Андерш де ла Моте
Измамата (6)

6. Headgames

Три сутрини подред задникът му търкаше онази проклета пейка. Започваше трийсет минути по-рано от първия път и оставаше да седи там още час след това. С вдигната качулка, козирката на шапката свалена ниско над челото и за всеки случай с чифт евтини слънчеви очила на носа. Всичко това, за да не бъде разпознат.

Но точно както и предишните дни резултатът беше нулев и целият проект вече започваше да намирисва повече от допустимото. Равномерно с изтръпването на задните му части той постепенно започваше да осъзнава колко смахнато се държеше. Имаше значително по-лоши проблеми от потенциалния допелгангер на площад „Сьодермалм“ и също както играенето на Плейстейшън или биенето на чекии, този проект беше просто още един начин да избегне сблъсъка с реалната ситуация.

Ерман беше мъртъв, беше изгорял там, в колибата насред нищото, преди почти две години, когато Играта най-накрая го беше настигнала. Горкият, определено се беше изгубил отвъд тънката като косъм граница между гениална проницателност и чисти лудост и безумие, но въпреки това пичът му беше, меко казано, полезен. Отвори му очите и му помогна да разбере какво всъщност представляваше Играта. Не само на повърхностните и най-малкото доста неприятни нива: Мравките, които дебнеха, набавяха информация и вербуваха подходящи играчи за изпълнението на мисии. А след това и залагането, докато мисиите се заснемаха и се следяха на живо по нета от запалени intemetjockeys.

Не, това, което Ерман му разказа, в комбинация с неговите собствени преживелици го накара постепенно да почне да схваща значително по-мрачните дълбини на Играта и на какво всъщност беше способна тя. Както и да стояха нещата със здравия разум на пича, той дължеше това и онова на горската откачалка и макар че се опитваше да се убеди, че смъртта на Ерман съвсем не беше по негова вина, оправданията биеха на кухо. Повече от вероятно беше чувството за вина и липсата на сън, подправени с малко всеобща параноя, да го бяха накарали да види призрак посред бял ден.

Друга алтернатива нямаше.

Или чисто и просто не можеше да има, поправи се той, изритвайки маратонките от краката си, след което се просна на дивана.

Приземи се на нещо твърдо и след малко акробатични упражнения, примесени с псувни, успя да изрови дистанционното изпод гърба си и запревключва нетърпеливо из предлаганите безсмислени дневни програми.

На масата откри полупразен пепелник „Марлборо“. Запали цигара и опита да насочи дима към куката за полилей на тавана.

Тогава я видя. Лежеше най-отгоре на „Били“^[1] библиотеката му, подобна на малка черна кутия. Самотна изоставена книга.

Оттам, където лежеше, всичко, което се виждаше, беше малко от гърба, така че ако човек застанеше право срещу рафтовете, книгата вероятно изобщо нямаше да се вижда, което обясняваше защо ченгетата я бяха пропуснали.

Той завъртя глава и примижа леко, докато се опитваше да разбере коя беше книгата, но текстът беше твърде ситен. Във всеки случай беше книга от библиотека, той можеше да различи белите класификационни букви в долната й част. Бяха три — вероятно Нсе — Чуждестранна художествена литература…

Значи Клинг и Кланг бяха пропуснали крадена вещ, която беше стояла право пред носа им, и вместо това бяха наблъскали кашоните си със съвсем легитимно порно и оръфани джобни издания.

Опита се да имитира леко носовия глас на Хелстрьом: Хенрик Петершон, по достатъчни основания си заподозрян в тежко престъпление срещу държавата под формата на невръщане на книги в библиотеката навреме. Как пледираш по обвинението?

Guilty as charged, fuckface!!!

Той се ухили и издуха още един стълб дим, този път в посока към върха на библиотеката.

Изведнъж забеляза, че беше гладен. Кога беше ял за последно — в смисъл стабилно, не просто да натъпче в себе си бомбардирана в микровълновата пирожка над мивката?

Едва си спомняше…

Но къркоренето на корема беше добър знак, сякаш старата книга от библиотеката беше накарала мозъка му да се престрои и да се завърне на по-стабилна земя. Един душ и малко храна в стомаха със сигурност щяха допълнително да му повдигнат настроението. Китайско или защо не стабилна порция дюнер^[2] долу на Йерусалим. Мммм!

Погледна към часовника на телевизора: 10:25.

Малко рано за обяд, трябваше да издържи поне още половин час. Значи първо душ. Той се изправи, но вместо да се насочи директно към банята, отиде до библиотеката, изправи се на пръсти и се протегна към книгата.

Върховете на пръстите му достигнаха точно до ръба й и той я приплъзна на няколко сантиметра към себе си.

Спасителят в ръжта на Дж. Д. Селинджър. Една от любимите му, беше я чел поне десет пъти. Вероятно книгата беше от библиотеката долу в „Багармосен“, което означаваше, че престъплението беше с изтекла давност поне от десет години.

Въз основа на новополучената информация клиентът ми желае да промени мнението за вината си на — not guiltyyy!

Той се надигна още малко, допря пръсти до книгата по-стабилно и опита да я захване. Но вместо това изгуби равновесие и тя се плъзна от ръба. Предметът, който стоеше отгоре й, я последва, удари го здраво по главата и се приземи на пода.

Беше телефон.

Лъскав и сребрист със стъклен дисплей.

* * *

Картата за достъп беше бяла и за разлика от тази, която беше заела на заем от Рунеберг преди два дни, не съдържаше никаква видима информация. Нямаше име, нямаше лого, да не говорим за снимка на притежателя. Просто малка лъскава бяла карта, която се появи в подплатен плик без подател.

Вероятно анонимността беше допълнителна мярка за сигурност. Издут плик с прозорче и банково лого миришеше на кредитна карта отдалеч и по този начин увеличаваше риска от кражба с няколкостотин процента.

Очевидно взимаха сигурността на сериозно.

Тя подаде шофьорската си книжка на мъжа от другата страна на гишето и той я огледа старателно, преди да въведе личния й номер в компютъра.

Беше същият мъж като предния път, но въпреки че бяха минали само няколко дни от посещението й, той не направи и най-малкия намек, че я разпознава. По-скоро изглеждаше дори още по-официален отпреди.

— Готово, заповядайте.

Той й подаде шофьорската книжка.

— Запозната ли сте с процедурата?

— Не.

Той се премести в края на гишето и посочи към вратата зад себе си.

— Ще Ви отворя вратата, а щом влезете в междинното помещение, прокарайте Вашата карта през четеца. Тогава ще се отвори вътрешната врата и ще можете да влезете в трезора…

Тя кимна, за да покаже, че е разбрала.

— Вътре има известен брой стаи със сейфове. Вратите са заключени, но тази, която съответства на Вашия сейф, ще бъде отключена. След това трябва да използвате Вашия ключ, за да отворите правилния сейф. Носите ключа, нали?

— Абсолютно — отговори тя и потупа чантата си, стараейки се всячески да потисне усмивката си.

Съдейки по погледа му обаче не успя напълно.

— Вътре в сейфа има метална кутия. Обикновено притежателят взима със себе си кутията и отива в някоя от частните кабини, разположени в дъното. Вътре човек може да се чувства малко по-необезпокояван, отколкото навън в трезора…

Той направи пауза от няколко секунди, но нещо в изражението й като че го накара да продължи.

— Искам да кажа, че кабините не се наблюдават от камери… — добави той.

— Разбирам — отвърна тя кратко.

Той натисна някакво копче и тъмната стоманена врата зад него се отвори с плъзгане.

Ребека пристъпи в малкото помещение. Право срещу нея само на няколко метра имаше друга метална врата, още по-здрава версия от тази, през която току-що беше минала.

Тя завъртя предпазливо глава, погледна към камерата на тавана и опита да си придаде възможно най-спокоен вид. Всъщност работата й тук беше съвсем легитимна, така че защо беше толкова нервна?

Вратата зад нея се затвори и звукът я стресна.

Успокой се, Нормѐн!

Тя си пое дълбоко дъх, задържа въздуха няколко секунди, а после издиша бавно.

Прокара картата през малкия четец. Няколко секунди всичко беше тихо. После стоманената врата пред нея се отвори.

Трезорът беше много по-луксозен, отколкото си беше представяла. По протежение на бетонните стени имаше дискретни лампи, насочени нагоре, а лекият дъх на лимон сигурно беше замислен да облекчи усещането за убежище и изолация. И се справяше много добре.

Цветна флуоресцентна лента върху лъскавия мраморен под я поведе между редици решетъчни врати. В помещенията отвъд тях тя забеляза множество вратички с цвят на месинг. Най-накрая в дъното на коридора видя нещо, което приличаше на врати на пробни. Вероятно кабините, за които беше говорил пазачът.

Над четвъртата врата от лявата страна светеше зелена лампа. Тя хвана дръжката и вратата се плъзна безшумно настрани. Стаята беше тясна, подът вероятно не беше повече от два квадратни метра. Още една сфера с камера се взираше надолу от тавана, но тя се опита да я игнорира. Та кой от сигурно двестате сейфа в стаята беше нейният?

Тя прокара пръсти по вратичките: 115, 120, 125… Ето го, почти на дъното на колоната.

Тя застана на колене, извади голямата връзка ключове от чантата и огледа внимателно месинговата вратичка. Средно голям сейф, може би три на три дециметра или нещо такова?

Ключалката беше от малко по-широкия тип, което означаваше, че голяма част от ключовете отпадаха, но все пак оставаха поне десетина, които изглеждаха като че могат да паснат.

Тя погледна нагоре към камерата и й се стори, че почти може да различи как обективът вътре се мърда, за да приближи образа към нея. Сякаш вече подозираха, че мястото й не беше там, че сейфът и съдържанието му принадлежаха на някого другиго.

Не, трябваше да се успокои, за бога. Банката се беше свързала с нея и беше изпратила картата за достъп на нея. А що се отнасяше до Хенке, очевидно не се страхуваше прекалено за скъпоценностите си, за да остави на нея да се погрижи за таксата.

Следователно тя имаше пълното право да отвори сейфа.

Хвърли още един кратък поглед на камерата, после се наведе напред и пробва първия от ключовете, които беше сортирала като най-вероятни.

Твърде голям, определено твърде голям. Значи можеше да изключи както него, така и още няколко, които бяха още по-големи.

Пробва с един малко по-малък ключ. Той влезе в дупката, но просто се завъртя вътре, без да се захване. Разкара го, както и още един, който беше дори по-малък.

Оставаха четири възможни ключа и тя ги огледа внимателно.

Един от тях беше леко изкривен и изглеждаше твърде стар, така че тя реши да го изключи, но пък други два изглеждаха много по-обещаващи.

Обаче не стана нито с един от тях, нито пък с третия й избор.

Тъкмо се канеше да опита с кривия ключ, когато й се стори, че чу слаб звук откъм трезора. Тя трепна и скочи на крака, обърна се и надникна внимателно в коридора отвън.

Празно, естествено.

Вратата на трезора се задвижваше с мотор и ако се беше отворила, тя щеше да я чуе отдалеч.

Върна се обратно при сейфа и пъхна изкривения ключ в ключалката. Пасваше, но тя не успя да го завърти. След няколко опита го извади обратно.

По дяволите!

Беше ударила на камък, като заложи на връзката ключове. Хенке вероятно беше скрил ключа на съвсем друго място, с което най-добрият й шанс да отвори сейфа си отиде.

Сигурно можеше да накара банката в крайна сметка да го пробие, но като се имаше предвид колко много мерки за сигурност бяха взели вече, тя предположи, че задвижването на такава процедура сигурно щеше да отнеме месеци.

Което освен това щеше да даде предостатъчно време на Стигсон и бандата му да открият съществуването на сейфа.

Тогава какво трябваше да направи?

Изкривеният ключ във всеки случай беше паснал, може би можеше да го изправи?

Тя изниза ключа от връзката, постави го на земята и удари два пъти с пета огънатата част. После го вдигна и го огледа внимателно.

Струваше си един последен опит.

Пъхна ключа в ключалката, размърда го нежно и…

Ключалката изщрака и малката месингова вратичка се отвори.

Металната кутия вътре я изненада. Не само защото имаше заключване с цифрова комбинация на предната страна, но и не по-малко защото не подхождаше нито по цвят, нито по форма на луксозния почти стерилен трезор. Вероятно кутията някога е била зелена, но боята се беше обелила стабилно и на едно място тя забеляза остатъците от жълти букви и цифри. Освен това здравият метал на места беше доста нащърбен почти като че някой беше опитвал да отвори кутията със сила. Тя бавно извади кутията от сейфа. Беше седем-осем дециметра дълга, а освен това по-тежка, отколкото беше очаквала, но за щастие, имаше дръжка от задната страна, така че тя я отнесе до една от малките кабини без особени проблеми.

Грижливо затвори вратата след себе си, завъртя малката ключалка и остави кутията по средата на масата.

Заключването с код й изглеждаше далечно познато. Всъщност й се струваше, че е виждала подобно и преди в едно полицейско управление, където имаха каса вместо стая за оръжия.

Започваше се от нулата, избираше се число от едно до сто, после обратно на нула, следващото число и така докато се получи правилната комбинация.

Три числа без нулите, обикновено така беше. Значи кои трябваше да избере?

Изведнъж чу отново същия звук откъм трезора и замръзна намясто. Този път беше по-ясен. Рязко и остро изскърцване, сякаш някой беше плъзнал мека гумена подметка твърде бързо по мраморния под.

Не беше чула вратата на трезора да се отваря, така че трябва да е имало някого вътре още преди тя да влезе.

Освен ако нямаше друг вход, който не беше забелязала…

Тя завъртя ключалката, открехна внимателно вратата и надзърна в коридора.

— Има ли някой там? — каза полугласно, но не получи отговор.

Изчака няколко секунди, преди да затвори и старателно да заключи вратата.

Ако искаше да отвори кутията, трябваше да се концентрира върху разбиването на комбинацията.

Пробва с личния номер на Хенке, но без резултат.

После пробва с този на мама. Пак нищо.

Ако Хенке беше избрал цифрите наслуки, трябваше да опита да отвори кутията по друг начин.

Беше твърде голяма, за да се побере в чантата й, въпросът беше дали можеше просто да си излезе с нея под мишница. Беше ли изобщо позволено?

Тя постоя неподвижно няколко секунди и се усета, че пак се ослушва към трезора. Но с изключение на шума от климатика всичко беше тихо.

Ненадейно я осени прозрение и тя започна да въвежда нова комбинация от цифри. Нула, после деветнайсет, образно на нулата, шест, пак нула, после седемдесет и пет.

Тя завъртя бавно диска обратно към нулата. Чу се отчетливо кликване от ключалката.

Хенке беше използвал рождения й ден за комбинация!

Кутията имаше двойно дъно, което я разделяше на две части. В горната тя намери две пачки доларови банкноти. До парите имаше няколко малки книжки, хванати със здрав кафяв ластик. Щом ги вдигна, изсъхналият ластик се скъса и всичко се разпиля по масата. Трябваха й само няколко секунди, за да разбере какво всъщност представляваха разноцветните книжки.

Чуждестранни паспорти вероятно на по доста години, защото тя не можа да ги разпознае незабавно.

Отвори един от тях и изведнъж се оказа вторачена право в зеленикава снимка на светлокос мъж с мустаци и тъмни очила. Напомняше на Хенке. Линията на косата, чертите около очите, леко кокалестите скули.

Джон Ърнест, роден 1938 в Блумфонтейн, Южна Африка, според текста в паспорта.

Но това не можеше да е вярно. Въпреки цвета на косата, очилата и мустаците тя беше напълно сигурна. Мъжът на снимката беше баща й.

* * *

Мина почти цяла минута, преди той изобщо да се осмели да докосне телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да стисне длан около метала.

Усети цифрите под върховете на пръстите си, не беше нужно дори да обръща телефона, за да се увери.

1

2

8

Естествено, всичко друго би било немислимо…

Той остави внимателно телефона на масата, след което направи обиколка около дивана. После още една…

Книгата остана да лежи на пода. Беше повлякла със себе си няколко големички кълба прах от рафта, но точно както и телефона, горната й страна беше съвсем чиста, което можеше да означава само едно. И двата предмета трябва да бяха поставени там съвсем скоро.

Той намери протокола от изземването в кухнята. Пет намачкани страници А4 по чиновнически изреждаха всяка вещ, която ченгетата бяха взели със себе си от жилището му. По средата на трета страница той намери това, което търсеше.

103. Книга, един брой „Спасителят в ръжта“ — Дж. Д. Селинджър

Посланието беше кристално ясно. Някой беше взел обратно книгата от склада на полицията и я беше оставил в апартамента му заедно с телефона. Точно както беше казал Ерман, Играта беше навсякъде и книгата, лежаща на пода на всекидневната му, доказваше, че дори СЕПО не беше изключение.

По шибаните дяволи!

Просна се на дивана и се загледа в телефона, прокарвайки пръсти през косата си.

Веднъж, два пъти; по-силно. Косми се откъснаха и заседнаха между пръстите му, но той почти не забеляза.

Телефонът можеше да е копие.

Той беше оставил своя собствен на Манге преди две години, а после Ребека беше поела нещата и го беше оставила в отдела за изгубени вещи. По-късно беше научил, че телефонът е собственост на „Acme телеком услуги“ АД, и предполагаемо те си го бяха получили обратно.

"Acme телеком услуги " АД, горд член на PayTag груп…

Той спря да скубе коси, изтръска разсеяно космите между пръстите си, след което се протегна обратно за телефона.

Повърхността беше хладна. Вдигна слушалката към светлината и я завъртя, докато намери това, което търсеше. Две малки драскотини в единия ъгъл на остъклената предна страна от онзи път, когато увисна на една стена в Биркастан и татуирана мускулеста горила, на чиято врата беше надраскал със спрей малко предупреждение, направи всичко по силите си да го смъкне долу.

Копие, my ass!

Знаеше го още от първата секунда, когато видя мобилния на пода. Това беше неговият телефон.

* * *

Още преди да вдигне капака на долното отделение, тя беше започнала да подозира какво съдържаше то.

Миризмата беше това, което я накара да реагира. Парлив мазен мирис, който така добре познаваше.

Тя отмести бавно капака. В долната част на кутията имаше черен револвер с тънка кафява дръжка и пулсът й веднага заби по-бързо.

Устоя на незабавния импулс да вдигне оръжието. Вместо това се наведе напред и огледа револвера толкова старателно, колкото можеше. За разлика от много от колегите си тя не се интересуваше особено от оръжия. Служебният „Зиг-Зауер“ и компактният автомат, който беше подсилващото оръжие на охранителния екип, бяха на практика единствените, с които беше стреляла. Но в сравнение с пистолет или автомат револверът беше доста опростено оръжие. Въртящ се барабан по средата, който обикновено съдържаше шест патрона.

Дръжка, цев, спусък и голям ударник, който можеше да се дръпне с палец, това на практика беше всичко.

Тъпата цев караше оръжието да изглежда ужасяващо, малко като носа на булдог. Тя измери внимателно отвора с върха на малкия си пръст. Диаметърът беше приблизително същият като на нейното собствено служебно оръжие. Девет милиметра или там някъде, но тя знаеше, че калибърът на револверите обикновено се измерваше в хилядни от инча. Опита да преброи наум, но веднага се отказа.

На малката маса имаше лампа за четене, тя я запали и я вдигна така, че да освети вътрешността на металната кутия.

Точно под барабана откри гравиран текст.

Cal. 38, после дълго число, вероятно серийният номер на оръжието. Трябваше да го запише, разбира се. Изрови тефтер и химикалка от чантата си. Сверяваше го внимателно, докато преписваше цифрите. Удебеляваше ги двойно само за да удължи процеса. За да има с какво да занимае мозъка си.

Но отдихът беше временен.

Какво, по дяволите, беше намерила всъщност?

Тя разстла паспортите по масата пред себе си и ги запрелиства.

И петте бяха издадени в края на седемдесетте и съдържаха снимки, изобразяващи баща й.

На някои той имаше очила, мустаци или брада, на други беше с цвят на косата, различен от естествения му. Единственото общо, което имаха паспортите, беше, че никой от тях не носеше истинското му име. Тя погледна към металната кутия и още веднъж трябваше да се бори с импулса да вдигне револвера.

Но полицейското образование спечели и този рунд.

Оръжието беше безопасно там, където лежеше, да го докосне без ръкавици, би означавало да го замърси с отпечатъците си. Но да го поразмърда малко нямаше да е от значение.

Тя мушна химикалката в цевта, повдигна я с десетина сантиметра и опита да завърти оръжието. Барабанът се плъзна леко и щом тя завъртя револвера още малко, той падна изцяло. Шест гнезда за патрони точно както си мислеше, и във всички се виждаха плоски дъна с цвят на месинг. Значи оръжието беше напълно заредено.

Два от патроните имаха ясни вдлъбнатини от ударника, което означаваше, че са били изстреляни, останалите четири бяха непокътнати.

Изведнъж й дойде идея. Трябваше, естествено, да се сети за това веднага, вместо да се занимава с бележници.

Тя постави револвера на масата и потърси мобилния си телефон.

Тук долу, разбира се, нямаше покритие, но това не беше от значение. Тя натисна иконката на камерата и направи няколко бързи снимки на револвера от различни ъгли. След това внимателно го върна на дъното на кутията.

Погледна часовника, беше крайно време да тръгва за работа. Трябваше да вземе решение.

Събра чевръсто паспортите, отвори чантата си и ги напъха всички, във вътрешния джоб. След няколко секунди размисъл парите поеха по същия маршрут, но се колебаеше за револвера — оръжието я притесняваше. Не можеше да го остави на бандата на Стигсон, това беше изключено. Но от друга страна, в никакъв случай не искаше да го вземе със себе си на работа, а после у дома при Мике. Но може би имаше друга алтернатива?

Тя се поколеба още няколко секунди, после затвори тежкия капак и завъртя няколко пъти диска на заключващия механизъм. После взе кутията в една ръка, нарами чантата си и тръгна към вратата.

Остана няколко секунди с ръка на дръжката, докато се ослушваше към трезора. После отвори малката врата на кабината, погледна към най-близката камера и борейки се да изглежда спокойна, тръгна обратно към сейфа. Постави кутията на мястото й, с известно усилие завъртя кривия ключ, за да заключи вратата на сейфа, и напусна хранилището.

— Чудя се дали мога да получа копие от договора за сейфа? — каза тя на мъжа зад стъкленото гише. — Освен това искам да подпиша нов договор само на мое име. Най-добре веднага…

* * *

Той остави телефона настрана, вдигна книгата от пода и треперейки запрелиства страниците.

Стокхолмска градска библиотека „Багармосен“, беше отпечатано от вътрешната страна и след кратко търсене той откри годината на отпечатване — 1986-а.

Но съобщението на първата страница беше това, което накара треперенето на ръцете му да превключи на overdrive. Завъртени старомодни букви, които съвсем немалко напомняха на почерка на бащата.

Дойде време да решиш,

Хенрик!

Искаш ли да играеш една Игра?

YES

or

NO?