Андерш де ла Моте
Измамата (29)

29. Information is power

— Ало?

— Добър ден, скъпи приятелю, или може би по-правилно ще е добро утро. Но вероятно не смятате, че е твърде добро. Предполагам, че сте малко обезпокоен…

— Обезпокоен не е точната дума!

— Разбирам и естествено, дълбоко съжалявам, че нещата не минаха по плана.

— Вие… съжалявате?

— Разбира се, аз съм също толкова огорчен, колкото и Вие, но искам същевременно да Ви уверя, че правим всичко възможно да си възвърнем откраднатата информация.

— В момента уверенията Ви не струват много. Веднага щом овладеем ситуацията, Вие ще сте основният ни приоритет. Ако бях на Ваше място, щях незабавно да преустановя цялата дейност и да се скрия някъде далеч. Когато сме готови…

— Да не прибързваме, мистър Блек. Ядосан сте, което е напълно разбираемо. Но не превръщайте приятел във враг заради това. Разберете, човек никога не знае кой ще се окаже крайният притежател на харддиска…

— Искате да кажете, ако първи успеете да се доберете до него?

— Ако нещата се развият така, мога още отсега да Ви успокоя, мистър Блек. Естествено, аз лично ще бъда гарант, че информацията ще остане в сигурни ръце. Че Вие и PayTag не рискувате каквото и да е…

— Аха, сега разбирам… И Вашите гаранции, естествено, имат цена…?

— Нищо на този свят не идва гратис, мистър Блек, и точно Вие би трябвало да знаете колко ценна може да бъде информацията, не е ли така?

— Предупреждавам Ви…

— Мислете внимателно, мистър Блек. Ако бях във Вашата позиция, щях да претеглям думите си със златни везни. И така, какво искахте да кажете?

— … нищо.

— Хубаво, изглежда вече се разбираме малко по-добре. Ще се обадя скоро и се надявам тогава да нося подобри новини. Засега дочуване.

* * *

— Откъде, по дяволите, знаеше…? — Хаселквистът разтърка китките си. — Че ни очакват, имам предвид.

Започваше постепенно да просветлява и птиците в гората наоколо вече бяха подхванали Абсолют смърчова гора^[1]…

HP сви рамене, нахлузи си суитшърта и запрати храчка сред копривата.

— Беше усещане преди всичко. През цялото време някой сякаш беше крачка пред нас. Първо долу в тунела, после онзи хеликоптер. Като че от самото начало са знаели къде сме и са ни държали под око. Освен това получих предупреждение…

— И от кого?

— Ами от един приятел, може да се каже…

Той смачка на топка смърдящата на пикня униформа на техника, напъха я под една от седалките и извади цигара. Яростният приток на адреналин, който през последния час караше ръцете му да треперят като от паркинсон, вече беше утихнал. Хаселквистът все още не изглеждаше съвсем доволен.

— Но откъде взе нещата, електрическия пистолет, харддиска с личните номера… Кога успя да уредиш всичко?

— Имам стар приятел, който живее до „Скугсшюркогорден“…

HP сви длани около цигарата.

— Той може да изнамери почти всичко, стига човек да е готов да си плати — промърмори той с крайчеца на устата, докато се бореше със запалката. — Трябваше само да намина, да позвъня на вратата и да помоля учтиво. Нали ми казахте да измисля backup план…

Цигарата най-накрая се запали, той направи дълбока дръпка, след което изпрати дима към върховете на смърчовете.

Sweet!

— Какво ще стане с Джеф? — този път се обади Нора.

— Няма страшно, ще се оправи. Престъпни заплахи, нахлуване в частна собственост, малко агресивна съпротива в комбинация с насилие срещу служебно лице. Ако няма предишни присъди, ще се отърве с глоби. Макс два месеца затвор. На открито^[2]… — добави той, тъй като тя изобщо не изглеждаше толкова облекчена, колкото се беше надявал.

Защо не можеше да се научи просто да си затваря устата!

— Но не разбирам защо… — изхленчи Хаселквистът. — Защо не ни хванаха много по-рано. Защо ни оставиха въобще да влезем в Крепостта?

— За бога, Кент, помисли малко — изръмжа Нора. — Какъв по-добър PR за PayTag от това да заловят група интернет терористи на местопрестъплението? Да покажат на света и на клиентите колко ефективна е системата им за сигурност и едновременно с това колко отчаяни и зли сме ние, противниците им? Ако не сте с нас, значи сте с терористите, този номер е сработвал и преди. Мамка му, как не се сетих още в началото…

Тя вдигна пръчка от земята и раздразнено направи няколко черти в чакъла.

— Директивата на ЕС за съхранение на данни сигурно ще профучи през всеки европейски парламент, също както законите за тероризма направиха след единайсети септември. После за PayTag ще остане само да осребрят печалбите. Водача създаде издирван терорист и го сдружи с още няколко удобни изкупителни жертви. Хора, чийто потенциал вече е изчерпан…

Тя нарисува напречни линии над чертите в чакъла, превръщайки ги в кръстове.

Четири на брой…

Известно време никой не проговори.

После Хаселквистът отново отвори уста, но Нора беше по-бърза.

— Трябва да е бил той, досещаш се, нали?!

HP не отговори.

— К-кой, не разбирам? — проплака Хаселквистът.

— Източника, Манге. Трябва той да ни е измамил.

— Не е сигурно — промърмори HP.

— Естествено, че е… — Хаселквистът изглежда най-накрая влезе в час:

— Всичко беше негова идея! Той ни събра — мен, Нора, Джеф…

— И теб, HP — каза Нора, продължавайки да чертае в чакъла.

— Може да има и други обяснения. Може самият той да е бил измамен, Водача може…

— Ти май отказваш да го проумееш — изсъска Нора и запрати пръчката в храстите. — Прецакани сме, здраво сме прецакани от някого, който е експерт в тоя тип mind-games. Доколкото знаем, Манге е работил директно за Водача, може би дори…

Тя се спря.

— Какво, какво мислеше да кажеш, Нора? — изръмжа й HP обратно. — Може ли да чуем брилянтното ти заключение!

— Знам, че Манге ти е приятел, но може би трябва да обмислиш възможността, че той всъщност Е Водача…

— Невъзможно!

— Защо? — Хаселквистът изглежда зае страната на Нора.

— Защо съм срещал Водача, вече ви казах. Казва се Таге Самер и е на около седемдесет години…

— Откъде знаеш, че той е Водача, той ли ти каза? — отново Нора, явно вече се бяха съюзили и се редуваха.

— Даа, или нее, всъщност не точно…

Той сам чу колко колебливо звучеше.

— Ето какво: срещнах го в гората. Той ми даде мисия, напълно откачена, която в никакъв случай не можех да изпълня. Искаше да нападна кралското семейство, чат ли сте?

Никой не каза нищо, изглежда и двамата изчакваха да продължи.

— Оттогава ме преследват, опитват се да ме побъркат…

— Тогава ли реши да застреляш Блек? — попита Нора.

— Ъъхх… да или не. Значи, тогава не бях на себе си…

— Но какво би спечелила Играта, ако откачиш? Имам предвид ако искаха да изпълниш мисията…

Той нямаше отговор на този въпрос. Факт беше, че все още му липсваха голяма част от парчетата, за да нареди пъзела.

— Манге е мъртъв — отряза той. — Ако не друго, това доказва, че…

— Знаем ли го всъщност? — Хаселквистът като че ли вече влизаше в релси. — В смисъл Нора видя само как плевнята хвръква във въздуха. Ами ако Манге се е измъкнал?

— Мне, тук трябва да се съглася с HP — каза Нора. — Никой не може да е преживял онзи взрив, в това съм сигурна!

Стана тихо за няколко секунди, докато Хаселквистът размишляваше.

— Но да кажем така. Хеликоптерът е бил там, за да даде шанс на Манге да се разкара. Да създаде диверсия, така че да тръгнем без него. Това, което не са предвидили, е, че взривното вещество ще гръмне, нали трябваше да бъде в буса. Не си ли спомняте как Манге протестираше, когато Джеф каза, че трябва да прехвърлим оборудването?

Хаселквист звучеше все по-разпалено.

— Така трябва да е било. Хеликоптерът е щял да му даде шанс да се измъкне, така че ние да влезем в тунела сами. Това се връзва и с GPS предавателя, който намерих отзад във вана. Трябвало е да ни следят, след като продължим сами без Манге…

Нора сякаш искаше да каже нещо, но Хаселквистът я изпревари.

— Значи, щом сменихме автомобила, те ни изгубиха. Дебнали са като идиоти в тунела, докато ние се вмъкнахме по главния път. Всичко се връзва…

HP не отговори, вместо това се изправи и отпраши навътре в гората.

— Къде отиваш? — извика Нора след него.

— Да пикая — промърмори той главно на себе си.

Нямаше никакво желание да продължава тази дискусия. Манге беше мъртъв, Самер беше Водача. Ако Манге по някакъв начин е бил замесен, бедният очилат дребосък по всяка вероятност е бил подмамен също като него самия и двамата паляци там, при колата.

Той спря, извади джойстика и се прицели в един мравуняк. Някой ги беше предал, това поне беше пределно ясно. Но ако не е бил Манге, кой беше тогава?

Още един въпрос, на който липсваше отговор…

— И какво ще правим сега? — каза Нора, когато той се върна при буса с нова цигара в устата.

— Ще се върнем обратно в цивилизацията, ще намерим компютър с добра връзка и ще пратим съдържанието на харддиска на всяка възможна новинарска редакция, както, естествено, и на личните пощи на депутатите.

Той дръпна дълбоко.

— Това трябва да им даде материал за размисъл преди гласуването на директивата. Доста шокиращо изживяване си е — продължи той — да ти хвърлят в лицето по такъв начин всички следи, които си оставил в нета. А и вестниците ще си получат своето. Помислете само колко благини се крият вътре.

Той кимна към раницата си.

— Изневери, данъчни измами, злепоставящи контакти от всякакъв възможен характер. You name it!

Той се засмя и поклати глава.

— Може дори да се стигне до прегласуване… И в такъв случай…

— … PayTag, Блек и Играта са свършени! — допълни Нора.

Сега гласът й звучеше малко по-доволно.

— Никакъв шанс да се съвземат след това. Не само защото най-издирваният човек в Швеция ги е надхитрил и е успял да влезе и да излезе от супер сигурната им подземна инсталация…

HP измърмори нещо, довърши цигарата си и смачка фаса в чакъла.

— … още по-важното е, че харддискът доказва, че те наистина са разработили средство, с което да си присвояват информацията на клиентите. Да подбират това, което е от интерес, и после да преработват данните в продаваем актив. Точно както подозирахме през цялото шибано време!!! Няма начин някой да ги наеме след това…

— Значи всичко свърши… — въздъхна Хаселквист.

— Ние спечелихме, те загубиха. Game over!

HP тъкмо щеше да отговори, но вместо това се спря и вдигна ръка. В далечината се чу звукът на сирени.

След което внезапно настана тишина.

— В колата, бързо — изсъска той.

* * *

Ясно синьо небе, нямаше дори самотен облак. Прозорецът в кухнята беше открехнат и пропускаше лек полъх летен въздух. Перфектното време за сватба, оставаше само да поздравят младоженците.

Тя се събуди много преди алармата да зазвъни, в главата й се беше забила през нощта песен на Кент и въпреки че мозъкът й имаше предостатъчно други занимания, на които да се отдаде, текстът продължаваше да върви на repeat в ушите й. Отново и отново…

Не знаеш нищо за мен.

Не зная нищо за теб.

Тя зареди капсула кафе в еспресо машината и изчака търпеливо тънката кехлибарена струйка да изтече докрай, преди да вземе чашата.

Кафето влезе без проблеми, но със сандвича беше по-зле. От нервност стомахът й вече се беше свил наполовина и не беше останало много място.

Тя затвори очи и си пое две дълбоки глътки въздух, остави настрана чашата кафе и протегна ръце пред себе си. Песента продължаваше да се върти в главата й.

Не знаеш нищо за мен.

Не зная нищо за теб.

Оставаха само няколко часа, а тя все още не беше взела решение.

Или може би го беше направила отдавна…

Как се чувстваш сега?

Нещо изпитваш ли?

Пееше Йоке Бери в главата й.

Добър въпрос!

Адски добър въпрос дори.

Странно, но за първи път от много време тя се чувстваше учудващо съсредоточена.

Прехвърли схемата наум, опитвайки се да визуализира маршрута пред себе си. Всеки завой, всяка нова улица. Бронежилетката по тялото, слушалката в ухото — оръжието на бедрото.

Помогна й донякъде, но само след минута музиката се върна обратно.

Не зная нищо за теб…

Тя отвори кухненския шкаф и почти по рефлекс взе шишенце с хапчета. Претегли го в ръката си, чу малките капсули да шумолят от вътрешната страна.

Време беше да реши. Какво предпочиташе?

Черно или червено?

Тя отвинти капачката.

* * *

— Как, по дяволите, успяха да ни намерят толкова бързо?

— Не знам — изръмжа HP, опитвайки се да се задържи здраво в седалката.

Големият полицейски ван се клатеше наляво-надясно над чакъления път.

— Може би колата може да се проследи, не вярвах, че ченгетата са стигнали толкова напред в развитието си…

Прелетяха през една бабуна и за половин, секунда ванът се отдели от земята. При приземяването HP удари главата си в страничния прозорец.

— Деба!

Той опита да надникне през малкото прозорче на отделението за арестуваните отзад, но всичко, което видя, беше завихрен прахоляк зад буса.

— Колко са? — викна му Хаселквистът.

— Поне две. Сигурно идват и още!

— Чакай, по дяволите, трябваше да се сетим по-рано… — Нора разкопча колана си и се премести на предната седалка. Тя зачовърка полицейското радио и няколко секунди по-късно по говорителите зазвучаха развълнувани гласове.

9150, движат се право към вас, край.

Разбрано!

Хаселквистът се облегна на спирачката, завъртя волана и с контролирано поднасяне сви по един страничен път. Кой каквото ще да казва, но момчето можеше да кара…

Седемдесет^[3], 9127, завиха наляво, сега се движат на север…

Разбрано, 9127. Седемдесет до всички коли, движат се на север, в посока към Нюбюгет…

Радиооператорът в Комуникационната централа звучеше далеч не толкова развълнуван, колкото полицаите, които участваха в преследването.

Двигателят на вана изрева, а пътят пред тях се стесни до тясна ивица. Но Хаселквистът не изглеждаше особено разтревожен.

— След двеста метра ще завия рязко наляво, така че се дръжте… — викна той.

— Откъдеподяволитезнаеш… — успя да каже HP, докато се опитваше да се задържи на мястото си, доколкото можеше.

— Карах рали тук преди няколко години… — отговори Хаселквистът.

Той наби спирачки и зави с ново поднасяне.

Седемдесет, 9127, отклониха се рязко, изгубихме… чакай.

HP затаи дъх.

Не, отново имаме контакт, движат се на запад.

Разбрано, 9127, хеликоптерът е напът.

— Ако хеликоптерът ни види, край — процеди Хаселквистът през зъби.

Той насочи буса по нов страничен път.

— Има само една алтернатива — каза после през рамо. — Трябва да слезете.

— К’во?!

— ТРЯБВА ДА СЛЕЗЕТЕ — изкрещя Хаселквистът, без да сваля поглед от пътя.

— Ще спра и ще ви оставя, после продължавам. Резервоарът е наполовина пълен и мога да ги държа на разстояние поне още трийсет-четиридесет минути. Ако не зацепят, че сте слезли, никога няма да ви намерят…

— Н-но ние сме насред гората… — започна Нора.

— Оттам минават жп релси.

Хаселквистът махна с ръка към страничния прозорец от нейната страна.

— Потърсете ги и тръгнете на юг. Имате два часа пеша до следващата гара. После остава просто да вземете влака до града.

— Но не можем просто да те оставим…

— Кента е прав. Нямаме друг избор — прекъсна ги HP. — Ако ни хванат, само след час харддискът ще се окаже в ръцете на Водача и тогава всичко това ще е било напразно…

Нора прехапа устни.

— Окей — каза после. — Кажи какво искаш да направим, Кента.

— Трябва ни малко буфер, някаква диверсия, за да успея да спра…

Седемдесет до всички коли, хеликоптерът пристига след около пет минути.

В момента се движат на запад. Освен това изглежда ни подслушват, така че преминаваме на резервната честота. От този момент минаваме на резервната честота, край на връзката!

Радиото изпиука и изведнъж замлъкна.

— Пожарогасителят… — Нора се обърна към HP и кимна към пода.

Отне му секунда, докато загрее.

Откопча колана си, подпря се между седалките и се наведе напред. На пода до стената имаше пожарогасител. За няколко секунди той махна гумените ремъци и го освободи.

В същото време Нора се прехвърли обратно на задната седалка.

— Отвори вратата — викна тя и той незабавно се подчини.

Тежката плъзгаща се врата веднага се изскубна от ръцете му и отлетя в отворено положение.

Той зяпна към отвора и дърветата, които профучаваха отвън само на метър от него.

— Спокойно — викна тя. — Държа те!

Но той се колебаеше.

— Хеликоптерът идва — изкрещя Хаселквистът от шофьорското място.

HP затвори очи.

Сега или никога.

Той откачи маркуча на пожарогасителя и дръпна предпазителя.

След това се изправи.

Нора веднага го хвана за колана.

— Дръжте се, ще намаля и ще ги оставя да приближат…

Хаселквистът отпусна газта и изведнъж те чуха сирените от полицейските автомобили отзад.

— Сега! — извика Хаселквист.

HP стъпи с единия крак върху прагчето за качване. След това изви тяло, показвайки се наполовина извън каросерията.

Коланът се вряза в десния му бъбрек и той усети захвата на Нора да се стяга около бедрото му.

Първата полицейска кола беше само на десет метра зад тях.

Той вдигна маркуча на пожарогасителя, прицели се…

Внезапно гумите на вана минаха през дупка, колата подскочи и главата му се удари странично в тавана. Той изгуби равновесие и за няколко милисекунди увисна в безтегловност.

Но Нора го хвана за ръката и го издърпа вътре.

По дяволите, за малко!

— Сега, сега! СЕГА!!! — викаше Хаселквистът от предната седалка.

HP отново се изправи, отново провеси тяло през вратата и стъпи на прагчето.

Вдигна маркуча и натисна здраво дръжката.

От дюзата избликна порой от прах и подхванат от попътната струя на буса, се приземи право върху предното стъкло на полицейската кола като голямо бяло одеяло.

Шофьорът веднага наби спирачки, но въпреки това HP продължи да пръска прах чак докато колата изчезна в облака зад тях. После изхвърли пожарогасителя и остави Нора да го издърпа обратно в купето.

Хаселквистът надъни газта до дупка.

— След сто метра има разклонение — изкрещя той. — Ще скочите, когато намаля на завоя. После само се скатайте, докато отминат…

— Разбрано! — HP се приближи обратно до вратата.

— Успех, Кента. Адски те бива в карането! — викна после на Хаселквист и получи кратко махване в отговор.

— Не забравяй раницата — каза Нора в ухото му.

Дабедеба!

Представи си, че беше забравил харддиска, това вече щеше да е Epic Fail!

Той придърпа раницата, която лежеше на пода и бързо я нарами.

— И катарамата! — Нора посочи към гърдите му.

Той измърмори нещо на себе си, но все пак се подчини и закопча неудобната метална катарама, свързваща презрамките.

Колата намали, после зави остро надясно.

— СЕГААА! — кресна Хаселквистът.