далечината.

На голямо разстояние напред в тунела се мяркаше нещо, което напомняше на работнически бараки. По една от всяка страна на тунела.

И изведнъж той осъзна накъде се бяха запътили.

По дяволите!

Спря намясто и се огледа бързо през рамо. Нора беше заключила решетката в началото, ключът беше в джоба на якето й. Освен това никога нямаше да успее да изтича чак дотам.

— Идваш ли, или? — Джеф направи крачка към него.

HP се наведе и се облегна с ръце на коленете.

— Чакай малко — измърмори той и се опита да изглежда изтощен, което не беше особено трудно. Пулсът му отдавна работеше извънредно и подземният въздух ставаше все по-тежък за вдишване.

Трябваше да си осигури малко време, няколко секунди за размисъл.

Завиваха наляво през целия път, а освен това вървяха надолу, което означаваше, че станцията на метрото трябваше да е „Слусен“.

Следователно бараките отпред се оказваха точно под…

— Ще се срещнем с Източника, нали? — каза той и погледна нагоре.

Никой от тях нямаше кой знае какъв покерфейс.

— Хайде — каза Джеф и се приближи с още една крачка.

HP не помръдна.

— Източникът ви се казва Ерман. Срещнах го преди много време. Тогава се криеше в пущинака и каза, че е изхвърлен от Играта.

Устата му се напълни със слюнка и той се изплю на пода на тунела.

— Ерман работи за Водача. Видях ги рамо до рамо само преди няколко часа заедно с ченгетата. Преди това го видях да слиза с асансьора, който води до ей там.

Той посочи към бараките.

Джеф опита да каже нещо, но HP го игнорира. Вместо това се взря право в Нора, търсейки погледа й.

— Всичко това е капан, Нора… — каза той възможно най-сдържано. — В най-добрия случай, Източника ви е преметнал, накарал ви е да продължите да търчите по поръчките на Играта…

Тя не отговори, но в основата на носа й се появи малка бръчка.

— … или пък вие сте работили за Водача от самото начало.

Не можеше съвсем да разтълкува изражението на Нора, но все пак почти моментално се убеди, че и тя е била изиграна като него. Но в момента беше все тая.

— Без значение кое от двете, Играта ме търси, иска да се добере до мен на всяка цена. И сега вие ме доставихте на прага им точно както те искат, чаткате ли?

Той спря, за да си поеме дъх.

— Глупости — изръмжа Джеф. — Значи се опитваш да ни пробуташ, че си срещал и Източника, и Водача.

Той се ухили и жестикулира с глава на Нора.

— Ама че badass си имаме тука, а…

— Как изглежда?

Мина някоя и друга секунда, докато HP схване, че Нора говори на него.

— К-к’во? Кой?

— Водача естествено, ти кой мислиш?

— Аа, ами… към седемдесетата, добре облечен, ходи с бастун… Типичен прошарен дедак…

Той се поизправи бавно.

— Нарича се Таге Самер.

— И сте се срещали?

HP кимна. Тонът и изражението и подсилиха теорията му, никакъв шанс тя да работеше за Играта съзнателно.

— Даже пихме кафе заедно на гробището за домашни любимци при Кекнес. Термос на карета в кутия „Уника“, типично по дедашки…

— И искаш да повярваме на това?

От ново Джеф, но HP не му обърна внимание.

Нора беше тази, която трябваше да убеди, и всъщност не само поради простата причина, че искаше да избегне да го предадат на Ерман и Водача. Искаше тя да му вярва.

Истински.

— Е, какво ще кажеш?

Разпери ръце към Нора и изстреля най-очарователната си усмивка.

— Имаш право — каза тя и той забеляза как Джеф се сепна. — Източника иска да се срещне с теб. Чака ей там…

Тя направи жест през рамо по посока на бараките.

— Обикновено е невероятно внимателен, но веднага щом разбра, че си се отказал, поиска да уредим среща. Това трябва да означава нещо…

— Означава само, че иска да ме докопа!

Без предупреждение Джеф изведнъж сграбчи HP за горната част на ръката и се опита да му приложи някакъв вид полицейска хватка.

Ho HP беше подготвен. Опъна му се за половин секунда, докато намери опора, след което се завъртя надясно.

В мига преди да се сблъскат, той замахна с левия си крак и приземи капачката на коляното си право в семейните бижута на Джеф.

Мъжът се срина като къща от карти и за малко да повлече и HP надолу. Но в последния момент той успя да се откъсне. Направи няколко несигурни крачки, възвърна си равновесието и започна да тича към бараките.

Нора протегна ръце в опит да го спре, но тунелът беше достатъчно широк, за да финтира покрай нея без проблем.

До бараките и асансьора оставаха петдесет метра.

Сърцето му вече бушуваше в гърдите.

Да тича по посока на опасността, не беше особено оптимално, но нямаше други алтернативи.

Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.

Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.

Трябваше да е Нора, Джеф едва ли беше в състояние да тича.

— Спри, HP! — извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.

Оставаха двайсет метра.

Петнайсет.

Гърлото му гореше, беше се свило като сламка.

Стълбите приближаваха.

Още десет метра.

Тунелът се стесни до пътека между бараките, а отвън тях се виждаше светъл правоъгълник в скалната стена, който трябваше да бъде вратата на асансьора.

Тя стоеше отворена!

— Спри, HP!

Гласът й вече беше по-остър и този път той не устоя на изкушението да завърти глава.

Тя беше на шест-седем метра зад него, близко, но все пак по-далеч, отколкото си беше мислил.

Можеше да успее…

Щеше да успее!

В следващия миг забеляза някакво движение с периферното си зрение.

Тръгна да завърта глава обратно напред и успя да долови вратата, която се затваряше право срещу него.

След това всичко почерня.

— Добре ли е?

— Да, сега ще се свести…

Той усети нещо мокро и хладно над очите и челото си.

Главата го болеше, носът му беше като залепен и беше принуден да диша през устата.

Дълги хриптящи вдишвания.

— Чуваш ли ме, Хенке?

Предметът над очите му изчезна и гой замига срещу светлината.

Лицето на Нора се рееше там горе и за няколко секунди го изпълни приятно чувство за сигурност. Тя го нарече Хенке точно както сестра му…

Но изведнъж си спомни къде се намираше.

И защо!

Явно го бяха довлекли в една от бараките…

Той опита да се изправи, да свие крака и да стъпи на земята.

— Спокойно…

Тя го задържа, пробва да го спре, но без грубост.

— Източника… — изпъшка той. — Ерман, трябва да…

В следващия миг го видя.

Седеше на стол, наведен напред, само на няколко метра от него. Слаб, оплешивяващ и с очила с тъмни рамки точно според описанието. Погледите им се срещнаха и за кратко мозъкът на HP се опита да възприеме какво вижда. Какво означава това.

Но беше невъзможно.

Напълно.

Дяволски.

Невъзможно.

— Здрасти, HP. Супер, че успя да наминеш… — ухили се Манге.