Андерш де ла Моте
Измамата (5)

5. Ghosts from the past

Тя трябваше, разбира се, да опита да се свърже с него, той все пак беше неин брат. Трябваше да каже на Стигсон да вземе проклетия си правилник и да си го завре в…

Но всъщност вече беше опитала. Дебна го почти цяла пролет, звъня му, писа му и няколко пъти тропа по вратата на апартамента му. Той беше там, знаеше го. Жилището миришеше на обитавано, а не на застояло, както през месеците, докато той беше заминал.

От улицата на два пъти бе забелязала примигваща светлина от телевизор горе в апартамента, но той въпреки това не беше отворил.

Освен това по някое време през зимата явно беше сменил бравите, защото резервните й ключове вече не пасваха. Беше й ядосан. И тя знаеше точно защо…

Не одобряваше контакта й с Таге Самер. Той знаете много добре защо тя харесваше стария мъж, и именно поради същата причина Хенке беше принуден да го ненавижда, без дори да му даде шанс.

Чичо Таге напомняше за татко…

Но макар че Хенке беше твърдоглав идиот, тя беше задължена да му помогне.

Да направи каквото можеше, за да го спаси от него самия.

Тя изнамери номера в тефтерчето, поколеба се няколко мига и накрая го набра.

Беше идиотска идея. Но нямаше избор…

Той отговори след първия сигнал:

— Охранителен отдел, Рунеберг!

— Здрасти, Луде, Ребека е. Сори, че ти звъня толкова късно, но заложих на това, че работиш…

— Ама здравей, Нормѐн! М’да, светнали сме нощните лампи и работим по тъмно. Затрупани сме до шията, както знаеш. Да не би да звъниш, за да кажеш, че си размислила? Копнееш да се завърнеш в кораба-майка?

Гласът на Рунеберг звучеше точно както обикновено, което направи продължението малко по-лесно.

— Не, не съвсем. Все още обмислям предложението — излъга тя. — Исках да те помоля за една услуга, Луде… Малко деликатна.

— Ммм.

Стори й се, че чу офис столът да изскърцва, докато той изпъва едрото си тяло.

— Става дума за брат ми…

— Обади ми се на мобилния след десет минути — интонацията му незабавно зазвуча съвсем различно.

— К-какво…

Но той вече беше затворил.

* * *

За трети път през последните пет минути той надзърна предпазливо през щорите и се взря надолу към сумрачната улица. Всичко изглеждаше спокойно, но въпреки това знаеше, че го наблюдават. Сто про, абсолютно сигурно, никакво съмнение…

Всяко едно движение, всяка страница, която беше посещавал, есемесите му. Бяха следили всичко въпреки железните предпазни мерки. Играеха си с него, опитваха се да се ебават с мозъка му.

И много добре им се удаваше…

Той пусна щорите и обиколи дивана, първо едно кръгче, после още едно. След това седна, избарабани по едното си коляно, преди да намери нокът, който все още не бе успял да изгризе напълно. Планът му дотолкова, доколкото бе имал такъв, не беше предвиждал такъв сценарий.

Not by a longshot!

А той дори се беше опитвал да се убеди сам, че са го забравили…

Epic fucking fail!

Трябваше да се разкара от апартамента, и то на мига, тук не можеше да си намери място от нерви. Часът беше едва малко след седем сутринта и обикновено биха оставали няколко часа, докато той стане от леглото. Но преживяването в библиотеката явно бе отпушило всички бентове в мозъка му. Главата му все още беше изпълнена с трептящи малки фрагменти от образи. Като че беше сънувал цял филм с начало, среда и край, но сега си спомняше само отделни случки. Мементо сцени, които не можеше да подреди, колкото и усилено главата му, която вече беше почнала да го боли, да се бореше с проблема.

Освен това препълненият пепелник на масата току-що беше погълнал последната му цигара, което представляваше съвсем легитимна причина да отскочи до „ШуЕлван“^[1] долу при „Марияториет“ и да подиша малко чист въздух.

Веднага, щом отвори външната врата и излезе на улицата, усети очите им във врата си. Завъртя глава, провери от всички възможни ъгли, но те, естествено, бяха твърде умели, за да се оставят да бъдат разкрити толкова лесно.

Въпреки че беше рано сутринта, в „ШуЕлван“ вече се бяха наблъскали четири-пет души. Мускулест татуиран мъж до един от рафтовете му хвърли бърз поглед с периферното си зрение и HP замръзна по средата на крачката си. Беше почти сигурен, че е виждал пича и преди. Мъжът разглеждаше десертите престорено невинно, което доубеди HP — желираните бонбони едва ли влизаха в LCHF диетата^[2]. Нямаше друг избор, освен да се завърти кръгом и да излезе от магазина възможно най-бързо. Реално трябваше да се върне в апартамента, но без цигари определено щеше да пукне.

Вместо това продължи надолу по „Хорнсгатан“, нататък към „Слусен“, докато се бореше с изкушението да пресече между колите от сутрешния трафик, поставяйки преследвачите на изпитание. Разходката продължи по-малко от пет минути, но въпреки че не беше особено топло, тениската лепнеше за гърба му и той беше принуден да седне на една от пейките до входа към метрото, за да си поеме дъх.

Беше схванат не само в тялото и успя да порови доста из джобовете си в търсене на цигари, преди да си спомни, че тъкмо липсата на никотин беше причината да предприеме цялата тази малка екскурзия.

Имаше „Пресбюро“^[3] точно в началото на метростанцията и той отправи няколко бързи погледа около себе си, преди да се надигне и да се насочи натам.

Явно тъкмо беше пристигнала мотриса, защото на входа на метрото изведнъж го пресрещна цяла тълпа, запътила се навън.

Офис служители с вратовръзки и сака, ранобудни туристи и съвсем обикновени шведи на път за работа. Той снижи брада към гърдите си и се запровира с лакти през тълпата, откъдето се чу кисело роптаене, но на него не му дремеше.

Ненадейно го смушкаха отстрани и той за малко да загуби равновесие. Погледна ядосано нагоре, наоколо прехвърчаха лица от всички посоки, но нямаше как да определи кой го беше бутнал.

После потокът изведнъж секна и той се озова в билетното помещение. Но вместо да тръгне към малката будка, остана намясто, докато мозъкът му търсеше правилната синаптична връзка. Лицата на един от преминаващите също му беше познато. Възможно беше бодибилдърът в „ШуЕлван“ да е бил шега на мозъка му, но това тук беше друго. Погледът, челото, издадено над носа и очите, всичко му беше ужасно добре познато. Но нещо не се връзваше, нещо липсваше, за да се нареди пъзелът.

Трябваха му още няколко секунди, преди мозъкът му да направи необходимите връзки.

Брадата!

Той направи няколко колебливи стъпки обратно към вратите, после още няколко, този път по-бързи. Изскочи на площада, завъртя глава като шибаната Линда Блеър^[4] и дори скочи върху една от пейките, за да вижда по-добре.

— Ерманн! — изрева той. — Ермаааааан!

Но виждаше единствено гърбове, които бързо се отдалечаваха и никой не изглеждаше по-познат от останалите.

Отвори уста, за да извика още веднъж, но забеляза погледите на хората наоколо. Въпреки блъсканицата на площада, около пейката, върху която стоеше, се беше образувал кръг зрители, сякаш всички искаха да видят какво се случва, но никой не смееше да се приближи твърде много.

Две кифли го сочеха с пръст и се кискаха, баща придърпа детето си по-близо до себе си, а няколко немски туристи, привлечени в Швеция от Стиг Ларшон, вече бяха вдигнали фотоапаратите.

Той мерна отражението си в една от стъклените врати, през което току-що беше излязъл. Ярко зачервено лице, рошава коса, очи като топчета за пинг-понг. Като се прибавеха и едноседмичната брада и опърпаните дрехи, едва ли беше чудно, че хората зяпаха. Изглеждаше като побъркан!

Schwedisch Wahnsinn, ja, ja — sehr gut!

Засрамен, той бързо слезе от пейката, заби поглед в паветата и се постара колкото можеше да се смеси с тълпата, насочвайки се към „Гулдгренд“.

Беше му се привидяло.

Трябваше да му се е привидяло.

За хиляден път беше изпуснал шибаната си препускаща фантазия от клетката и я беше оставил да се развихри.

Естествено, че беше така.

— Призраци не съществуват — смотолеви той.

Призраци

Не

Съществуват

* * *

— Осъзнаваш ли, че това противоречи на всички възможни правила, Нормѐн?

Тя кимна.

— Абсолютно и както казах, Луде, наистина оценявам, че ти…

— Да, да, достатъчно за това. Имаш половин час, после като се наям, трябва да получа нещата обратно. Днес Сюнесон шефства долу при иззетите вещи, сигурно си го спомняш.

— От персонала от Нормалм, да. Известно време работеше като дежурен офицер.

— Добре, значи няма да има проблеми. Просто се усмихни и му помахай… Заради прилива в обедната почивка коридорите ще са пълни с минаващи хора. Но Сюне е твърде стиснат, носи си кутия с обяд. Не иска да изпуска конните надбягвания по обед…

Рунеберг се наведе напред и предпазливо й подаде сгънат брой на „Метро“ над масата за кафе.

— Тук ще намериш всичко необходимо…

— И си напълно сигурен, че ще бъде там?

— Да, проверих в протокола от изземването, след като ми се обади.

— Чудесно!

За момент не знаеше какво да каже. Без дори да е ставало въпрос, тя знаеше почти със сигурност защо той й беше помогнал. Рунеберг беше най-добър приятел с Тобе Лунд и кръстник на сина му Йонатан. Същият Йонатан, който с приятелчето си Маркус беше създал интернет фантома MayBey, чрез когото я бяха тормозили месеци наред: разпространяваха слухове и клюки за нея по нета, дори я накараха да повярва, че Хенке е в сериозна опасност, чак докато тя най-накрая разгада каква беше работата и сложи край на маскарада.

Естествено, трябваше да вини главно себе си, тя беше тази, която започна връзка с Тобе Лунд, въпреки че знаеше, че той е женен и има семейство.

Но така или иначе, Рунеберг се чувстваше по някакъв начин отговорен за случилото се.

Тя изведнъж се усети, че съжалява за това, че използва чувството му за вина по такъв начин. Целият този план всъщност беше идиотски от началото до края… Инструкциите на Стигсон бяха кристално ясни:

Докато трае разследването за терористично престъпление, ти, естествено, не трябва да имаш какъвто и да е било контакт с брат си. Повтарям: какъвто и да е било контакт, разбрано ли е, Нормѐн?

Но тя нямаше избор. Беше принудена да се добере до онзи сейф преди следователите на Стигсон да успеят да стигнат до там. Беше нужен само бърз поглед и щом се увереше, че вътре няма нищо, което да влоши ситуацията на Хенке, тя на практика можеше сама да подшушне за съществуването на сейфа. Да бъде от полза на разследването. Или поне така се опитваше да се убеди…

Рунеберг изглежда забеляза колебанието й.

— Тръгвай, Нормѐн, часовникът тиктака, а храната ми пристига…

Към тях се приближаваше сервитьорка с тежък поднос и Ребека стана, преди младата жена да бе стигнала до масата им. Докато се изправяше, грабна бързо вестника от масата и го напъха в чантата си.

— Благодаря отново, Луде, наистина съм…

Той се усмихна и сви рамене.

— Няма проблеми, Нормѐн, а сега тръгвай.

— Между другото… — засмя се той, след като тя направи няколко крачки към изхода. — Ако всичко отиде по дяволите, ще ми трябва нова работа и в такъв случай очаквай да ти се обадя…

Три минути бърза разходка беше всичко необходимо, за да стигне до входа за персонала.

Допря картата до четеца на въртящата се бариера, като умишлено я държеше наопаки, за да не види никой, че отпред стоеше снимката на Луде.

Пазачът я погледна набързо и кимна, като я разпозна.

Премина първата пречка.

Тя продължи по отворения стъклен тунел между сградите, вдигнала високо глава и опитвайки се да изглежда като че беше напът към съвсем обикновен работен ден. Не трябваше да е особено трудно, все пак беше работила тук до зимата. Чисто теоретично все още беше назначена в Службата за сигурност, така че разликата не беше голяма.

И въпреки това се чувстваше като чужд човек — някой, който не си беше у дома тук. Не можеше да се сдържи да не поглежда към сферите на камерите по тавана и правеше всичко по силите си да стои колкото се може по-далеч от тях.

Зави надясно, надолу по дълъг, боядисан в жълто коридор. В дъното спря пред широка стоманена врата с малка бяла табелка.

Отдел вещи и изземване

Приближи картата на Луде към четеца.

Чу се изпиукване, но нищо не се случи. Мамка му!

Тя опита отново, този път по-бавно.

Ново изпиукване и този път ключалката започна да бръмчи.

Спокойно, Нормѐн!

Тя влезе в малка рецепция. Леко встрани от бюрото седеше възрастен, набит мъж с прическа тип Робии Худ. Закрепен за стената телевизор показваше конно надбягване и мъжът направи раздразнена гримаса, когато бе принуден да отдели поглед от екрана.

— Здрасти, Сюне — викна тя пресилено сърдечно. — Не, не, стой си, ще се оправя — продължи тя, щом мъжът понечи вяло да се изправи. — Само ще проверя една конфискация от миналата седмица.

— Добре — измърмори набитият и остави туловището си да потъне обратно в стола. — Запиши се…

Той махна с ръка към рецепцията, прехвърляйки в същото време вниманието си към телевизионния екран.

Ребека придърпа към себе си книгата за посетители и надраска нечетлива отметка на мястото за име.

— Готово!

Без да вдига поглед от телевизора, Сюнесон вдигна ръка и натисна копчето над бюрото си. Вратата вдясно от Ребека избръмча и секунди по-късно тя се намираше в голям и просторен склад с редици метални рафтове.

Бяха минали няколко години, откакто беше идвала тук за последно, и тя направи няколко крачки напред, опитвайки се да се ориентира. Във всеки случай миризмата беше точно такава, каквато си я спомняше — на хладен въздух, примесен с хартия и боядисан бетон. На няколко метра встрани до едната стена имаше служебен компютър и тя се забърза към него.

Извади картата на Рунеберг и я напъха в малката кутия до клавиатурата. После въведе бързо неговото потребителско име и парола.

Пясъчният часовник, който се виждаше на монитора, се завъртя веднъж, след което базата данни се отвори.

Хенрих Петершон написа тя в полето за търсене по име, а на долния ред въведе рождената му дата.

Натисна „търси“ и часовникът се завъртя веднъж, после пак.

Ребека се огледа, но в голямото помещение нямаше никакви хора.

Чуваше от разстояние звуците от телевизора на Сюнесон. Пясъчният часовник изчезна и беше заменен от лентичка текст:

Номер на делото К3429302-12, Секция 5,

Ред 47. Рафт 23-25

Складът беше по-голям, отколкото си беше мислила, и й отне няколко минути да се ориентира.

Главният коридор минаваше покрай едната външна стена, а от него се разклоняваха по-малки коридорчета към различните секции.

Секция пет се намираше в далечния край на помещението, където светлината беше значително по-приглушена, отколкото при входа.

Едва всяка втора лампа беше светната и тя предположи, че някъде имаше ключ, който да се погрижи за това, но нямаше достатъчно време да го търси.

Огромните рафтове около нея се издигаха чак до тавана и почти всеки беше претъпкан с големи кафяви кашони, които поглъщаха още повече от и без това слабата светлина.

Най-долу на пода имаше палети, пълни с предмети, твърде обемисти, за да се поберат в кутиите, и по пътя към съответната секция измежду конфискуваните вещи тя успя да мерне мебели, макари за кабели и част от нещо, което приличаше на бронзова скулптура.

Четири от кашоните на рафт 23 бяха означени с правилния номер. Тя свали този, който стоеше най-близо, и го отвори.

Картонената кутия беше пълна с книги и филми, което обясняваше защо беше толкова тежка. Тя затвори капака и я върна на мястото й.

Следващата кутия, както се оказа, съдържаше почти същите неща, но при третата тя усети, че става топло, топло, горещо. Няколко папки, различни документи и накрая — бинго!

Голяма връзка ключове със сигурно петдесет различни ключа точно както пишеше в протокола от изземването.

Бяха се отървали от общо взето всички вещи на татко след смъртта му, но мама беше взела твърдо решение, що се отнасяше до връзката.

Човек никога не знае кога ще му потрябва някой ключ, така че ще я запазим…

Сигурно по същата причина и Хенке беше решил да запази колекцията ключове.

Половината от тях бяха толкова стари, че металът беше започнал да става грапав, други бяха изкривени и износени от ползване, но като се загледа по-отблизо, тя видя, че имаше поне пет-шест ключа за колела и два, които напомняха на контактни ключове за мотопеди или мотори, така че точно както си беше мислила, Хенке беше продължил да разширява колекцията…

Та как всъщност изглеждаше един ключ за сейф?

Внезапен шум прекъсна мислите й. Някой беше отворил вратата на склада.

* * *

Проблеми?

Не се отказвай, можем да ти помогнем!

070–931151

Бележката стоеше направо върху ключалката. Текстът беше същият като предния път. Вероятно беше и същата бележка, което означаваше, че новият му съсед се беше досетил откъде е дошла.

Но точно сега изобщо не му пукаше.

Мозъкът му работеше на бързи обороти. Беше трамбовал из половин „Сьодер“, докато се опитваше да смели видяното. Но беше невъзможно.

Ако това, което се случи долу при „Слусен“, не беше фантазия, ако въпреки всичко беше видял правилно, тогава всичко, което бе преживял през последните години, беше… ами, какво?

Fuckin ’ell!

Сутрешното главоболие превключи на overdrive и го накара инстинктивно да стисне горната част на носа си. Дръпна рязко бележката и изрови ключовете за апартамента от джоба си.

Шумолене някъде отляво го стресна и той замръзна с ключа в ключалката. Сърцето му още малко и щеше да пробие дупка в гръдната кост и той беше принуден да поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. По дяволите, съвсем беше откачил!

Сега спокойно и внимателно…

Надзърна предпазливо към съседската врата. Звукът беше дошъл оттам, в това беше сигурен, даже го разпозна от предния ден. Предпазна верига, ударила се във вътрешната страна на вратата. Една верига не можеше да се разлюлее сама, така че някой трябваше да я е бутнал. Новият му съсед се канеше да излиза.

По неясни причини желанието му да разбере кой беше новонанеслият се беше станало още по-силно през изминалия ден и той изчака няколко секунди, като продължаваше да се взира във вратата. Но нищо не се случи. Вратата остана затворена.

Тъкмо беше напът да се обърне, когато му се стори, че видя движение в шпионката. Слаба промяна от светло към тъмно, като че някой беше притиснал око към стъклото. И той незабавно се убеди, че там, вътре, от другата страна на вратата стоеше някой.

Някой, който го наблюдаваше…

Завъртя бързо ключа, натисна изкривената си входна врата и веднага я затвори обратно след себе си.

* * *

Тя затаи дъх, докато се ослушваше към вратата. Стори й се, че чува стъпки от разстояние. Дори и да беше просто тлъстигата Сюнесон, който се тътреше в биркенщоците^[5] си, нямаше желание да му показва в кое дело се ровеше. Напъха бързо връзката ключове в чантата си и сложи обратно капака на кутията. Стъпките се приближаваха по главния коридор.

Твърди токове, които се удряха в бетонния под. Чифт истински обувки за разлика от сандалите на Сюнесон или кубинките на патрулиращите полицаи. Не бяха много хората в участъка, които носеха такива, и който и да беше, тя нямаше желание да се натъкне на него. Но единственият път навън беше през главния коридор…

Пъхна внимателно кутията на мястото й на рафта.

Стъпките се приближаваха плавно, отмерено, почти по военно.

Огледа се и направи няколко бързи крачки навътре по коридора. Едно от отделенията на пода от същата страна беше празно и най-вече по импулс тя клекна и се пъхна вътре.

Стъпките вече бяха близо, палет с високи стени от кафяв картон закриваше успешно видимостта откъм коридора. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака, докато човекът отвън я подминеше, след което да се прокрадне навън възможно най-предпазливо.

Ненадейно стъпките спряха. Ребека се сви още повече и затаи дъх.

После човекът продължи да върви, но вече значително по-бавно. Отне й няколко секунди, докато осъзнае накъде се беше запътил. Надолу по нейния собствен коридор!

Тя се притисна към картонената стена на палета. Между нея и края на коридора оставаха още няколко рафта. Ако човекът отвън беше напът към някой от тях, тя най-вероятно щеше да бъде разкрита.

Да го такова, ама че тъпо беше да се скрие. Трябваше просто да не сваля маската, да поздрави и да се преструва, че нищо не е станало.

Какво, по дяволите, щеше да каже сега?

Здрасти, аз просто пропълзях тука, за да видя как изглежда палетът отвътре.

Стъпките се приближаваха, оставаха само няколко метра.

Трябваше да излезе оттам, това щеше да изглежда поне малко по-нормално, отколкото да бъде открита, опряла гръб в стената на едно от отделенията. Сърцето биеше в гърдите й.

Тя си пое дълбоко дъх и премести тежестта на тялото си напред. Трябваше да се държи спокойно и естествено.

Изведнъж стъпките спряха. Чу шумолене на картон, после някой прочисти гърло.

Мъж, със сигурност, само на няколко метра оттам.

Ребека наклони глава, наведе се напред и надникна внимателно иззад ъгъла на кутията.

Мамка му!

Тя върна светкавично главата си назад. Чифт тъмни панталони, част от костюм и съответстващите им черни обувки, това беше почти всичко, което успя да види. И въпреки това беше напълно сигурна. Отвън в коридора стоеше Стигсон. Той беше застанал обърнат към кашоните, които самата тя бе извадила преди малко.

Чу го да плъзга един от тях навън, след което последва и тупването, когато го остави на пода.

Сухо шумолене от вдигането на капака, после глухи звуци от ровенето в кутията.

Пробождаща болка в левия й прасец я накара неволно да потрепне. По дяволите, от неудобната стойка кракът й беше започнал да изтръпва. Болката ставаше все по-силна и бавно се разпростираше нагоре. Когато стигна до бедрото, тя беше принудена да прехапе здраво устни, за да не изохка. Стигсон продължаваше да рови в кашона.

Тя опита да премести центъра на тежестта и да пропусне малко кръв към измъчените мускули, но вместо това за миг изгуби равновесие и се блъсна в стената на палета.

Шумът откъм коридора спря.

Болката в крака премина в спазми и тя прехапа устната си толкова силно, че й се стори, че усеща вкуса на кръв.

Стигсон отново прочисти гърло.

Гърбът й започна бавно да се хлъзга по картона и тя притисна функциониращия си крак към пода, за да се задържи горе. Но беше невъзможно да запази равновесие. Тялото й се плъзгаше бавно покрай палета все по-близо до коридора.

Само след няколко секунди щеше да се сгромоляса навън и да се приземи до краката му.

Изведнъж чу шума от пъхането на кутия обратно на рафта. Стъпките отекнаха като камшик и за секунда тя помисли, че сърцето й е спряло.

Но после осъзна, че звуците отслабват, и вложи последните си сили, за да се задържи изправена. В мига, в който външната врата се затвори, тя се просна на бетонния под.