Андерш де ла Моте
Измамата (33)

33. Mastermind

Експлозията беше толкова мощна, че тя я усети с гръдната си кост. Отекна между стените на къщите за няколко секунди, преди да бъде последвана от втора и трета.

Светлинните букети се разпръснаха към нощното небе бели, червени, сини. Фойерверките продължаваха.

В далечината, при двореца, се чуваха овациите на тълпата.

— Грандиозно, нали?

— Да — тя изкачи последните стъпала до платформата и застана до него при парапета.

На няколко метра над главите им се въртеше грамаден неонов надпис и зеленото лого на НК премина в червен часовник.

— Скъпа Ребека, наистина съжалявам от дъното на сърцето си… — той се обърна към нея и разпери ръце. — Отговорността, естествено, пада и върху мен.

Тя пристъпи напред и обви ръце около врата му.

— Благодаря, чичо Таге… — каза тя с лице на рамото му.

— Има ли нещо, което мога да направя, милата ми? — той се отдръпна и положи нежно длани върху ръцете й.

— Не, поне не и в момента.

Тя погледна към двореца, където разцъфнаха нови букети фойерверки.

— Да загубиш брат по такъв начин. Да се наложи самата ти да го направиш…

Той поклати глава.

Тя не отговори, вместо това се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Скъпа Ребека, дори не мога да си представя как се чувстваш…

Печалният му глас я проряза като нож и за момент чувствата за малко да я завладеят. Но тя бързо се окопити.

— Планът ми се обърка, обърка се ужасно и въпреки всичките ни опити, за жалост, Хенрик не можеше да бъде спасен — продължи той. — Хенрик носеше бомба и единствено благодарение на решителната ти намеса не успя да я задейства. Той знаеше за бомбата, дори извика на хората, че я носи…

Таге Самер вдигна ръце и направи крачка назад.

— Хенрик направи своя избор и ти беше принудена да направиш твоя. Спаси живота на много хора следобед, надявам се, че го осъзнаваш. Понякога общото благо трябва да е с предимство пред това на индивида…

Тя преглътна тежко и после кимна бавно. Сълзите изгаряха клепачите й, но тя положи крайни усилия, за да се овладее. Да запази контрол…

Зарята продължаваше да избухва над нощното небе.

— Смело решение да продължи със сватбените празненства — промълви тя. — И добра реч държа…

— Даа, лесно е Негово Величество да бъде подценен. Има времена, когато тези хора показват на какво са способни в действителност. Речта по телевизията беше хубаво доказателство за това.

— Ммм — каза тя.

— Нацията има нужда от обединяваща сила — продължи той, — някой, който да ни помогне да се опълчим на всички трудности, които предстоят. Негово Величество разбира това…

— Или поне PR отделът му…

— Моля?

— Нищо — промърмори тя. — Просто всичко изглеждаше толкова подготвено, като че ли…

— Като че ли какво, Ребека?

Той наклони глава и я изгледа изпитателно.

— Нищо… — смотолеви тя. — Извинявай, но не съм съвсем на себе си, чичо Таге.

— Разбирам, мила Ребека, и няма за какво да се извиняваш…

Тя се обърна към парапета и известно време те стояха мълчаливо един до друг.

— И-и какво ще стане сега, в смисъл с разследването? — попита тя после.

Той сви рамене.

— Магнус Сандстрьом и брат ти вече ги няма, другите трима са зад решетките. Макар че остават някои подробности, в основата си случаят е решен. Играта е разбита и виновните ще бъдат наказани…

— Не може да е чак толкова просто, чичо Таге…

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има още нещо скрито, други замесени. Например кой е изработил бомбата в раницата на Хенрик и кои бяха хората с маските?

— Ами доколкото знаем, всеки един от тях може да е отговорен за бомбата. Сандстрьом е най-вероятният кандидат… а протестът на маскираните покрай маршрута може да е бил чисто съвпадение. Понякога конспиративните теории са просто лесен начин да избегнем да се изправим срещу суровата реалност…

— А татко?

— Какво имаш предвид?

— Той е работил за теб, вършил е всичко, което го помолиш. Горе-долу както аз…

Стомахът й се сви и тя беше принудена да спре.

— Това е така, Ерланд беше изключително лоялен служител. За такива винаги има място в повечето организации, Ребека.

Той изчака, за да остави думите да попият.

— Р-работа ли ми предлагаш, чичо Таге?

Той се усмихна спокойно.

— Ако го направех, щеше ли да приемеш, Ребека? Вярвам, че бихме могли да бъдем забележителен екип. Човек с твоята решителност, твоя самоконтрол. Който не се колебае да направи необходимото, колкото и неприятна да е мисията. За такива хора има място навсякъде…

Тя пое дълбоко въздух.

— Вече имам работа, знаеш. Когато всичко това се уталожи, искам да се върна обратно. Да помогна да разберем какво в действителност се случи там долу… — тя направи жест с глава по посока на „Кунгсторнен“.

Самер кимна бавно.

— Всъщност не съм и очаквал друг отговор, Ребека…

Той се наведе и вдигна кариран термос, който стоеше облегнат на парапета.

— Мога ли поне да ти предложа чаша кафе, преди да се разделим?

— С удоволствие, благодаря…

Той изнамери две чаши и ги напълни.

— Разказвал ли съм ти защо съм толкова привързан към това място?

Тя поклати глава и духна внимателно горещото кафе.

— Баща ми работеше в АСЕА^[1]. Участвал е в монтирането на този часовник. Но тогава той е стоял горе на телефонната кула при „Брункеберистори“.

Той посочи в далечината над покривите.

— Баща ми ме водеше там и ми го показваше. Разказваше как са успели да го качат горе. Разбираш ли, кулата е била четиридесет и пет метра, главозамайваща височина по онова време…

Тя кимна и доближи бавно чашата към устата си.

— Страшно се гордеех с баща си, понякога дори се хвалех пред приятелите си, че е поставил часовника съвсем сам… — подсмихна се той. — Така или иначе, през 1953 г. телефонната кула изгоря, часовникът беше размонтиран и оставен в склад. Баща ми умря две години по-късно…

Тя тайно разгледа профила му, орловите черти на носа. Кожата, опъната над бузите, тъмните очи, които толкова напомняха на тези на баща й.

— За радост, с помощта на някои различни контакти постепенно успях да договоря тази мачта тук^[2]. По този начин часовникът на баща ми можеше да се върне на полагащото му се място…

Самер се обърна и й се усмихна.

Той продължаваше да държи чашата в ръка, но изглежда не се беше докоснал до кафето.

— Благодаря за историята, чичо Таге, но най-вече бих искала да ми…

— Да ти разкажа за баща ти, да, разбирам. Затова си тук. Тревожиш се какво може да е направил Ерланд с онзи револвер. С какво може да се е захванал. Притесняваш се толкова, че не си могла да спиш, нали?

Тя кимна тежко, бавно отмествайки глава нагоре и надолу, сякаш вратът й не искаше да й се подчини съвсем.

— Бедната Ребека — той се усмихна. — Едва ли ти е било леко през последните години, нали? Всичко случило се, катастрофата на „Линдхагенсплан“, атентатът срещу външния министър на САЩ. Между другото, Хенрик караше полицейския автомобил с бомбата, но сигурно вече си се досетила за това…

Тя отвори уста и се опита да каже нещо.

— Шшшш, няма страшно — той сложи облечен в ръкавица пръст на устата си. — Ще си остане между нас. Освен това Хенрик беше този, който хвърли шоковата граната срещу кралския кортеж при „Кунгстредгорден“, но сигурно и това си разбрала, най-малкото когато го видя на онзи видеоклип горе в СЕПО — той се усмихна и направи лека гримаса. — Хенрик е участвал в едно-друго, ще ми липсва всъщност — засмя се той. — Струва ми се, че ще липсва на всички ни… Но мила Ребека, какво има?

Пластмасовата чаша падна от ръката й и се удари шумно в решетъчния под.

— Може би трябва да седнеш…

Той направи жест към стълбата.

Тя послуша съвета му, сви се на най-горното стъпало и наведе глава към парапета. Студеният метал се допря до слепоочието й.

— Бедната Ребека — каза той и се доближи бавно до нея. — Заподозряха те за служебно нарушение в Дарфур, после те изритаха от работа и партньорът ти те напусна. А освен това днес беше принудена да застреляш собствения си брат. Каква ужасна трагедия…

Той погали внимателно челото й.

Зелените букви над главите им се превърнаха в стрелки, придавайки на лицето му червено сияние. Той се наведе и започна да разкопчава сакото й.

— Тъжно е, че трябва да приключи така, милата ми, но за жалост, в моя бранш човек не може да си позволи риска да остави нещата недовършени. Всъщност почти се учудвам, че колегите ти те оставят все още да носиш оръжие след всичко случило се.

Той заопипва колана й и извади служебния й пистолет от кобура.

Тя не се опита да го спре.

— Човек никога не знае какво би могло да ти хрумне, скъпа Ребека.

Той завъртя оръжието в ръце, огледа го внимателно за няколко секунди.

От едното й око се стече сълза, после още една.

— Пък и може би дори чувството е хубаво да избягаш от всичко? Бедната стресирана полицайка, която застреля собствения си брат. Медиите няма да са милостиви. От тази гледна точка може да се каже, че ти правя услуга.

Тя го погледна, опита да отвори уста.

— К-кафето… — каза накрая.

— О, няма страшно. Същата субстанция както в таблетките, които вече използваш. Само малко по-силна. Виж, даже пише името ти на етикета…

Той извади шишенце с хапчета и го разклати между палеца и показалеца си. После го напъха в единия й джоб.

— Опасявам се, че е време да си кажем сбогом…

Той вдигна оръжието и издърпа затвора.

След това го допря до слепоочието й и натисна спусъка.