Андерш де ла Моте
Измамата (7)

7. Just because you’re paranoid…

Той премести чашата върху друга част от стената и притисна ухо плътно до дъното й. Но подобрението беше слабо. Същото слабо мърморене, равномерен поток от няколко гласа, но продължаваше да не може да долови какво се говореше.

Деба!

Беше дебнал в антрето няколко дни, чакаше някой да влезе или излезе, звъня два пъти на вратата, да, дори купи шибана луксозна кутия бисквити като малък учтив подарък за добре дошли…

Но макар да беше сигурен, че в апартамента имаше хора, новият му съсед не беше отворил вратата. Който и да се спотайваше там вътре, не искаше да се срещнат при абсолютно никакви обстоятелства, което на практика потвърждаваше подозренията му.

Играта го следеше изкъсо, знаеше точно кога се прибира и излиза. За целта се искаше наблюдателен пост, и то много добре разположен. Щом веднъж осъзна това, не беше трудно да се досега за останалото. Представяше си ги там, в съседния апартамент, цяла тайфа безлични костюмирани Щази агенти с грамадни слушалки на ушите как местят микрофони по стените или пробиват малки дупки, за да прокарат миниатюрни камери през контактите на стената.

Всичко това, докато, мърморейки, обсъждаха следващата стъпка от операцията…

Той свали чашата и обиколи бързо апартамента.

Естествено, трябваше да се разкара. Да се махне надалеч и да се скрие в някоя землянка. Но това нямаше да помогне, Играта със сигурност щеше да го намери рано или късно. Докато беше в апартамента, той знаеше къде са и те.

Засега Водача нямаше как да знае, че беше разкрил къде се помещаваше тайната им наблюдателна централа.

Предимство за него значи…

Действително, малко предимство, но все пак!

И ако искаше да го запази, трябваше да предприеме известни мерки за сигурност…

Армирано тиксо. Трябваше му повече армирано тиксо. Наистина беше подсигурил всички контакти, а същото важеше и за най-големите пукнатини и фуги, но все пак нямаше как да е сигурен. Стените бяха стари и пълни с неравности и издатини, които лесно можеха да прикрият микроскопично малък обектив на камера.

Но за да си набави още тиксо, трябваше да излезе, да остави апартамента без надзор, за да измине целия път до железарията нагоре по „Хорнсгатан“.

Не беше излизал от почти цяла седмица, живееше на консервирани сардини, цигари и вода от чешмата, от която вече беше почнал да се оригва на алуминий. Но нямаше избор.

Първа спирка „Консюм“: кнекебрьод^[1], хайвер, консервирана храна, няколко смесени порции „Финдус“^[2] и толкова много цигари, че дебелата лелка на касата се стресна, докато приемаше поръчката му.

Бързо всичко в торбата, после обратно на улицата.

Той заби поглед в тротоара и напрегна мускулите на врата си толкова силно, колкото можеше, за да усмири импулса да завърти глава. Но колкото и да се бореше, не се сдържа да се огледа.

Видя ги почти незабавно. Двойка на по трийсет и нещо, сгушили се до една витрина недалеч от него. Панталони чино, анатомични черни обувки, твърди погледи, насочени към обкръжението, не един към друг. Ченгета, беше почти сигурен.

Но можеше спокойно да работят и за Играта. Или и двете…

Той зави рязко надясно и усети погледите им да изгарят врата му.

До железарията оставаха двеста метра — няколко ролки тиксо и после обратно у дома.

Щом подсигуреше апартамента, може би най-накрая щеше да му се отвори възможност да успее да помисли.

Вестникарските афиши по стените съобщаваха за последните новости около сватбата. Дрехите, менюто, списъка с гости…

Точно както очакваше, неговото залавяне вече беше забравено. Сега новината очевидно беше, че новият принц имаше „труден избор“ пред себе си, предполагаемо към коя благотворителна организация да се преструва, че работи, след като за в бъдеще данъкоплатците щяха да гарантират препитанието му…

Той запрати храчка към канавката и още веднъж се огледа бързо през рамо. Преследвачите му внезапно бяха изчезнали от поглед, което най-вероятно означаваше просто, че имаше много повече от двама души, които го наблюдаваха.

Потта караше тениската му да лепне по кожата и той спря пред железарията, за да я отлепи от гърдите си. Остър полъх на BO намери път нагоре през деколтето и го накара да сбърчи нос. По дяволите, как вонеше!

Той се огледа набързо във витрината. Влажната тениска понастоящем беше по-скоро жълта, отколкото бяла, а надупчените му дънки бяха започнали да се втвърдяват от всички петна. Като се прибавеше и брадата, сплъстената коса, кръговете под очите и втренчения му пинг-понг поглед, диагнозата беше ясна като бял ден. Нищо чудно, че хората по тротоара отстъпваха встрани. Приличаше на психопат.

Рязък звук проби шума от трафика, сепна го и увеличи пулса му с още двайсет Beats Per Minute. Но това бяха просто въздушните спирачки на автобус 43, който беше спрял от другата страна на улицата, и гой вече беше отделил поглед от него, когато мозъкът му зацепи. Третият ред седалки от края, пичът до прозореца…

Майкамудеба!!!

Той изскочи право на улицата. Пищящи клаксони, скърцащи спирачки и свистене на гуми по асфалта. Но нищо от това не отклони погледа му от автобуса.

Отърва се на косъм да не бъде сгазен от един сааб, но волвото в следващото платно закъсня малко със спирачките и го удари през колената.

Падна на асфалта, съдържанието на торбата от „Консюм“ се разпиля по платното, но гой не направи никакъв опит да спаси покупките си. Вместо това използва бронята на волвото, за да се изправи бързо на крака.

Statuscheck: тъпа болка, но за щастие отрицателен резултат за кървене и стърчащи кости…

Той направи няколко залитащи крачки. Болката беше преодолима.

Шофьорът излезе от колата с лице, подуто като домат.

— Каквоподяволитеправишбененормалн…!

Но HP не остана да се разправя.

Автобусът вече беше потеглил от спирката и щеше да ускори нагоре по „Хорнсгатан“.

Той размърда крака, ляво, дясно, после пак ляво. По-бързо и по-бързо. Направи маневра, за да избегне още една кола и се озова зад автобуса.

Вече беше набрал скорост, тичаше почти на макс — но въпреки това автобусът се отдалечаваше. Червеният светофар на следващото кръстовище щеше да оправи тая работа.

Но шофьорът на автобуса не понечи да намали, вместо това изглежда натисна още по-здраво газта.

HP видя светофара — зелено.

Fuck!

Вече беше сигурно на седемдесет и пет метра зад автобуса и около него профучаваха коли от всички страни, а водачите се бяха набрали на клаксоните.

Краката го боляха след удара, дробовете му изгаряха от внезапното напрягане, но хич не мислеше да се отказва, поне докато автобусът продължаваше да е в полезрението му.

Той сви през платното и продължи по тротоара. Далеч напред, при „Марияториет“, автобусът изглежда най-накрая беше спрял. Yes!

Той увеличи скоростта още повече и пресече „Торкел Кнутсонсгатан“, приближавайки силуета на автобуса.

Петдесет метра.

Четирийсет.

Трийсет.

* * *

— Здрасти, Нина Бранд е!

— Здрасти, Нина, изчакай малко…

Тя остави телефона, стана от стола и затвори вратата на офиса си.

— Готово, вече мога да говоря.

— Всичко наред ли е, Бека?

— Съвсем окей — излъга тя. — Само ми е малко натоварено…

— Значи вече ти се иска да се върнеш в Службата?

Тя се насили да се засмее.

— Нее, поне не точно в момента… Откри ли нещо? — добави тя бързо, преди Нина да успее да продължи.

— Всъщност не…

Ребека незабелязано си отдъхна.

— В системата няма нищо за револвера. Никога не е бил обявяван за откраднат или регистриран във връзка с някакво престъпление.

— Добре.

— Но моят човек горе в техническия поиска все пак да го вземе за пробна стрелба…

— Окей, но това защо?

— Защото е калибър 38, произведен преди 1986-а…

— Какво?

— Хайде, Ребека, теоретично погледнато револверът е потенциално УПО…

— Нещо не мога да ти проследя мисълта, Нина…

— Улоф Палме оръжие.

Настана тишина за няколко секунди, докато Ребека опитваше да смели информацията.

— Но убиецът на Палме е използвал 357 „Магнум“? Нали Холмѐр каза по телевизията?

През годините беше гледала записа сигурно стотици пъти. Пресконференцията с окръжния шеф на полицията, който самоуверено размахваше два мощни револвера.

— Не, Холмѐр, за жалост, успя да обърка почти всичко, включително и оръжието. Ето как е всъщност, Ребека: 38-мицата и 357-мицата имат еднакъв размер на куршума, различават се само по дължината на патрона. Определени варианти на 38-мицата могат спокойно да се използват за стрелба с амуниции за 357, затова и техниците са се запалили да правят пробни изстрели с всички стари оръжия, които отговарят на УПО профила. Приятелят ми в техническия може да го вземе следващата седмица…

— Окей, разбира се… Слушай, ще ти звънна по-късно, Нина, някой се опитва да се свърже с мен… Хиляди благодарности за помощта — добави тя.

— Ще ти се обадя следващата седмица да обядваме…

Тя затвори, остави мобилния телефон върху бюрото и се облегна бавно назад. След няколко секунди отвори едно от чекмеджетата и извади няколко листа хартия.

След посещението в трезора не бе могла да подреди парченцата от пъзела.

Не и преди да се появи копието от договора за сейфа.

Тя беше напълно сигурна, че сейфът е бил на Хенке. Но се оказа, че е грешала. Сейфът е бил открит през 1986-а, нейното име и това на Хенке стояха малко по-надолу на редовете, които посочваха други хора, имащи достъп до сейфа.

С други думи, Хенке вероятно знаеше също толкова малко за сейфа, колкото и тя самата.

Напомнянията за просрочените такси трябва да са били изпратени и на двамата, разликата беше, че неговата поща вероятно е била конфискувана, преди да успее да я прегледа. Значи тайните в сейфа не бяха на Хенке, а на човека, чието име стоеше на реда за държател. Човекът, който притежаваше връзката ключове, преди Хенке да я наследи.

Ерланд Вилхелм Петершон.

Баща им.

* * *

Когато му оставаха едва двайсет метра, мигачите на автобуса светнаха.

Той даде всичко от себе си.

Автобусът потегляше от спирката.

Още десет метра.

Осем.

Пет.

Разстоянието престана да се смалява.

После бавно започна отново да расте пропорционално с увеличаването на скоростта на автобуса надолу по склона към „Слусен“.

По дяволите!

Той усети, че коремът му се свива, забеляза първия спазъм на гадене и опита да го преглътне. Принуди краката си да продължат напред…

Четвъртитият силует на автобуса ставаше все по-малък.

Вторият пристъп на гадене измина почти целия път нагоре до устата.

Автобусът изчезна от полезрението му.

Но той не можеше да се откаже сега.

Не успя да задържи третия спазъм и беше принуден да направи няколко залитащи крачки, за да не повърне върху маратонките си.

Сигурно беше минала поне минута, откакто автобусът бе спрял при „Слусплан“, което означаваше, че той при всички положения щеше да пристигне твърде късно. Автобусът щеше вече да е минал по „Шепсбрун“ и нататък към city.

Трябваше чисто и просто да рискува.

Предния път беше видял Ермановият look-a-like при метростанцията, може би сега също отиваше натам?

С малко късмет можеше да настигне пича при вратите на залата за билети.

Всичко, което му трябваше, беше близка среща за няколко секунди…

Той зави надясно по „Йоттатсбакен“, след което принуди схванатите си крака да минат покрай десния ъгъл на Градския музей.

Стомахът му сигнализира, че е готов за нов изблик, но в същия миг пред него се откри „Рюсгорден“ и той спря на място. Прочисти гърло и изплю малко драйфано през ъгълчето на устата си. Дробовете му пареха, сърцето блъскаше толкова силно в гърдите му, че той несъзнателно беше присвил очи от болка, но не изпускаше площада от поглед. Някъде там сред всички хора беше и той.

Или поне трябваше да бъде.

Или…

Не…

Мамка му!

Пулсът му постепенно се забави, което облекчи спазмите в стомаха.

Той направи няколко крачки през площада. Все още нямаше и помен от пича. Предполагаемо вече беше успял да влезе в метрото, или пък беше продължил с автобуса към city.

Типичният му скапан лош късмет!

Приливът на адреналин започна да го отпуска и той на мига усети, че му прималява. Сложи ръце на коленете си и изхрачи още малко повръщано към калдъръма.

— Ама че гадост — отсече някой вдясно, но на него не му пукаше.

Паветата под краката му сякаш бавно се въртяха обратно на часовниковата стрелка, а потта се лееше по гърба му, като намокри ръба на панталона му и накара и последните светли места по тениската му да изчезнат.

Той наклони глава още по-надолу към колената, за да увеличи притока на кръв. Остана така някоя и друга минута, докато се съвземе.

Щом земята спря да се върти, поизпъна тяло, пое дълбоко въздух и се обърна.

В същия миг го видя. Вътре в стъклената клетка на асансьора, само на осем-десет метра. Бяла риза, панталони и светло сако, преметнато безгрижно през рамо.

Въпреки различното облекло, въпреки че този мъж беше гладко обръснат, значително по-слаб и освен това изглеждаше съвсем нормално, той адски много приличаше на Ерман.

Направо зловещо много…

Трябваше да се приближи още повече, да се увери напълно.

HP направи две олюляващи се крачки напред, после още няколко и в този момент асансьорът започна да се движи надолу. Той увеличи скоростта, принуди краката си да се подчинят.

Стъпалата на мъжа бяха погълнати от земята, после и краката, тялото и точно преди главата да изчезне под нивото на улицата, HP срещна погледа му.

Тванееистина…

* * *

Защо, за бога, татко имаше таен банков сейф с фалшиви паспорти, хиляди долари в брой и едрокалибрен револвер?

Ако ставаше дума за шпионски роман, отговорът щеше да е ясен, но това беше баща й, по дяволите. Съвсем обикновен Свенсон, с обикновена работа, апартамент в „Багармосен“, жена и две деца.

Бяха общо пет паспорта и тя ги беше наредила върху бюрото пред себе си.

Освен южноафриканския имаше швейцарски, канадски, белгийски и югославски. Всичките имаха печати от международни пътувания, предимно от САЩ, но се срещаха и печати от други страни. На предпоследната страница на канадския паспорт тя откри освен това и стара, черно-бяла снимка, която почти беше залепнала между страниците. Изобразяваше трийсетина млади мъже в униформи, които позираха около бронетранспортьор. На купола на оръдието с големи бели букви пишеше ООН.

С барета синя^[3], Кипър 1964, беше написан някой от задната страна, а старомодният завъртян почерк толкова много напомняше на този на татко, че сърцето й прескочи.

Качеството на снимката не беше най-доброто и много от лицата едва се различаваха. Но един от мъжете, клекнали на долния ред, имаше добре познати й черти на носа и очите. Баща й войник на ООН ли е бил? Защо тогава никога не го беше споменавал?

Знаеше, че той е бил офицер от запаса като млад, оттам се познаваха с чичо Таге, а срещите на войнишкия клуб бяха едно от малкото неща, които го развеселяваха. Но звучеше странно баща й да е служил в чужбина, без никога да го спомене. Наистина той не беше точно от разговорливия тип, но трябваше във всеки случай да има някои от онези знаменца, дипломи или други сувенири, с които колегите й, които бяха служили в ООН, пълнеха офисите си.

Тя на няколко пъти прерови мислено дома от детството си, но не можа да си спомни нито един такъв предмет. Колекциите на мама от испански кукли на бикоборци и юбилейни чинии бяха на практика единствената украса, която бяха имали вкъщи, а малкото вещи, които баща й остави след себе си, също не предоставяха никакви следи. Освен ризите и костюмите му, няколко тежки мебели и захабената му пишеща машина цялото му наследство можеше да се побере в торбичка от магазина за алкохол.

Беше принудена, малко или много, да изостави и идеята, че револверът е бил старото служебно оръжие на баща й. Запасните офицери през петдесетте и шейсетте, доколкото тя можа да проучи, са получавали пистолети, не револвери, а и освен това от Въоръжените сили щяха да се обадят, ако оръжието му липсваше. Нищо от намереното в сейфа не стана понятно и всъщност имаше само един човек, който можеше да й помогне да си изясни нещата.

Тя придърпа клавиатурата, логна се в хотмейл акаунта си и отвори ново съобщение.

До: [email protected]

От: [email protected]

 

Тема: Служба в ООН

 

Скъпи чичо Таге,

Надявам се, че всичко е наред при теб.

Наскоро попаднах на няколко вещи, които татко е съхранявал в банков сейф. Измежду тях има снимка от мисия на ООН в Кипър, 1964.

Наистина не знаех, че татко е бил войник на ООН, и се надявах, че ще можеш да ми разкажеш малко повече?

Звънни ми, моля те!

Сърдечни поздрави,

Ребека

* * *

Втурна се към асансьора, но тъй като осъзна, че той отива към Градския музей, вместо това се насочи към голямото каменно стълбище на няколко метра оттам.

Вземаше по две стъпала наведнъж и избута няколко родители с малки деца, спринтирайки към входа. Изоставаше действително, но от асансьора до входа на музея имаше дълъг остъклен коридор. Никакъв шанс онзи да измине целия път дотам, преди самият той да го е направил.

Автоматизираната врата едва успя да се отвори и той вече беше вътре.

Точно както си и мислеше, беше стигнал пръв.

Пое си няколко дълбоки глътки въздух, след което тръгна бавно през коридора, водещ към лъскавата врата на асансьора.

Скърцайки с челюсти, той усети кръвта да нахлува към клепачите му. Вратите щяха да се отворят всеки момент и той да се изправи лице в лице срещу Ерман.

Защото именно Ерман беше видял!

Избръснат, измит и свалил няколко кила. Но все тая, пак си беше той.

Пичът очевидно не беше изгорял в пущинака във Фиердхундра, а изглежда и алергията към електричество, която го беше прогонила в low-techland, вече не го тормозеше.

Което означаваше?

Това смяташе да разбере веднага щом скапаните врати се отвореха. С радост прилагайки повече насилие, отколкото щеше да е нужно…

Той отваряше и стискаше юмруци, усещаше вкуса на адреналин с езика си.

Минаха десет секунди.

Двайсет.

Трийсет.

Вярно, асансьорът беше от бавния вариант за хора с увреждания, но все пак. Вече трябваше да е пристигнал.

Той заблъска по копчето за повикване, после се огледа и за няколко секунди обмисли дали да не изтича обратно горе на площада.

Но изведнъж асансьорът издаде звънтящ звук, който накара HP почти да изскочи от обувките си.

Сърцето му правеше салта в гърдите, той вдигна юмруци и се подготви.

Вратите бавно се плъзнаха.