Андерш де ла Моте
Измамата (23)

23. Spheres of reality

Вече беше подредила почти целия пъзел.

Или поне така си мислеше. Баща й, Андре Пелас, ядрената програма, банковият сейф, Таге Самер… Всички брънки бяха свързани, а веригата можеше да стане и още по-дълга, ако се включеше и немислимото: револверът, „Свеавеген“ и Улоф Палме…

Но засега опитваше да усмири препускащото си въображение.

Вместо това продължи да клати веригата, която беше започнала преди няколко дни:

Татко и Андре/Чичо Таге служат заедно в ООН.

Татко е несправедливо отстранен за действие, което смята за правилно.

Чичо Таге отново назначава татко в тайната ядрена програма. Изпраща го на секретни мисии до САЩ, за да обменя информация с американците. Прави това години наред, въпреки че проектът официално е прекратен. Продължава чак докогато онзи вестник започва да се рови в работата им в средата на осемдесетте. Тогава всички се паникьосват, проектът е заровен веднъж завинаги и без предупреждение татко отново се оказва на улицата, а всичко, в което той и чичо Таге са вярвали и за което са работили през годините, попада в кошчето за боклук.

И всичко това по вина на правителството на Палме…

Гаденето, което я преследваше още от клаустрофобичния малък офис на Туре Шьогрен, не искаше да си отиде. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и го отвори.

Улицата долу беше тъмна, нямаше никакво движение. Короните на дърветата отсреща правеха невъзможно да се види на повече от десет метра навътре в парка. За няколко мига й се стори, че някой стоеше между сенките, някой, който я наблюдаваше. Знаеше, че просто си въобразява, но все пак не можа да не дръпне една от завесите, преди да се върне при дивана и лаптопа.

Трябваше й само минутка да открие описанието на извършителя в Уикипедия:

„Мъж, действащ самостоятелно, индивид с разстройство на личността, движен от омразата си към Палме. Вероятно е имал трудности в отношенията, особено с различните видове авторитети. Той е интроверт, самотен, с разстройство на личността, но не и психопат. Състоянието му е тясно свързано с това, че се е «провалил» в живота. Неуспехите го депресират, а състоянието му се задълбочава до параноя. Когато/ако такъв човек започне да извършва тежки престъпления, той по правило е на 35–45 години…“

През 1986-а татко беше на 45. Мотивиран, разочарован, неуспял и параноичен. Освен това от хората, които никога не забравят несправедливостите, въображаеми или реални.

Абсолютно никога…

Всичко необходимо беше оръжие, УПО. И малко помощ…

Защото може би не е бил сам? Ами ако е получил внимателно побутване в правилната посока от някого, на когото е разчитал? Разговор, указание за час и място. Може би не беше нужно повече от това. Може би татко си е мислел, че е получил нов шанс? Че отново е бил част от по-голям контекст, където услугите му все още са били желани. Където все още е бил някой.

Обратно в играта.

Историята се повтаря…

Но нещо не се връзваше, малко парче от пъзела, което стоеше леко накриво. Проблемът беше, че тя не можеше да разбере кое.

* * *

Белият микробус изкачи стръмен хълм и влезе в малък павиран двор, обграден от разрушена селскостопанска постройка с Г-образна форма.

— Пристигнахме.

Нора сложи внимателно ръка на рамото на HP, но той вече се беше събудил преди известно време, когато колата изостави асфалтираното платно и тръгна по тесния чакълен път.

Плъзгащата се порта на плевнята беше отворена и Хаселквист вкара буса на задна, прецизен до милиметър. Малкото червено поло на Манге ги чакаше вътре.

Джеф изскочи бързо навън и затвори портата след тях. Самият HP не бързаше да се измъкне от седалката. Провери ключалката на сака за хокей, който беше оставил на пода, протегна се и вдиша пропитата във въздуха миризма на крави и стара слама.

Мина малко време, докато очите му привикнат със сумрака.

Забеляза няколко големи бели найлонови чувала в единия ъгъл на плевнята, а до тях редица палети, пълни със стари гуми, два варела и всякакви отломки. Малко по-нататък имаше някакъв вид ръждясала земеделска машина. Мястото определено не беше използвано от поне пет-десет години.

Може би дори по-дълго.

— Здравейте и добре дошли!

— Здрасти — измърмори HP, без да среща погледа на Манге.

— Последвайте ме…

Манге мина между няколко клетки за добитък, докато стигна до врата в края на плевнята. Другите го последваха, като HP беше последен на опашката.

— Само си пазете краката, подът не е в отлично състояние.

Манге отвори вратата, те минаха през къс коридор, след което се озоваха в малка кухня.

Миришеше на влага и на прясно сварено кафе.

На HP незабавно му се привидя flashback с малката барака на Ерман в гората. Но тя беше в значително по-добро състояние от това място. Стари разлепени хартиени тапети по стените, на няколко места водата беше пробила дупки през пожълтелия таван, а тук-там дъските на пода бяха поддали и разкриваха тъмни изгнили кухини. В средата на стаята бяха подредени къмпинг маса и пет сгъваеми стола.

— Значи тук се скатаваш — каза HP и посочи спалния чувал и падащото легло в ъгъла.

— Бетул да не те е изхвърлила навън, или?

Манге сви рамене.

— В момента най-сигурно е така… — каза той. — Има кафе за тези, които искат…

Той взе картонена чаша и я напълни с кафе от термоса с помпа, който стоеше в средата на малката маса. Докато другите последват примера му, Манге седна. Извади малък лаптоп, пусна го и после го завъртя така, че всички да виждат какво има на екрана.

— Окей, всичко е готово. Операция „Пробив“ започва точно след…

Той погледна ръчния си часовник.

— … девет часа, двайсет и седем минути и единайсет секунди…

Всички освен HP свериха часовниците си.

— Ще вземем буса, колата ми ще остане тук.

— Не, трябват ни и двете брички… — прекъсна го Джеф с авторитетен тон. — Вчера бях горе да разузная. Последната отсечка до скалите е просто мек горски път и бусът ще заседне. Освен ако не искаме да мъкнем нещата петстотин метра, трябва да натоварим всичко в полото. То е по-леко, а освен това е с предно предаване, така че няма да има проблеми.

— Ам-мии ъъ… — Манге звучеше така, сякаш възнамерява да възрази, но после, изглежда, промени решението си. — Окей, така ще направим. Добре се сети!

Той кимна на Джеф, който се усмихна доволно.

— Сега да преговорим всичко още веднъж — продължи Манге. — После предлагам да се преоблечем и да се поупражняваме с оборудването половин час преди тръгване. От тук има час и петдесет и три минути път с кола, после двайсет минути, за да разтоварим, което означава, че имаме доста време за убиване. Ако някой иска да се разходи, от задната страна има езеро. В хладилната чанта ей там ще намерите сандвичи и напитки…

Той направи жест с ръка към единия край на стаята.

— Тоалетната не функционира, но зад плевнята има стар външен клозет.

— Еех, old school сране… — ухили се HP, но без да получи отговор.

Оперирани от хумор паляци!

Все тая. Имаше седем часа, за да разгадае кой тук беше приятел и кой беше враг. Най-добре да почне веднага.

* * *

Писмото лежеше на килима в антрето заедно със сутрешния вестник.

Беше плик с прозорче с нейното име и тя първоначално си помисли, че е сметка. Затова изчака с отварянето му, докато си налее чаша кафе и седне на дивана. Но когато все пак отвори плика, видя, че писмото съдържаше нещо съвсем различно. Върху листа хартия А4 с името й в заглавната част имаше само два реда. Първият беше адрес на уебстраница. Вторият съдържаше две тъжни смайлита.

Манге, едва ли можеше да е друг.

Тя взе листа и седна пред компютъра, въведе уеб адреса и натисна enter.

Отвори се логин прозорец с полета за потребителско име и парола. След известно колебание тя написа пълното си име на горния ред. Но нямаше представа каква парола искаше страницата. Тя огледа плика от горе до долу, но без да намери някаква следа.

Накрая написа Mange и натисна enter.

Грешна парола, съобщи страницата.

Мамка му!

Тя пробва отново, този път с думата Henke.

Грешна парола, остава един опит.

Само един опит.

Отиде в антрето, за да провери да не би да е получила и второ писмо, съдържащо логин данните. Но не намери нищо.

За всеки случай прочете писмото отново, вдигна го, както и плика, срещу светлината, за да опита да определи дали има скрити послания.

Но единственото отклонение, което намери, беше, че подателят беше написал името й с ck, вместо с двойно с.

Точно Манге би трябвало да знае как се пише името й?

Освен ако…

Тя написа думата Rebecka в полето за парола и натисна enter. Прозорецът смени цвета си и изведнъж тя влезе.

Сайтът напомняше на страница в Уикипедия, всъщност беше толкова подобен, че й беше трудно да открие разлика. Но беше сигурна, че точно тази страница я нямаше в публичното интернет пространство.

Играта

Позната още като Цирка, Събитието или Представлението — е името на секретен военен проект, стартиран в САЩ вероятно по някое време през петдесетте години.

Първоначално Играта е разклонение на така наречения MK-ULTRA проект, изследващ различни видове промиване на мозъка и mind control (виж също понятието Манджурски кандидат).

За разлика от MK-ULTRA, където опитват да накарат кандидатите да изпълняват определени действия чрез различни видове наркотици и груби принудителни средства, учените в Играта работят с коренно противоположен подход.

Използвайки различни видове мощни позитивни стимули като признание, оценяване и идолопоклонничество, те постигат успешни резултати с много от опитните обекти, склонявайки ги на действия, които в началото на експеримента са посочили, че никога не биха извършили.

В Играта опитните хора, всички от които притежават нарцистични черти, са поставяни в различни ситуации в съответствие с психиката им.

Някои преживяват усещането, че участват в спортно състезание, други — че се намират насред филм или политическо събитие от голяма важност. Общото за всички обекти е, че са третирани като звезди и че са манипулирани да си мислят, че има голяма маса хора, която им се възхищава и следи всяка тяхна стъпка.

Подсилвайки по различен начин преувеличената представа на опитните хора за самите себе си и превръщайки ги в главните действащи лица в един по-голям контекст, учените успяват изключително бързо да накарат много от тях доброволно да изместят границите си и да извършат редица драстични действия.

Някои членове на военния персонал, обвързани с проекта, започват дори да залагат колко далеч са готови да стигнат опитните обекти, откъдето произхожда и името Играта.

Както MK-ULTRA, така и всичките му странични проекти са прекратени през седемдесетте години, но съществува информация, според която Играта се е откъснала и е започнала собствен живот.

Информацията твърди, че Играта, водена от човек, наречен Водача, чрез различни видове усъвършенствана психическа манипулация кара наглед обикновени хора да извършват необясними и понякога драстични постъпки. Според същите данни Играта е организирала структура от различни помощници, т.нар. Мравки, които допринасят с информация и по-прости мисии. Те прокарват пътя за по-активните участници, които се наричат Играчи.

Има редица добре известни събития, които понякога се приписват на Играта, като например убийства, умишлени палежи, саботажи или крупни кражби, но подобно на повечето други конспиративни теории липсват реални доказателства…

Недостигът на информация се отдава на това, че Играта използва голяма част от ресурсите си, за да остане скрита, като по този начин в някои кръгове именно самата липса на доказателства парадоксално се счита за индикация, че Играта действително съществува.

Ребека прочете страницата поне три пъти, след което направи скрийншот и разпечата няколко копия на принтера си.

Всичко се връзваше перфектно с разпокъсаните истории на Хенке и с нейните собствени наблюдения, но също така и с информацията, която чичо Таге й беше доверил.

Наистина имаше Игра, която манипулираше хора да вършат различни неща. Сили, които можеха да докарат Играчите до абсолютно откачени постъпки.

Фиксирани в себе си нещастници, които считаха, че светът не оценява напълно уникалните им способности и величие, готови да направят почти всичко, за да получат най-накрая признание.

Точно такива като Хенке.

И баща й…

Но чия версия беше вярната в действителност?

Чичо Таге й беше помогнал с историята в Дарфур, когато беше заподозряна в служебно нарушение, но също и с лиценза за оръжията, а сега и със записа от трезора.

Беше й разказал за тъмното минало на баща й и макар да се наложи да изтръгне една част от информацията, той в крайна сметка й беше доверил повече тайни, отколкото беше позволено.

От друга страна, тя познаваше Манге, откакто се помнеше, и мисълта, че той е криминален mastermind все още й се струваше, меко казано, нереална. Но Манге неоспоримо я беше лъгал право в лицето, той всъщност сам си го призна. Всичко, което й бе дал, беше информацията на уебстраницата, информация, която на практика не доказваше нищо.

Така че чия версия всъщност беше истина?

На кого можеше да се довери?

Кой от двамата можеше да й помогне да спаси Хенке?

Тя се облегна назад в дивана и отново преговори всичко, което се беше случило през последните дни, но чувството, че пропуска нещо, продължаваше да не я оставя на мира.

* * *

Въпреки че беше средата на лятото, дървената рамка под гъза му беше ледена.

Между дъските на външния клозет имаше пролуки, пропускащи достатъчно дневна светлина, за да може да види щипалките, които влизаха и излизаха, пълзейки, през прага.

Джеф и Хаселквист се бяха захванали с оборудването направо след брифинга. Беше се надявал да има шанс да поговори необезпокояван с Нора, но тя, изглежда, предпочиташе да виси с Манге в кухнята. Така че вместо това от пълното му внимание се облагодетелства майката природа.

Доста sweet да се изтропаш така сред зеленината, поне през лятото. Тоалетна хартия, естествено, нямаше, но купчината пожълтели стари вестници сигурно щеше да свърши работа. Освен това много практично решаваха почти натрапчивата му нужда да чете нещо, докато сере.

Упсала Нюа Тиднинг^[1].

Е, точно този брой беше от 1986-а, така че не беше баш нов.

33-годишен пуснат от затвора

Полицията премълчава подробностите

Първият мъж, заподозрян в убийството на Палме. Самият него го затриха по-късно в Щатите, ако не се бъркаше… Като стана дума за САЩ, PayTag бяха, меко казано, nasty копелета. Те и Водача го бяха прецакали няколкократно, заради тях го измъчваха в Дубай, а после го използваха като инструмент, за да потопят ArgosEye и да направят от сламената вдовица Анна новата си суперзвезда…

И той какво получи в замяна?

Някой и друг милион за утеха, цифра, която сигурно беше просто десетична запетая в счетоводството на PayTag. Скапана грешка при закръглянето!

Освен това през последните седмици се опитваха да го пречупят, а бяха и доста близо до успеха. А сега обединените полицейски сили на цяла Швеция бяха по петите му… Така че защо, по дяволите, беше толкова тъп да се съгласи отново да пъхне глава в бърлогата на лъва?

Е…

Отмъщението, естествено, беше движеща сила, и то адски силна.

Рискът си струваше дори само заради мисълта за шибаната физиономия на Водача, когато разбере, че са пъхнали гаечен ключ в зъбните колела на главния им спонсор. Той, Блек и Анна Аргос, крещящи един на друг в някоя стая. So fucking Sweet!

Но имаше и други фактори.

Вълнението.

Ловът.

А освен това имаше да разрешава цял куп мистерии, не само тази с малката им група.

Кой беше Учителя? Къде беше лабиринтът Лутерн, където бомбата най-вероятно щеше да бъде поставена? Към кого щеше да е насочена?

И може би най-важното: Как се вписваше Ребека в уравнението?

* * *

Тя седи на мястото до шофьора.

Татко кара, мама и Хенке седят отзад.

Криволичат през редица малки улички и чак когато вижда величествената църква на хълма вляво, разбира къде се намират.

„Дьобелнсгатан“, съвсем до „Йоханесшюркан“, движейки се нагоре по „Брункеберисосен“^[2].

Хенке е на не повече от 6–7 години и хленчи на задната седалка. Мама се опитва да го успокои, обяснява му, че не остава много. Татко не казва нищо, но тя вижда как е стиснал челюсти.

— Скоро ли пристигаме? — проплаква Хенке и тя се обръща, за да помогне на мама.

И тогава го вижда.

Той стои съвсем неподвижно, малко навътре в мрачното гробище и изглежда ги наблюдава, докато колата бавно минава покрай него. Тя мярка огънче на цигара в едната му ръка. С другата ръка държи бастун. Без да знае защо точно, тя вдига ръка към него.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека? — пита майка й тихо.

— Мълчи! — изревава внезапно татко и Хенке незабавно се разплаква.

— Накарай го да млъкне, по дяволите — тя вижда как кокалчетата му побеляват над волана. Мама изкрещява нещо в отговор, което тя не чува.

Вдига ръце и ги притиска към ушите си.

Но гласът продължава да шепне в главата й.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека?

Колата продължава да се плъзга бавно през кишавия сняг и тя изведнъж разбира къде отиват.

В момента, в който излизат на хребета и „Дьобелнсгатан“ преминава в „Малмшилнадсгатан“, сцената ненадейно се променя.

Сега нейното възрастно аз седи зад волана.

Плачът на Хенке все още се чува от задната седалка, но щом тя поглежда в огледалото за обратно виждане, вместо него тя вижда лицето на Таге Самер.

— Напред, Ребека, не назад. Трябва да гледаш напред — казва той с тон толкова тъжен, че я заболява сърцето.

И в мига, когато се обръща обратно, той е там, право пред капака на колата. Мъж, облечен в тъмно яке, с яка, вдигната около лицето. Трябва да се е качил по стръмните стълби вдясно. Тези, които водят надолу към „Тунелгатан“, където лежи умиращ един министър-председател.

Тя се обляга на спирачката, колелата блокират, но колата продължава се хлъзга напред през кишата.

Право към мъжа.

Плачът на Хенке преминава все повече в писък.

Тя отпуска спирачката, отново я набива.

Опитва се да намери сцепление.

Но е безполезно.

Мъжът извръща глава, вдига ръка към нея, сякаш за да се предпази. Тогава тя вижда револвера в другата му ръка.

— Татко, нееее! — крещи Хенке.

Или пък тя самата.

После чува друг глас в далечината.

Вика нейното име.

Ребека, Ребека.

И в мига, в който се събужда, тя най-накрая осъзнава кое не е наред.

Името.

Тя остана, лежейки неподвижно на дивана няколко минути, докато размишляваше, напасваше новата информация към всичко, което бе преживяла през последните дни.

После се изправи, взе мобилния си телефон и намери нужния номер.

— Аз съм — каза тя веднага щом мъжът от другата страна отговори. — Мисля, че вече разбирам как е свързано всичко. Татко, Хенке, Играта, всичко. Само ми кажи какво искаш да направя!