Андерш де ла Моте
Измамата (21)

21. Time Bubbles

— Ало, Ребека е…

— Добро утро, Ребека, чичо Таге се обажда.

— Да, здрасти… — тя опита да прикрие разочарованието си.

— Очаквах съобщението ти вчера, но ти така и не се свърза с мен. Всичко както трябва ли мина в банката?

— Можеш ти да ми кажеш, чичо Таге…

В слушалката стана тихо за няколко секунди.

— Не те разбирам, Ребека… — учудването в гласа му звучеше съвършено искрено и изведнъж тя загуби увереност. Той, между другото, не беше ли казал, че трябва да избягват директен контакт? Тогава защо поемаше риска да й се обади?

Освен ако…

— Значи не е в теб… Револверът имам предвид?

— Моля?! — изненадата му продължаваше да звучи напълно откровена.

Мамка му!

Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Бях в банката вчера сутринта точно както се разбрахме, но някой ме беше изпреварил. Сейфът беше празен, всичко, което имаше вътре, беше стъклено топче с мехур в средата… Помислих си, че може би ти си…

Настана кратко мълчание.

— Скъпа Ребека, мисля, че надценяваш способностите ми — каза той сериозно. — Освен това никога не бих направил нещо такова с теб.

Тя поклати глава сама на себе си.

— Не, сега разбирам, извинявай, чичо Таге.

— Значи оръжието е в движение, без да имаме никаква представа у кого е?

— Да, но се замислих за нещо, след като излязох — каза тя. — Сейфът трябва да е бил изпразнен преди само няколко дни. Помощникът на Стигсон е бил там скоро и е взел целия видеоматериал от сървъра на камерите. Мислиш ли, че можеш…

Той, изглежда, помисли няколко секунди.

— Ще видя какво мога да направя, Ребека…

* * *

Почти беше приключил с шопинг списъка.

Както и се надяваше, Фенстер все още поддържаше малкия си бизнес и всичко, което бе трябвало да направи, беше да се маскира толкова добре, колкото можеше, и да се придвижи няколко пресечки, за да бъде отново сред приятели.

Той нареди нещата на пода пред себе си.

Бели гащеризони — check.

Твърди раници — check.

Защитни маски — check.

Електрически пистолет — oh yes!

Sweet!

Докосна оръжието, което напомняше най-вече на голямо дистанционно с две метални връхчета най-отпред. Едно натискане на копчето беше всичко необходимо, така че между тях да затанцува малък син пламък.

БЗЗЗЗТ!

Пет хиляди шибани волта и се озоваваш право в долината на мумините!

Аааадски болеше, това вече го знаеше от собствен опит след онзи път, когато слугите на Филип Аргос го изпържиха. Но сега той държеше дръжката.

БЗЗЗТ! БЗЗЗТ! БЗЗТ!

Не можеше да не повтори маневрата отново и отново.

Миризмата на електричество се усещаше в целия апартамент.

Най-добре да остави играчката да се зарежда…

Извади голям сак за хокей и започна старателно да прибира оборудването вътре.

Всичко, което липсваше, беше последната, но и най-важна джаджа. След това backup планът му щеше да е готов. Оставаше да се надява, че връзките на Фенстер няма да го разочароват.

Той се протегна. Продължаваше да усеща тялото си вдървено, а излизанията не бяха помогнали.

Най-добре да вкара едно хапче и да направи следобедна дрямка.

* * *

Контролът на сигурността я изненада.

Никакви чанти или куфарчета, а всички останали вещи се опаковаха в прозрачно найлоново пликче, преди човек да бъде допуснат вътре.

Докато чакаше на опашката, тя се възползва от възможността да огледа за камери. Успя да открие три, преди да дойде нейният ред. Малки тъмни сфери горе на тавана или на някои от дебелите каменни стени. Абсолютно същите като тези, които беше видяла в участъка и в трезора.

— Документи за самоличност — каза жената на входа.

— Какво?

— Трябва да сканирам документите ти — каза жената. — Това е новата политика за сигурност на Кралската библиотека. Сигурно си чула за кражбите…

Ребека измърмори нещо в отговор и извади шофьорската си книжка. Жената я постави върху малка стъклена повърхност върху гишето. Кратък проблясък, после изпиукване.

— Заповядай!

Ребека прибра книжката.

— Между другото — каза тя, когато жената вече беше напът да се обърне към следващия посетител. — Какво правите с информацията?

— Моля?

— Информацията, данните от шофьорската ми книжка. Какво се случва с тях?

— Можеш да прочетеш информационната ни политика ето там.

Жената посочи към едно табло с обявления и се обърна.

От съображения за сигурност всички данни на посетителите се съхраняват трийсет дни.

Информацията се използва като основа за планиране и статистика на посещенията.

Кралската библиотека не предоставя информация на трети лица.

Тя не се сдържа да погледне към една от сферите на тавана. За миг й се стори, че вижда движение зад тъмното стъкло. Тръпки полазиха тялото й като вълна.

Стегни се, Нормѐн!

Тя бързо се отърси от неприятното усещане и продължи към залата за четене.

Отне й малко над десет минути, за да намери книгите, които търсеше.

Два изсъхнали доклада от държавни разследвания и дебела специализирана книга. Докато се връщаше към мястото си, тя спря при кафе машината.

— Програмата за ядрени оръжия, много хора се интересуват от това точно сега! Сигурно се дължи на аферата с плутония…

Гласът я стресна.

Възрастен мъж с бяла риза, вратовръзка и плетена вълнена жилетка стоеше зад нея. Очевидно беше прегледал скришом книгите под мишницата й.

— Извинявай, не възнамерявах да те изплаша…

— Няма нищо — измърмори тя и взе чашата си.

— Туре Шьогрен — каза мъжът. — Но ще се въздържа да се ръкувам.

Той вдигна ръцете си, които бяха покрити от бели памучни ръкавици.

— Като че ли вече си намерила каквото търсиш, но ми кажи, ако имаш нужда от помощ.

Мъжът изглеждаше твърде стар, за да работи тук, може би беше редовен посетител. Беден самотник, търсещ малко общуване. Но тя нямаше време за такива разсейвания.

— Добре, благодаря ти, Туре тя си позволи учтива усмивка и тръгна към мястото си.

— Вълнуващи времена — каза той след нея, поставяйки монета в машината. — Или поне докато ни закриха…

Тя остави чашата кафе и се обърна. Мъжът доста се забави при машината, боравейки деликатно с чашата, за да не измърля белите си ръкавици.

— Работил си в ядрената програма?

Той кимна кратко и духна внимателно кафето.

— Разказва ли ти се за нея?

— Разбира се — Туре се огледа. — Дори имам малко снимки, ако се интересуваш.

Той прокара картата си през един четец и задържа вратата, докато тя мине през нея. Явно все пак работеше тук.

— Отиваме към асансьора ей там.

Отново използва картата си за четеца в асансьора и натисна един от бутоните.

— Отиваме на минус трети — каза той. — Но има общо пет етажа. Пет библиотечни сгради една върху друга плюс тази над земята. Всеки отпечатан в Швеция текст от 1661-ва насам го има тук. Веднага щом нещо излезе от печатната преса: вестник, списание, книга, а в днешно време дори и аудио книги, всичко се праща тук, постановено е със закон. Фантастично, нали? Обичам да мисля за тях като за малки мехурчета време, милиони, всяко със своята малка история от миналото. Ние, шведите, обичаме мехурчетата време, замисляла ли си се?

Ребека поклати глава. Думата, мехур я накара да изтръпне, но тя осъзна, че мехурчетата на Туре Шьогрен бяха съвсем различни от тези, за които говореше чичо Таге.

— Насред всички промени, всичката модерна техника, която с радост прегръщаме, все пак искаме някои неща да си останат както винаги: филмчетата с Доналд Дък на Бъдни вечер, „Мелодифестивален“^[1], „Алсонг по Скансен“. Да не говорим за кралското семейство. Виж само колко са ангажирани всички със сватбата на принцесата… Нужно е, естествено, много пространство за съхранение, петият етаж лежи на цели четиридесет метра надолу в скалата… — продължаваше Туре Шьогрен.

Ребека го слушаше само с половин ухо. Всичко това сигурно беше адски интересно, но тя си имаше други грижи. Защо той просто не говореше по същество?

Дребният мъж, изглежда, не забеляза слабия й интерес и вместо това продължи да проповядва за дължината на рафтовете и купищата текстове. Без дори да прави достатъчно дълги паузи, че да отпие от кафето си.

Накрая асансьорът спря и те се озоваха в дълъг добре осветен коридор. Тъмната сфера на тавана си личеше ясно.

Трето подземно хранилище за три седмици, помисли си тя. Странно съвпадение…

— Най в дъното. Там е малкият ми кът — каза Туре и махна със свободната си ръка към далечния край на коридора.

Той тръгна и тя го последва, вървейки на метър-два зад него.

Любопитна дребна фигура, малко по-ниска от самата нея. Изтъняла сива коса, спретнато зализана настрани. Очила за четене на връвчица около врата. Вълнена жилетка, бяла риза и вратовръзка, въпреки че навън беше сигурно трийсет градуса, а накрая и тези бели памучни ръкавици.

Облеклото засилваше впечатлението за мил малък дядо. Но след няколко секунди тя забеляза също, че изгладената яка на ризата беше износена и протрита, а лъснатите му обувки отдавна се нуждаеха от нови токове. Усещането за прокрадващия се постепенно, но неизбежно упадък внезапно я натъжи. Беше го виждала и преди, отблизо.

Татко. Като че всичко започваше и приключваше с татко.

Туре Шьогрен посочи двойна врата малко напред и вдясно.

— Апартаментът е там, вътре… — прошепна той.

— Какво?

Той спря и се обърна.

— Апартаментът. Апартаментът на Нели Закс, запазен точно какъвто е бил, когато е умряла. Всичко си е вътре. Абсолютният мехур време, очарователно, нали така?

Тя се усмихна, опитвайки се да изглежда, сякаш знаеше за какво говореше той, но очевидно не се справи особено добре.

— Нали знаеш коя е била Нели Закс?

— Ъъ… всъщност не.

Той въздъхна, след което вдиша дълбоко.

— Нели Закс, немска писателка от еврейски произход, родена на десети декември 1891-ва в Шьонеберг. Авторка главно на поезия, ранните й творби са изгорени по време на нацистките книжни клади през 1933 г. Селма Лагерльоф лично й помага да избяга в Швеция през 1940-а, а през 1952-ра тя става шведска гражданка. Остава тук до смъртта си през 1970 г.

Той спря, за да си поеме дъх.

— Нели Закс получава Нобеловата награда за литература през 1966-а, което, между другото, е обявено на рождения й ден. Тя завещава всичките си притежания на Кралската библиотека: документи, книги, дори и интериора на апартамента. Всичко е запазено тук, вътре…

Той отново посочи към двойната врата.

— … точно както е било в деня на смъртта й.

Ребека кимна, без да знае точно какво да каже. Но този път той, изглежда, забеляза вялия й отговор.

— Малко отклонение може би, извини ме. Нямам посетители много често и понякога може да бъде малко самотно…

За миг изглеждаше сякаш дребният мъж почти се изчерви.

— Но историята на Нели Закс на места всъщност върви ръка за ръка с темата, която те интересува.

Той спря пред малка врата, извади ключ и отвори.

— Заповядай и добре дошла, Нели… Не, не, искам да кажа. Ребека, разбира се… — поправи се той бързо.

Тя влезе вътре. Стаята едва ли беше по-голяма от десет квадратни метра и леко клаустрофобичната атмосфера незабавно й напомни за стаята за разпити горе в Круноберг. Работно бюро, покрито с листа, няколко претрупани лавици за книги покрай стената, както и два офис стола запълваха почти всяка свободна повърхност.

Дребният мъж затвори вратата след нея. Дебелите бетонни стени като че по някакъв начин погълнаха звука и той прозвуча слабо и пресечено.

— Та, както казах — продължи Туре, — Нели Закс става шведска гражданка през 1952 г., същата година, когато започнахме строежа на първия ядрен реактор долу в подземията под Кралската техническа академия. Но моля те, седни…

Той посочи към един от столовете.

— 1966-а, когато тя получава литературната награда, Швеция подписва договора за неразпространение, в който обещаваме да прекратим опитите си да създадем атомна бомба, а по времето на смъртта й през 1970-а, закриването тече с пълна сила. Две години по-късно на практика всичко е преустановено…

— Но не съвсем всичко… — добави Ребека бързо.

Той я изгледа продължително и за първи път отпи от кафето си.

— Нее, имаш право. Една част от проекта продължи. Наричаха го защитно проучване…

— Но в действителност е бил нещо съвсем различно? — допълни тя.

Той поклати бавно глава.

— Човек не бива да вярва на всичко, което чете в интернет, миличка…

Той потупа капака на един затворен лаптоп стар модел, който лежеше по средата на масата.

— Като цяло ядрената програма беше закрита през седемдесетте, реакторът в атомната електроцентрала Огеста беше спрян през 73-та. Разбира се, имаше останки тук-там, но сферата на дейността им беше силно ограничена и те се занимаваха единствено със защитни проучвания.

— Аха, а каква е била твоята роля, Туре?

Тя погледна към ръчния си часовник.

— Бях научен сътрудник в проект Л, както му казваха. Работих главно в Огеста в така наречения Реактор 3. Опитвахме се да произведем собствен плутоний, но за жалост, не стигнахме далеч. Когато Ерландер и Палме ни закриха, трябваше да прекратя работа. Сега в последствие, естествено, виждам, че е било за добро. Човек, който е в есента на живота си, не иска да му тежи на съвестта, че е разработил атомна бомба.

Той внезапно се изправи.

— Прощавай, мила, ама че съм нелюбезен. Седя и си приказвам, а ти така и не взе кафето си. Мога ли да ти предложа нещо друго? Може би малко минерална вода?

Той се наведе и отвори малък шкаф в една от секциите и изнамери бутилка „Рамльоса“ и чаша.

Тя отвори бутилката с отварачката, която той й даде, напълни чашата и отпи мълчаливо. Въглеродната киселина пареше езика й, а тя все повече започваше да усеща, че губи ценно време.

— Да видим сега… След като се изнесохме от вилата, събирам повечето от документите си тук. Май-Брит не искаше всичко да стои вкъщи. Мислел съм си да напиша книга…

Мъжът затършува измежду купчините хартия на масата, като че търсейки нещо. Крайно време беше да мине на въпроса, преди той да е започнал нова лекция:

— Туре, работил ли си някога с човек на име Ерланд Петершон?

Никаква реакция, дори не погледна към нея и от една страна, тя се почувства добре. Но от друга, странно, не.

— Ами Таге Самер?

Изражението му продължаваше да не трепва.

— Нее, за съжаление имената не ми звучат познато… — измърмори той, изправяйки се и насочвайки се към папките върху далечната лавица.

Тя за малко да изпсува на глас както от разочарование, така и от облекчение. Но изведнъж си спомни още едно име.

— Какво ще кажеш за Андре Пелас тогава?

Той се спря.

— Познаваш го, нали? — тя сама забеляза колко нетърпеливо звучеше.

— Чак да го познавам… Подполковник Пелас беше ръководител на един от отделите в програмата.

— Кой точно, кой отдел? — тя се противопостави на спонтанно движение, което искаше да я изстреля от стола.

— Наричаха се група И. Занимаваха се с техните си работи, може да се каже. Информация и разузнаване — мисля, че така се казваха в действителност, но не съм напълно сигурен. За жалост, паметта ми не е каквато беше… — той поклати глава.

— И каква е била тяхната роля в проекта?

— Не знам точно. Но имахме месечен доклад, където отбелязвахме възникналите проблеми. Местата, на които зацикляхме напълно, маркирахме с голямо „И“. Минаваха няколко седмици, след което получавахме прилежно описание как да решим проблема. Докладите бяха на шведски, но понякога се забелязваше, че са били преведени от английски. Беше по-скоро усещане заради определени изрази и така нататък…

— И тези доклади са идвали от група И? В такъв случай това означава, че са говорили с някой външен човек?

Той сви рамене.

— Ние поне бяхме убедени, че е така, но никога не получихме преки доказателства…

— Американците?

— Това звучи най-логично. Макар че на политиците им се искаше да създадат обратното впечатление, между Швеция и САЩ имаше силни военни връзки още от края на войната. Американското УСС^[2], предшественикът на ЦРУ, финансираше и секретна военна операция покрай северната граница с Норвегия. Главната цел не беше да се борят с нацистите, а да имат готови войски, когато немците се оттеглят. За да могат да попречат на евентуално съветско анексиране на Норвегия — поясни той. — Операцията никога не би била възможна без помощ от военните и спецслужбите на Швеция…

Той се спря по средата на изречението и се усмихна извинително.

— Отново се отклоних, мила, но мисълта ми беше, че шведските и американските военни си сътрудничеха неофициално много преди да започне нашият проект…

Тя кимна.

— Знаеш ли какво е станало с трупа И после, след 1972-ра?

Той изчака няколко секунди, докато отпиваше от кафето си.

— Както казах, целият проект беше разпуснат, военните бяха прехвърлени на нови позиции, а ние, цивилните, трябваше да си търсим други работодатели. Много тъжно, наистина, толкова много отдадени служители, толкова много преустановена работа. Всичко това напразно…

Той въздъхна.

— Аз самият се преместих във Вестерос, започнах работа в АББ^[3] като инженер по автоматизацията. Останах там до пенсия. Фантастична компания, така че може да се каже, че все пак всичко се е развило за добро. Разбираш ли, разработихме процеси за…

Той продължи с лекцията, но тя вече не слушаше какво говори.

Беше права. Чичо Таге беше работил в ядрената програма, беше отговарял за обмена на информация с американците.

— Да видим…

Туре Шьогрен извади някакъв плик и изсипа съдържанието му върху масата. Фотографии, много от тях черно-бели, но имаше и доста цветни. Избледнели снимки на отдавна забравени летни почивки, екскурзии или други паметни събития. Съдейки по дрехите и прическите, повечето снимки бяха от шейсетте и седемдесетте години.

— Жена ми Май-Брит — каза той и показа снимка на усмихната, изгоряла от слънцето жена в лятна рокля, седнала на маса в ресторант. — Тя си отиде преди три години…

— Съжалявам…

Той продължи да рови из снимките.

— Ето!

Подаде й няколко черно-бели картички. Типични групови снимки, които можеха да са от което и да е предприятие. Множество сериозни мъже в костюми, някои с бели престилки. Общо към шейсет-седемдесет души, наредени в три редици върху голямо стълбище.

— Снимката е направена през 66-а или 67-ма, струва ми се… Това съм аз.

Той посочи занизан млад мъж в средния ред. Приликата беше явна.

— Млад и стилен — засмя се той. — Вече останахме само аз и…

Той прокара пръст по редиците лица.

— Ето — каза той, но тя вече го беше намерила.

На задния ред, третият човек отляво. Изведнъж й се догади.

— Полковник Пелас — каза той и посочи, но тя се беше съсредоточила върху съвсем друго лице.

Това на баща й.