Андерш де ла Моте
Измамата (4)

4. Knowledge is power

— Здрасти, името ми е Ребека Нормѐн, явно имам банков сейф при вас?

Тя подаде писмото заедно с шофьорската си книжка на мъжа зад гишето.

Намираше се в малка рецепция зад анонимна врата, непосредствено близо до площад „Сергел“. Трябва да я бе подминавала сигурно хиляда пъти, без да я забележи. Звънец, домофон, гише и един-единствен костюмиран мъж. Зад него — малко стълбище, водещо надолу към тъмна стоманена врата. Всичко изглеждаше съвсем безобидно, ако не се брояха дискретните сфери на охранителните камери по тавана. Пет броя от абсолютно същия вид като тези горе в участъка, което сигурно беше с три повече от необходимото. Всяка педя в помещението се заснемаше от два ъгъла.

— Трябва да използваш картата си…

— Извинявай?

— Картата за достъп… за да влезеш в хранилището трябва да прокараш картата си за достъп през четеца — поясни мъжът и посочи с палец към стоманената врата зад себе си.

— С нея се отваря и съответното отделение там долу. После използваш ключа, за да отвориш самия сейф. Нали имаш ключ?

Тя поклати глава.

— Нямам нито карта за достъп, нито ключ. Честно казано, дори не знаех, че имам сейф, преди да получа писмото ви. Надявах се, че ще можеш да ми обясниш малко повече… — тя кимна към листа хартия пред него.

— Разбирам. Един момент…

Той започна да трака по клавиатурата пред себе си и тя изведнъж забеляза малкия монитор, дискретно вграден в гишето на рецепцията.

Освен това, щом мъжът извъртя леко тялото си, тя забеляза още един дребен детайл. Над едната му лопатка се виждаше малка, но добре позната гънка, контурът на по-дебел плат под ризата и добре стоящото сако. Беше виждала тази извивка хиляди пъти на работа както на себе си, така и при други. Мъжът носеше бронежилетка. Дали беше и въоръжен?

Тя пристъпи внимателно крачка напред, след което се наведе бавно над гишето. Проследи с поглед ръба на сакото надолу към бедрата на мъжа.

— Този сейф за ценности има двама титуляри — гласът му я стресна и тя несъзнателно се поизправи.

— Моля?

— Това си ти и човек на име Хенрик Петершон, познаваш ли го?

Тя кимна.

— Това е брат ми.

— Значи ключът и картата може би са в него?

Звучеше странно, че Хенке имаше сейф. Той едва ли притежаваше нещо, което да е достатъчно ценно, че да се нуждае от такъв тип защита. Но от друга страна, сметката за сейфа не беше платена, а това звучеше точно в негов стил. Като се има предвид как се беше държал през последните месеци, може би не беше толкова невероятно, че имаше тайни, които се нуждаеха от защита.

Тя сви рамене.

— Може така да е…

— Във всеки случай картата не е проблем — продължи той. — Тъй като си титуляр на сметката, мога да ти поръчам нова. Ще струва двеста крони. Освен това трябва да платиш пресрочената такса, ако не искаш да пробием сейфа?

— Разбира се, няма проблем, само ми пратете сметката.

Той кимна, след което натрака нещо на клавиатурата, което тя предположи, че беше поръчката.

— Готово, картата ще пристигне по пощата след два дни. Но за ключа, за съжаление, не мога да помогна.

— Какво искаш да кажеш?

— Този, който сключва договора, получава всички ключове. След това зависи от него или от нея да ги раздаде. Ключовете са защитени срещу копиране, така че нямаме възможност да изработим повече дори и да искахме. Именно затова се налага да пробиваме ключалката, ако клиентите не се свържат с нас.

— Н-но аз съм вписана като титуляр…

— Не е необичайно човекът, сключил договора, да посочи още няколко души в същата сметка като един вид застраховка. В случай че му се случи нещо…

* * *

PayTag — те стояха зад всичко. Макар че започваше да се затруднява все повече с подреждането на парчетата от пъзела, това заключение във всеки случай си оставаше желязно. PayTag бяха наели „Acme телеком услуги“ АД, които на свой ред бяха хоствали сървърната ферма горе в Шиста, която той беше взривил на парченца само преди две години.

Същите PayTag, които бяха решили да купят Argos-Eye и да превърнат всички съзаклятници горе в Хьотори сградата в мултимилионери до момента, в който той сам дръпна щепсела и потопи кораба заедно с екипажа и всичко.

Но PayTag просто бяха продължили напред. Поглъщаха дребни предприятия с бясно темпо, докато империята се разрастваше и ставаше все по-силна.

Той беше изнамерил всички възможни факти за PayTag, които се носеха из киберпространството. Повечето от тях беше запазил на една флашка, която ченгетата бяха пропуснали.

Но така или иначе нямаше опасност, той знаеше почти всичко наизуст.

Запали цигара, дръпна и изпрати почти перфектно кръгче дим към пожълтелия от никотин таван.

1992 — PayTag е основана от четирима американски студенти. Бизнес идеята е гъвкави парични преводи през интернет. В идеята няма нищо лошо, но чисто технически са избързали с десет години и софтуерът прави проблеми. Въпреки това в проекта се влива рисков капитал и се изграждат няколко сървърни ферми, които да се справят с всички кеш трансакции, които се очакват.

1997 — След пет години на червено бюджетът започва да пресъхва. Следват спорове и двама от основателите се отказват. Другите двама решават да сменят курса и в отчаян опит да намерят приложение на неизползваните си ферми започват да дават под наем място за съхранение на други компании, които се нуждаят от външен бекъп, в случай че собствените им сървъри се сринат. Момчетата са се натъкнали на златна мина и клиентите заприиждат почти незабавно.

1999 — Финансовите отчети за пръв път излизат на плюс, при това доста приличен, което прави PayTag почти уникални в IT бранша.

2001 — БАМ! Глобалният IT балон издиша, но тъй като нуждата от сигурен бекъп е по-голяма от всякога, PayTag продължават да отчитат малка печалба. Освен това въпреки срива на борсата компанията някак си се сдобива с нов капитал. Започва истинска шопинг треска измежду конкурентите, които са на прага на фалит, и PayTag започва да се разклонява из целия IT сектор. Инсталации, услуги, консултации — you name it!

2005 — Предприятието се листва в NASDAQ. Най-големият единичен акционер става фондация, която вероятно е свързана с двамата останали основатели, но различни финансови хитрости в стил ИКЕА на практика правят невъзможно да се разбере дали това наистина е така.

2009 — Още една повратна точка! IT гуруто и любимец на медиите Марк Блек е назначен за нов изпълнителен директор. Той незабавно се захваща с осъществяването на виждането си за бъдещето — Облака. Клиентите няма вече да качват само критичния си бекъп при PayTag, ами ВСИЧКАТА си информация. Сървърните помещения ще бъдат премахнати от офисите и ще заплават в мрежата — или по-точно казано, в една от добре охраняваните гигантски сървърни зали на PayTag, които сега никнат като гъби в селските райони из цял свят.

Но той беше почти сигурен, че Играта водеше началото си много преди ’92, а PayTag изглежда всъщност са били съвсем легитимни в продължение на много години. Следователно пътищата им трябваше да са се пресекли някъде.

Играта например можеше да бъде таен финансист, появил се насред срива на IT сектора.

Алтернативно мистериозната фондация, която притежаваше мажоритарния дял акции, можеше в действителност да прикрива нещо значително по-неприятно от две алчни малки Кампрадчета, които не искат да плащат данъци.

Но най-сигурният начин да се поеме контрола вероятно не беше чрез дялово участие или поне не само.

Трябваше някой да присъства намясто, да следи дали всичко се изпълнява според желанията, което неочаквано го отведе до последната му теория.

Точно както той самият беше направил с ArgosEye, Играта предполагаемо беше вкарала троянски кон в PayTag. Нещо или някого който на повърхността изглеждаше като ценна придобивка, но всъщност прехвърляше със себе си нещо фатално отвъд стените. За да проработи тази тактика, троянецът трябваше да бъде внедрен в най-високото ниво на пирамидата. И в такъв случай имаше само един кандидат…

Марк Блек.

Именно под неговото ръководство компанията беше придобила наистина световен обхват. Облакът и сървърните ферми бяха части от виждането на Блек, а собствениците на PayTag изглежда му бяха предоставили пълна свобода на действие. И знаменитостите, и политиците обичаха захаросаното копеле, а на медиите им потичаха лигите на практика по всичко, с което той се захванеше. Изглежда никой не беше загрял кой всъщност беше Блек. Никой освен Хенрик HP Петершон.

Само ако можеше да си поговори малко с mr Black.

Око за око.

Играч срещу Играч…

Той дръпна за последно от цигарата и я изгаси в препълнения пепелник върху нощното шкафче.

Среща с Марк Блек. Това всъщност не беше лоша идея.

* * *

— Марк Блек, изпълнителен директор на PayTag и по този начин непряко нашият най-висш началник, както знаете, пристига тук само след две седмици…

Ребека изкара с кликване първата картинка от пауърпойнт презентацията си. Тя изобразяваше трийсетина души, облечени в бяло и носещи маски на Гай Фокс^[1] и издигнали плакат.

— Оценката на опасността в момента е определена като висока, което се дължи преди всичко на различните протести, на които сме ставали свидетели при други откриващи церемонии.

Тя превключи на следващата картинка с демонстранти, отвеждани от полицията.

— Частният самолет на Блек с регистрационен номер November Six Bravo ще се приземи на летище „Брома“ на двайсет и шести юни в 19:55 часа. Шелгрен и аз ще го посрещнем с аудито, Мршич и Пелебергс ще чакат пред терминал едно с втората кола. Отиваме директно до „Грандхотела“ и аз и евентуално Мршич ще се качим с Блек догоре. Това ще го решим по пътя. Блек очевидно не е очарован от идеята да има твърде много охранители около себе си… Разполагаме със стая 623 в същия коридор като апартамента на Блек и аз ще преспя там.

Изведнъж почувства устата си суха, направи пауза и отпи глътка от чашата вода на масата отпред.

— Тръгване към Крепостта в 06.15, двайсет и седми. Същите коли и екипажи като предния ден. Ръководителят на обекта, както и Антеа Равел от управителния съвет ще ни посрещнат…

Тя видя как няколко от охранителите си размениха погледи и продължи бързо, преди някой от тях да си е отворил устата.

— Церемонията по откриването започва в 09:30, а пресконференцията е директно след това. Въпроси дотук?

Никой от останалите шестима души в малката конферентна зала не помръдна.

— Добре — продължи тя. — Линд, ти и Гудмундсон ще ни посрещнете намясто. Говорил ли си с ръководителя на обекта?

Линд, жилав мъж със слънчев загар на четиридесет и нещо, прочисти гърло и се загледа в малкия черен бележник, който държеше на масата пред себе си.

— Да, всичко е изяснено. Трийсет журналисти са предварително регистрирани, после пристигат трупа местни политици, министърът на икономиката с антураж и няколко представители на някои големи клиенти. Общо шейсет и двама души, но може да бъдат малко отгоре. Трябва може би да добавя, че няма имена, които да будят подозрение. Естествено, проверихме всички…

Когато прегледът на ситуацията приключи, тя слезе по стълбите до долния етаж, поздрави няколко души, чиито лица разпозна, и се шмугна в претрупания малък офис на Мике. Той седеше наведен пред компютъра и едва погледна нагоре.

— Здрасти! — тя се наведе и го целуна бързо по бузата.

— Здрасти, Бека, добре ли мина всичко? — той се завъртя в стола.

— Да, посещението на Блек е под контрол.

— Хубаво, цялата фирма изглежда малко луднала. Събитие е, че реши да дойде тук толкова бързо след придобиването на компанията. Ще пътуваш ли с него горе до Крепостта?

Тя кимна едновременно с иззвъняването на мобилния му телефон.

Той го взе от бюрото и погледна екрана. После бързо се изправи.

— Сори, трябва да вдигна. Имаме адски много работа в момента, направо ни засипват с обаждания…

— Няма проблем, аз така и така излизах. Исках само да те питам за снимките…

— Снимките? — той вече беше направил крачка към вратата и вдигна телефона до ухото си.

— Тези, които направих в петък на микробуса. Щяхте да им правите пиксел амплификация или както там го наричате?

Телефонът продължаваше да звъни и тя ясно видя, че ситуацията го притесняваше.

— Аха, не, не стана. Виж, трябва да вдигна…

Тя му махна и излезе от стаята.

— Ало… Да, всичко се движи според плана… — чу го тя да казва, преди вратата да се затвори зад нея.

* * *

Той не смееше да си вземе собствен компютър. След два месеца като служител в ArgosEye предната зима беше научил колко много следи оставяше човек както в нета, така и на собствения си харддиск. Нямаше шанс дори да си помисли да ги покани на такава шведска маса.

Вместо това беше разработил стратегия, при която произволно сменяше различни компютри под наем. Кратки спирки, където минималните му интернет следи щяха да бъдат прикрити от тези на хиляди други. Или поне в това се убеждаваше самият той. В действителност трябваше да стои далеч от интернет. Да направи като беглеца Ерман, да отреже всичките си връзки с обществото, да се скрие в малка земеделска къщурка в гората и да води lowtech-life далеч под радара на Играта.

Но много бързо беше изоставил тази мисъл. Той беше дете на асфалта и животът на Скугсмуле^[2] със сигурност щеше да го убие. Точно както направи и с бедния Ерман…

Не, по-добре да действа хладнокръвно, да продължи да играе и да използва спокойствието, за да събере възможно най-много парченца от пъзела. Да се подготви колкото се можеше по-добре, така че да бъде в добра позиция, когато поискат отговори от него.

Или поне така го беше планирал зимата след срещата с Водача.

Мамка му, трябваше, естествено, да ограничи цикленето на Xbox и да се концентрира върху реалността значително повече, отколкото го беше правил досега. Но до момента, в който ченгетата разбиха вратата на апартамента му, тоталното затишие почти беше успяло да го убеди, че срещата в гората е била просто лош сън. Побъркана фантазия, родена от неговия fucked up, жаден за респект шибан мозък…

Но разбира се, той знаеше, че това не е така.

Твърде многото часове с контролера — или с пишката — в ръка правеха разконцентрирането лесно.

Бяха изминали шест месеца, откакто получи мисията горе в онова зловещо гробище за домашни любимци. Шест месеца измамно спокойствие и половината от времето за отдих, което му беше обещано.

Днес беше време за библиотеката на „Медборярплатсен“^[3]. Най-далеч в единия ъгъл, откъдето можеше да вижда всички, които влизаха и излизаха, без те да го забележат.

Той плъгна малката USB памет в един от слотовете на компютъра и зачака да се отвори папката с файловете. После стартира програмата за защита, която беше най-горе в списъка.

Сканиране… моля, изчакайте, съобщи малък диалогов прозорец, едновременно с което един брояч започна да се върти. Обикновено отнемаше само минута да се сканира за шпионски софтуер или признаци за проникване. Петнайсет минути, никога не оставаше по-дълго, а като се имаше предвид развитието през последните дни, беше време да се ограничи още повече.

Той тропаше нетърпеливо с крак, докато гризеше неравния си нокът. Все още му оставаше половин година… Шест месеца, сто и осемдесет денонощия, за да измайстори план, изход, стратегия за измъкване, която да го освободи от целия този дяволски капан, в който се беше оказал.

Грешка — в който те се бяха оказали… Защото, както и да го въртеше и сучеше, не можеше да избяга от заключението, че Бека се забъркваше все повече и повече всеки път, когато те се доближаха един до друг.

А след срещата в гората, когато тя го събра с Водача, едно ново-старо и меко казано неприятно чувство беше напомнило за себе си.

Чичо Таге го беше нарекла тя. Твърдеше, че той е бил един от старите приятели на баща им от запаса. Че те — тя, той и бащата — дори са ходили на гости в лятната вила на чичото, когато са били малки.

Естествено, той беше опитал да й разкаже истината, но без никакъв успех.

Тя така и не беше повярвала напълно на историята с Играта въпреки всичките му предишни опити да й обясни. От друга страна, очевидно бе готова да приеме без ни най-малки резерви образа на чичо Таге.

Мамка му, в гласа й почти се появяваше някаква нежност, когато говореше за него, горе-долу както когато говореше за бащата. Времето определено беше накарало паметта й да избледнее, що се отнасяше до стария. След само още няколко години сигурно въобще нямаше да си спомня всички пъти, когато онзи го беше пребивал.

Всички пъти, когато шибанякът беше лъгал лекари и социални и беше убеждавал нея и майка им да подкрепят измислените му истории.

Не, колкото и да се опитваше, просто не можеше да обуздае омразата, която кипваше в него веднага щом станеше дума за стария. И същото се отнасяше за „чичо Таге“.

Омразата и — let’s face it — ревността…

Само допреди няколко години той никога не би признал, че се чувстваше така, че изпитваше това и към бащата, и към Даг. Като че бяха откраднали неговата Бека и я бяха превърнали в съвсем друг човек.

Някой, когото той едва помнеше. Непознат.

Ревност и омраза, значи — доброто старо комбо, допълнено с неговото и без това вече ниско ниво на надеждност, ефективно разбиваше всички възможности да я убеди в истинската самоличност на Таге Самер.

Но той съвсем не можеше да я вини. Факт беше, че цялата му история звучеше толкова шибано невероятно, че на него самия понякога му беше трудно да повярва в нея. За щастие, му бяха останали малко memorabilia, които бе скрил на сигурно място.

На първо място, това беше телефонът, които беше завоювал преди две години горе на Е4 от Кенг „58-и“ Хаселквист. С изключение на цифрите на гърба телефонът беше абсолютно същият като този, който беше намерил във влака и който го беше въвлякъл в цялата тая болна история.

След това идваше картата за достъп, малкият бял заек, който бе изпаднал от една книга горе в НК и който му беше помогнал да спре часовника на нормалния си живот, давайки му достъп до негова собствена Страна на чудесата.

Третият предмет в колекцията му беше харддискът с всички файлове от ArgosEye, фирмата, която се беше погрижила Играта да остане скрита в дълбоководната гробница на интернет.

Троянецът, който Манге беше конструирал и който той сам, с известни усилия, бе успял да внедри в информационната мрежа на компанията, беше свършил работата си. Множество неща бяха изкарани на светло: фалшивите тролове, блоговете, които предоставяха готово пакетирани мнения по поръчка, списъкът в стил Щази на опонентите с различни възгледи и цял куп други съмнителни дейности, с които Филип Аргос и бандата му се бяха занимавали в най-горните офиси на Хьотори сградата.

Но въпреки че подозираше, грешка — въпреки че знаеше, че ArgosEye прикриваше Играта, помагаше й да остане скрита, като същевременно регистрираше всички, които си пъхаха носа или нарушаваха Правило номер едно изтеклите файлове не бяха разкрили и едно-единствено мизерно доказателство, че теорията му всъщност беше вярна. Може би бяха подсигурили този тип информация зад двойни катинари или пък шпионската програма на Манге чисто и просто беше търсила на грешните места?

Играта не беше изплувала на повърхността, както се беше надявал. Все още се спотайваше в дълбините също толкова невидима, колкото и преди. С други думи: нещата, които беше записал, всъщност не доказваха нищо за никого, който не беше запознат с цялостната картина. Дори и последното попълнение в колекцията му нямаше реална доказателствена стойност: обикновен лист А4 с напечатан текст, който всеки би могъл да напише. Последната ти мисия, HP, беше казал Таге Самер, a.k.a. Водача, там, между надгробните плочи, докато пийваха кафе заедно.

След всичко, което сам беше направил, за да прецака Играта — плановете, които съсипа, и всички пари, които отмъкна — мръсникът все пак изглеждаше напълно спокоен. Като че положението беше no hard feelings…

Но от друга страна, мисията, която му домъкнаха, не беше каква да е.

Пред ама че шибан избор беше изправен.

Изпълнеше ли мисията, на практика беше изцяло прецакан. Fucked for life във всички нюанси на понятието. Ако пък не го направеше, не само неговият живот щеше да е заложен на карта…

ДЕБАА!

46 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти, съобщаваше програмата.

Той погледна към часовника. Беше минала над минута, оставаха само девет, преди да трябва да се чупи.

Хайде, хайде, хайде… Скапаните бавни компютри на библиотеката!

Сканиране…

70 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти.

Той се наведе над клавиатурата, премести курсора върху интернет иконката и се подготви да започне. Без търсачки, право на адреса, после изтриване на всички отметки и бисквитки от компютъра, преди да излезе. Абсолютно колкото се може по-малко следи…

Неочакван звук откъм вратата го стресна. Той вдигна глава и се огледа внимателно над ръба на монитора.

Нисък мъж, облечен с кожено яке, тъмни очила и бейзболна шапка, смъкната над челото, беше влязъл в компютърната зала.

Мъжът остана на вратата, докато обходи работните места с поглед, и нещо в цялостния му вид незабавно накара всички алармени системи на HP да зазвънят като полудели.

По дяволите!

* * *

Тя набра номера и натисна зелената иконка.

Свързване… твърдеше дисплеят, но след като се взира в него сигурно половин минута, осъзна, че той грешеше. Раздразнено спря повикването и повтори ритуала. Най-новият смартфон, а не можеше дори да се позвъни с него…

— Телефонната централа на полицията — каза изведнъж глас от слушалката, преди дори да са се чули и няколко сигнала.

Тя се поколеба две секунди:

— Лицензионният отдел, благодаря — каза след това.

— Един момент.

Добре дошли в лицензионния отдел, времето за изчакване се очаква да бъде… шест… минути…

Тя въздъхна и погледна към ръчния си часовник. За миг обмисли дали да не отложи разговора и вместо това да звънне на Рунеберг, за да пробва да получи повече информация за случващото се…

Стигсон и беше забранил да се свързва с Хенке. Но това всъщност не беше голям проблем. Тя дебнеше Хенке от няколко седмици, всъщност вече месеци, като се замислеше. Но въпреки че знаеше, че си беше вкъщи, той нито отваряше вратата, когато му звънеше, нито дори отговаряше на обажданията й.

Няколко есемеса по задължение, това беше на практика всичко и тя не хранеше никакви илюзии, че сега би било по-лесно да се свърже с него.

Онзи сейф я притесняваше.

Очевидно Хенке имаше тайни, които бяха толкова ценни, че се беше видял принуден да ги скрие в трезор дълбоко под земята. Хората на Стигсон вече бяха изпразнили апартамента му, нужно беше само човекът, който преглеждаше конфискуваното, да намери копие от договора за сейфа или пък съобщение, подобно на това, което тя самата беше получила. Една заповед за обиск, след това щяха да извадят свредлото и тайните на Хенке да избягат навън.

Каквото и да имаше в онзи сейф, то едва ли щеше да подобри ситуацията му.

— Лицензионен отдел, Першон… — гласът я накара да се сепне.

— Да, здрасти, ъъм, името ми е Ребека Нормѐн… — тя погледна към листа хартия пред себе си и опита да събере мислите си. — Става дума за молба от охранителна компания за разрешение за носене на оръжие. Просто се чудех докъде сте стигнали…

* * *

Ченге!

HP залегна инстинктивно зад монитора. Онзи целият миришеше на фуражка толкова силно, че от миризмата носът му запари.

Той се наведе надолу, за да издърпа USB паметта от компютъра. Хич не мислеше да им предостави цялото инфо, което беше събрал през последните месеци. СЕПО гарантирано щеше да намери начин да използва всичко срещу него, за да го задържи за неопределено време…

Пръстите му обхванаха пластмасовия стик, но в същия миг мъжът с шапката избухна в шумна тирада на непознат език. Друг, по-тънък глас отговори почти незабавно и щом HP надникна предпазливо, откри как шапкарят излезе от залата заедно с една жена на средна възраст, която бе стояла през няколко компютъра от него.

Той изчака още няколко секунди, после бавно се поизправи и си отдъхна.

Фалшива тревога.

По дяволите, съвсем се беше побъркал!

Сърцето му продължаваше да бие твърдо като камък в гърдите, ръцете му трепереха и се наложи да си поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. Крайно време беше да сгъне параноя чадъра и да се завърне към задачите за деня.

Сканиращата програма определено трябваше вече да е приключила, а той беше любопитен какви реакции в медиите беше предизвикало задържането му.

Афишите по будките, странно, продължаваха да рекламират съвети за отслабване, но в интернет версията на „Експресен“ определено трябваше да пише за него.

Държавната служба за сигурност арестува снощи 32-годишен мъж, заподозрян в подготовка за терористично престъпление.

Източник от СЕПО заяви, че залавянето по всяка вероятност е предотвратило терористичен акт на шведска земя.

Йеп, ето така се осигуряваше повишено финансиране. Това, че го пуснаха само след няколко часа, вероятно нямаше да бъде публикувано по-рано от следващата седмица, а дотогава вече на никого нямаше да му пука.

Медийният прозорец е тесен, Хенрик, хората смогват да следят само по една история…

По дяволите, понякога Филип и ArgosEye-бандата горе в Хьотори почти му липсваха. Въпреки че се бяха погрижили Анна Аргос да бъде убита и почти бяха успели да го натопят за убийството, да не говорим за всичко, на което го бяха подложили, когато прикритието му се пропука, той не можеше да се сдържи от време на време да си фантазира какво би станало, ако не го бяха разкрили.

Кой щеше да бъде гой сега в такъв случай?

Приятелят на Рилке?

Дясната ръка на Филип?

Или още по-добре: неговият наследник… Верният партньор на Водача, може би дори един бъдещ Марк Блек. Всичко това не звучеше никак зле…

На монитора изведнъж се беше отворил малък зелен прозорец. Програмата явно беше забила, когато той помръдна USB паметта.

Мамка му, още две пропилени минути!

Той премести раздразнено курсора, за да затвори прозореца и да стартира сканирането наново. Но в мига, в който стрелката достигна кръстчето в горния десен ъгъл на прозореца, започнаха да се появяват букви.

Една по една, докато образуваха изречение, което накара космите по ръцете му да настръхнат.

И

с

к

а

ш

л

и

д

а

и

г

р

а

е

ш

е

д

н

а

и

г

р

а

Х

е

н

р

и

к

П

е

т

е

р

ш

о

н

?

Той се хвърли под работната маса и изтръгна USB-паметта от компютъра. Изправяйки се обратно, удари главата си в плота, препъна се в офис стола и беше напът да се просне по лице на пода. В последния миг се улови за масата, издърпа се на колене и опита отчаяно да извърне глава. Но беше твърде късно. Погледът му бе привлечен неумолимо към монитора, както обречено насекомо към UV лампа.

Бягай, крещеше ужасен малък глас в ухото му.

Изчезвай, по дяволите, глупак!

Но тялото не му се подчиняваше.

Вместо това той остана на колене пред монитора с полуотворена уста и очи, ококорени като топчета за пинг-понг, докато мозъкът му поглъщаше това, което се случваше на екрана.

Отвори се нов прозорец на програма и започна да тече слайд шоу. Копи-пейст на заглавия от различни новинарски сайтове:

Кралският двор съобщава за рекордно голям интерес измежду чуждестранните медии във връзка с предстоящата сватба на принцесата…

 

Огромно сървърно помещение открито на мястото на старо военно съоръжение северно от Упсала. Строга охрана…

 

Докладвана е още една масивна хакерска атака, но както и при предишните случаи полицията твърди, че изглежда няма открадната информация…

 

„Сьодра летен“^[4] затвори за втори път в рамките на една седмица поради компютърна грешка, която спря работата на бариерите и вентилационната система…

 

Няколко водещи новинарски сайта отново затварят полетата си за коментари…

Разпозна всичко, самият той бе издирил статиите, беше извадил най-важното и го беше записал на USB паметта.

После изведнъж последваха нови изрезки, такива, които не си спомняше:

За трета поредна седмица се съобщава за смущения в компютърните и мобилните мрежи. Отнася се главно за операторите 3 и Телиа, но и други са засегнати…

Три килограма плутоний от секретен шведски проект от Студената война наскоро са били предадени на САЩ. „Няма да бъде използван за военни цели“, обещава министърът на външните работи…

ЕС принуждава Швеция да приложи Директивата за съхранение на данни!

Заглавията изчезнаха и бяха заменени от лаконични текстови съобщения:

Входящо съобщение, 03/04 09:55:

Смених си работата, това е новият ми номер. Обади се! /Бека

 

Входящо съобщение, 12/04 14:55:

Защо не си вдигаш телефона? /Бека

 

Входящо съобщение, 02/05 16:39:

Отново ходих до вас и ти звънях. Телевизорът беше включен.

Защо не отвори? /Бека

 

Изходящо съобщение, 06/05 22:02:

Хей, Мангелито, върна ли се? /HP

 

Входящо съобщение, 14/05 21:13:

Какво става с теб, Хенке? Добре ли си? Моля те звънни ми! /Бека

 

Изходящо съобщение, 15/05 03:11:

Манге, обади се, трябва да говорим пронто! /HP

 

Входящо съобщение, 23/05 18:36:

Моля те, Хенке, отговори!!! /Бека

В мига, в който осъзна, че четеше собствения си есемес трафик, текстът изчезна от монитора и бе заменен от движещи се образи.

Добре позната фигура, която отмъква чадър от торба.

CUT

Кортеж конници по улиците на Стокхолм.

CUT

Облечена в черно фигура върху мотопед.

CUT

Цивилен полицейски автомобил, който се преобръща на slow motion.

CUT

Горяща къща в гората.

CUT

Мършоядни птици, кръжащи над пясъчни дюни.

И накрая:

Силуетът на възрастен мъж с шапка, който се открояваше на фона на покрита със сняг горичка, пълна с примигващи фенери.

Внезапно екранът почерня. Но HP все още не можете да отлепи поглед. Стоеше неподвижно пред монитора, затаил дъх и чакаше. Когато съобщението най-накрая се появи, той за малко да се напикае:

Време е да решиш, Хенрик!

Това е последната ти мисия.

Искаш ли да играеш една Игра?

YES

or

NO?