Андерш де ла Моте
Измамата (13)

13. Team Fortress^[1]

 

Не обичаше да се вози в хеликоптери. Резките движения на машината бяха неестествени. Не като самолет, който меко се носеше по въздушните потоци. Ако двигателите внезапно се случеше да спрат, всъщност нямаше да се случи нищо. Пилотът щеше да снижи носа и самолетът дълго време щеше да лети, плъзгайки се, докато оправяха проблема.

Но ако един хеликоптер имаше проблеми с двигателя, човек не разполагаше с много секунди, за да се пребори с гравитацията.

Тя се отърси от чувството на дискомфорт и погледна часовника.

— Остават десет минути…

Блек вдигна поглед от блекберито си.

— Окей, благодаря…

— Чухте ли се с Томас?

— Да, казва, че всичко се е уредило с полицията и че ще се присъедини към нас с кола по-късно през деня.

— Хубаво…

Тя пое дълбоко въздух.

— А Вие как се чувствате? — попита после.

— Добре — отговори той малко припряно. — Направо отлично — добави после. — Извинявай, Ребека, трябва, естествено, да ти благодаря за намесата пред хотела. Какво всъщност се случи там?

Той опитваше да звучи овладяно, но тя без никакви проблеми долови лекия трепет в гласа му. Освен това изглежда беше започнал да я нарича Ребека, вместо мис Нормѐн.

— Всъщност не знам точно. Демонстрантите пробиха напред, но след това не ми е съвсем ясно. Надявах се Томас да ми се обади и да обясни…

— Той беше зает с полицията…

— Да, разбирам. Законът за оръжията в Швеция е строг, щях с радост да му обясня, ако ме беше попитал. Но той така и не ми каза, че е въоръжен…

— Да, това беше малко неразумно. Томас е много лоялен. Иска само доброто за мен и за компанията.

Тя кимна в отговор.

Блек се поизправи и кръстоса крака.

— Но той така и не стреля, това трябва да му се отчете, нали?

— Така е — отвърна тя кратко. — Аз стрелях.

— Това ще означава ли проблеми за теб, за нас?

— Все още не знам. Имаме лиценз да носим оръжие и звъннах на дежурния комисар в Стокхолм, обясних му какво се е случило и как може полицията да се свърже с мен. Остава да видим…

Последното беше лъжа.

Тя щеше да мине през малък ад, докато обясни действията си, вече го знаеше. Лиценз или не, човек не можеше да открие пряк огън току-така, още повече в центъра на града. Предпоставките за възпроизвеждане на предупредителен изстрел бяха същите като тези за стрелба на месо. Непосредствено надвиснала сериозна опасност за здравето и живота.

И такава наистина имаше.

Мъжът с якето беше вдигнал оръжие точно когато Томас извика и естествено, беше съсредоточен върху Блек.

И въпреки това тя беше изстреляла само предупредителен изстрел…

Всичко се беше случило съвсем инстинктивно и сега впоследствие й беше трудно да обясни защо беше действала така.

За да извлека най-доброто от една катастрофална ситуация, убеждаваше се тя.

Във всичко това имаше нещо нередно. Томас беше блокиран без шанс да действа. Оръжието, нападателят, това беше пример за самозащита почти като по учебник.

Бяха изпълнени всички предпоставки за откриване на пряк огън. Но в блъсканицата беше невъзможно да стреля към нападателя, без да рискува да уцели невинни хора.

Така беше, разбира се.

Тя погледна надолу и хвана коленете си, за да накара ръцете си да застанат неподвижно.

Изведнъж забеляза, че Блек продължаваше да я гледа. Изучаваше лицето й внимателно по начин, който не й се поправи, а след това сниши поглед към треперещите й ръце.

— Адреналин — каза тя. — Скоро ще отмине…

За миг имаше чувството, че той вижда право през нея.

— Две минути до приземяване — чу се глас от говорителите.

— И така… — каза тя и се усмихна бързо на Блек.

Но той не отвърна със същото.

* * *

Съзнанието му блуждаеше между будно състояние и несвяст.

На няколко пъти чуваше гласове, разговори, които се провеждаха някъде над него.

— В много лошо състояние е…

— Колко е приел?

— Тройна доза, не смея да му дам повече от това…

— Говори ли с Източника?

— Ммм…

— И?

— Той каза, че трябва да го свестим. Че няма други алтернативи…

— Окей… И какво правим сега?

— Чакаме…

— Знаем ли нещо повече за мястото?

Шумолене на хартия някъде вляво от него.

Беше буден сигурно от пет минути, но продължаваше да мижи. Някъде до лявото му ухо се чуваше ритмично пиукане и той предположи, че идваше от машина, която следеше пулса му. Най-добре да си кротува, да диша дълбоко и бавно.

В стаята имаше още двама души, мъж и жена. Самият той лежеше на някаква койка или маса на няколко метра от тях.

Слабото стягане в свивката на десния лакът вероятно идваше от игла за инфузия, но с изключение на това тялото му се чувстваше изненадващо добре.

Вътре в стаята миришеше странно — на етер и нещо сладникаво, подобно на мускус, което не можеше да идентифицира.

— Като начало е много голямо, много по-голямо, отколкото си мислехме. Виж това!

Отново женският глас, после още шумолене на хартия, за което HP предположи, че идваше от чертеж.

— Ммм, а тия червени знаци, това…? — мъжкият глас му звучеше познато, но той не можеше да определи откъде.

— Червените са пазачи, сините означават камери, жълтите — различни видове аларми…

— Окей… И всичко това идва от Източника?

— Yes.

— Можеш ли да разчиташ на него?

— Никога не ми е давал причина да се съмнявам в него. Всичко, което ни е предоставял досега, е било ето процента вярно, ето, виж го бедния…

Минаха няколко секунди, докато HP осъзнае, че жената имаше предвид него.

— Продължавам да се колебая. И за него, и за цялата работа.

Отново мъжкият глас, малко мрънкащ, по начин, който звучеше ужасно познато. Той се пребори с изкушението да отвори очи и да завърти глава.

Изведнъж забеляза, че пиукащият сигнал се е учестил.

Мамка му, трябваше да се кротне.

Дълбоки вдишвания, леко и спокоооойно…

Искаше да чуе още, да опита да разбере какво, по дяволите, се случваше.

— Общо шест етажа — продължи жената. — Трийсет метра надолу в планината, всеки етаж е като главина с пет коридора, спици, всеки по петдесет метра дълъг. Пет пъти по петдесет нрави двеста и петдесет по шест етажа…

— Километър и половина. Адски голямо пространство…

— Освен това всеки тунел е десет метра широк, което означава, че могат да сложат по няколко реда със сървърни шкафове в тях. Да кажем, по две пътеки за обслужващия персонал, а един шкаф е колко, към метър широк? Това прави…

— Поне пет километра, може би повече. Половин миля^[2] сървъри — шит, бая капацитет!

Мъжкият глас звучеше развълнуван.

— Достатъчно, за да покрие…

* * *

— … на практика нуждите за сигурно съхранение на цяла Европа.

Ръководителят на обекта направи достатъчно дълга пауза, така че информацията да остави нужното впечатление. Над стотината посетители изглеждаха впечатлени. Самата тя слушаше пресконференцията с половин ухо.

Различни данни за капацитета проблясваха по големия проекторен екран, разнообразявани от време на време със снимки от строежа. Тя се разтегна внимателно и се възползва от случая, за да провери мобилния си за съобщения. Но кутията с входящи беше празна, а разговорът, който беше пропуснала в асансьора в „Гранд“ изглежда дори не беше отчетен от телефона. Странно.

За разлика от лятната жега отвън въздухът тук, вътре, беше хладен и въпреки че се намираха над земната повърхност, на нея й се струваше, че долавя лек мирис на скала, малко като в метрото. Което едва ли беше учудващо…

Преди тук бе имало подземен команден център от дните на Студената война, вече беше чела за това във вестника. Точно както й беше казал Шелгрен: съоръжението е разполагало с дълъг тунел, служещ както за авариен изход, така и за да отвежда комуникационните кабели до артилерийските бункери покрай брега на няколко километра оттам.

Сега същият този тунел вместо това доставяше студена вода от Балтийско море за охладителната система долу в пещерите. Това в комбинация с хладния шведски климат, неограниченият и сигурен достъп до електричество, както и добре развитата информационна мрежа очевидно бяха главните причини цялото съоръжение да бъде разположено в Швеция, блаблабла…

Трябваше, естествено, да прояви повече интерес, все пак ставаше дума за собствения й работодател. Но й беше трудно да се съсредоточи върху подробностите от презентацията. Глождещото чувство, че нещо не беше както трябва, не искаше да я напусне. Трябваше пак да пробва да звънне на Томас.

Блек гарантирано беше в безопасност тук. Всички посетители бяха предварително записани и проучени, а освен това бяха преминали през проверка за сигурност, по-щателна и от тази на летището. Електронните приспособления освен камерите на журналистите отдавна бяха заключени при охраната отвън. Тя, естествено, беше изключение, що се отнася до мерките за безопасност и носеше както радиостанция, така и телефон.

Но вече предчувстваше, че позвъняването, което обмисляше да направи, ще бъде ненужно. Точно както и по-рано, Томас нямаше да отговори. Освен това той щеше да пристигне след около час.

Шелгрен го караше и според есемеса, който беше получила преди няколко минути, вече бяха подминали Упсала. Не очакваше срещата с нетърпение.

Но всъщност не тя се беше изложила, не тя беше извадила незаконно оръжие…

— Нашето съоръжение действа на практика по същия начин като старомодните банкови трезори… — продължи ръководителят, докато видеопроекторът направи ефектен преход към снимка, която тя разпозна.

Трезорът на екрана наподобяваше почти по всичко този, който тя самата беше посетила преди няколко дни. Дебели бетонни стени, полиран мраморен под и дългите редици с малки месингови капаци… Възможно ли беше това да е същото хранилище?

Ребека се изправи неволно в стола. Беше опитала да не мисли за сейфа и разказа на Таге Самер. Да остави всичко на изчакване за няколко дни, докато отмине посещението на Блек.

— Дебела обвивка, която защитава от външни посегателства — продължи началникът на обекта. — След това отделни сейфове вътре в трезора, всички отделени едни от други, така че само собственикът да има достъп до съдържанието. Но при нас всеки сейф може да променя големината си чрез няколко прости натискания на клавишите в контролната зала. С други думи, можем да се нагаждаме мигновено към нуждите на клиента. Сейфовете са заменени от мехури, чиято големина може да варира постоянно.

Десет, сто или хиляда пъти повече място за съхранение не са проблем, промените могат да се осъществят на секундата. Кое друго сървърно помещение може да се мери с такъв капацитет?

Той направи още една добре обмислена пауза, оставяйки реторичния въпрос да виси във въздуха няколко секунди. Проекторът смени трезора с просторно подземно помещение, пълно с ред след ред идентични сървърни шкафове.

— Всичко се събира на едно място. Удобно, рентабилно и преди всичко — сигурно — продължи ръководителят.

Проекторът добави диагонално нова снимка върху старата. Почти идентично помещение, после още едно и още едно… Редици лъскави сървърни шкафове, толкова много, че тя вече изгуби бройката. Хиляди, милиони тайни, събрани на едно и също място.

Изведнъж малко й прилоша. Вероятно адреналинът отново си правеше шеги. Ръцете й поне бяха престанали да треперят.

Ръководителят възобнови лекцията си, докато хранилищата на екрана продължаваха да се множат, но тя вече не го чуваше.

Като малки блестящи мехури, всички обречени рано или късно да се спукат…

* * *

— Буден ли си, HP?

За миг си помисли дали да продължи с фейк безсъзнанието, да опита да измъкне още малко информация за случващото се.

Но нещо в гласа й го накара да отвори очи още преди изобщо да е взел решение.

Минаха само няколко секунди, докато я разпознае. Платинено русата коса вече беше тъмна, но пиърсингът на носа и прекомерните сенки за очи си бяха същите.

Беше емо майката със слушалките, която беше видял в метрото.

— Добре — тя кимна към него. — Как се чувстваш?

Той опита да каже нещо, но всичко, което излезе от устата му, беше сухо грачене.

— Ето — тя му подаде бутилка вода и гой се надигна на единия си лакът. Хладни великолепни глътки…

— Треската отшумя — каза тя, взирайки се в екрана до него. — Но ще минат няколко дни, преди инфекцията да изчезне напълно. Дадохме ти конска доза пеницилин-буквално.

Той не се опита да отговори, а просто кимна, докато се оглеждаше внимателно. Помещението напомняше на болница с единствената разлика, че всичко тук беше по-голямо. Койката, на която лежеше, лампите на тавана, ремъците, които се люлееха над него.

Отне му малко време, докато загрее.

— Ветеринарна болница?

— Yeep — отвърна тя. — Значи не си съвсем изключил. Казвам се Нора. Кент ей там вече го познаваш…

HP се надигна с мъка и погледна към ъгъла, където се предполагаше, че седи мъжът.

Така и беше.

— Здрасти, HP — каза той. — Или може би трябва да те наричам 128?

Минаха още няколко секунди, докато мозъкът му подреди парченцата от пъзела.

— Хаселквист с qv… — промълви той, без сам да може да го възприеме напълно.

— A.K.A. играч петдесет и осем — засмя се мъжът. — Не сме се срещали, откакто ме напръска със сълзотворен газ горе на „Шюмлингеленкен“. Получих алергична реакция и лежах три дни в спешното, в случай че те интересува…

Той скочи от сгъваемия стол и направи няколко резки крачки към HP.

— Спокойно, Кента… — каза емо девойката и застана между тях.

Тя беше поне десетина сантиметра по-висока от Хаселквист, а ако се съдеше по стойката й, и значително по-мускулеста.

— Нямаме време за наранени егота…

Хаселквист с qv я изгледа гневно за няколко секунди, после разпери ръце.

— Спокоен съм… — измърмори той и направи крачка назад. — Ами всъщност ти дължа благодарности — ухили се после към HP. — Ако не се беше намесил, можеше аз да седя там.

Той кимна към извънгабаритната койка, на която се намираше HP.

HP го игнорира.

— Къесме? — измънка той на емо мацката, която очевидно се казваше Нора.

— Ветеринарната клиника към Националната гвардия.

— К’во?

— „Лидингьовеген“, право срещу спортния комплекс „Йостермалм“. Конюшните на Кралската стража… Имам ключ за портата, така че влязохме през задния вход.

— Окей…

Той пресуши бутилката вода и опита да подреди мислите си. Но беше невъзможно.

Главата го болеше и макар да беше малко по-свеж, отколкото през последните дни, продължаваше да чувства тялото си като прекарано през преса за пране.

— И кой от вас смята да ми каже какво, по дяволите, правя тук?

— Ето как стоят нещата, HP — каза Нора, докато му наливаше чаша кафе от големия термос върху къмпинг масата. — От известно време се опитваме да се свържем с теб, но ти си играеш на трудно достъпен… Бележките на вратата ти… — добави тя, тъй като той изглежда не схвана. — Кента, аз и Джеф, с когото скоро ще се срещнеш, всички сме участвали в Играта. Точно като теб сме правили неща, за които първоначално не бихме си и мечтали…

— Но после бяхме изритани — допълни Хаселквист. — Или заменени от някого другиго, някой по-подходящ. Нов фаворит… — той изгледа ядно HP.

— Нещо такова… — кимна Нора. — Във всеки случай, след като се отрезвихме и преодоляхме най-тежката фаза на абстиненцията след Играта, всички започнахме да разбираме, че това, с което сме се занимавали, не просто е било нередно, ами че освен това сме били манипулирани. Че сме били просто марионетки…

HP отпи бърза глътка. Кафето беше неочаквано горещо и му изгори езика, но той си наложи да го преглътне.

— Започнахме всеки за себе си да опитваме да научим повече за Играта и Водача, но както знаеш, опасно е да се нарушава…

— Правило номер едно… — измърмори HP.

— Именно… Всички бяхме предупредени, някои по-сериозно от други. Но няколко месеца по-късно ни събра един човек…

Тя размени бегъл поглед с Хаселквист.

— Работил е за Играта — вметна той. — Не знаем със сигурност, но вярваме, че той…

— Независимо какво вярваме… — прекъсна го Нора и изгледа ядосано Хаселквист — … този човек ни събра.

— И сега ще си отмъстите, ще доставите на Водача малко payback за всички лайна, които е трябвало да изядете. Ще му сложите пръчка в колелото, за да можеше да спите малко по-добре?

HP поклати глава и изпразни чашата.

— Been there, done that… Благодаря за кафето, но имам значително по-големи проблеми от това…

— Сядай долу, HP! — каза Нора, преди гой още да е успял да се изправи на крака. За своя изненада веднага се подчини.

— Ние не сме просто някакви лузъри, които се размотават безцелно. Имаме източник, an insider. Някой, който знае как стоят нещата, може би дори какво предстои да се случи и защо!

Тя го гледаше, изчаквайки думите да попият в главата му.

— Но с помощта на Източника можем да спрем всичко. Не просто да саботираме отделни мисии, ами всичко, целия им шибан Gameplan, схващаш ли?

Преди да успее да отговори, на вратата се почука.

— Това е Джеф, ще му отворя.

Хаселквист се понесе към вратата.

— Кой там?

Той открехна предпазливо стоманената врата, за да надникне навън, но човекът от другата страна дръпна дръжката към себе си и Хаселквист едва не падна на земята.

— Стига, Кента, това не ти е шибан шпионски роман… — изръмжа мъжът, който влезе в стаята.

Той носеше дънки и тясна тениска, която се извиваше притеснително над издутите му мускули.

— Аха, Спящата красавица се е събудила — той кимна отсечено към HP, докато сваляше слънчевите си очила.

— Значи си успяла да го поправиш, добра работа, докторе!

Мъжът, който явно се казваше Джеф, отправи снежнобяла усмивка към Нора и й намигна, но за удоволствие на HP тя напълно го игнорира. Това обаче хич не смути Мускула Джеф.

Той придърпа един стол срещу HP, яхна го и почеса късо подстригания си врат няколко пъти, разкривайки голямата трайбъл татуировка на едната си подмишница.

— Има ли някво кафе?

— Ей сега, Джеф!

Хаселквистът се захвана с термоса.

— И какво знаем? — попита Нора.

Джеф сви рамене.

— Отървах се от револвера и телефона му — той кимна по посока на HP.

— Блек е намясто горе в Крепостта. Най-вероятно сега са се захванали да прерязват лентата за откриването, предполагам. В града още е фраш с полицейски коли, които като че ли не знаят какво точно търсят…

Хаселквист му подаде чаша кафе.

— Трябва да си адски благодарен, че се добрах до теб, пич — Джеф посочи с грамадния си показалец към HP. — Ако не бяхме ние, сега щеше да си мъртъв. Оня коравият охранител те беше хванал на мушка, още две секунди и БАМ!

Той прибави свит палец към показалеца и показа във въздуха какво имаше предвид.

— Как изобщо ти дойде идеята да застреляш Блек, между другото? Това грам нямаше да промени…

Той поклати глава, смеейки се.

HP смънка нещо недоловимо в чашата си. За съжаление, планината от мускули срещу него имаше известно право. Паралелно с действието на конското лекарство той започна да си възвръща и контрола върху мозъка. Но въпреки че превърташе лентата напред и назад в ума си, не успяваше съвсем да си обясни какво беше станало. Всичко му се струваше толкова отдалечено.

Сякаш нищо от преживяното през последните денонощия не се беше случило наистина, ами е било просто сън. Correction — кошмар…

— Разбрахме ли нещо повече от Източника? — изгрухтя Джеф.

— Получихме всички чертежи… — започна Хаселквист, но Нора го прекъсна.

— Не сега. Първо трябва да разберем дали той смята да ни сътрудничи.

Тя кимна към HP.

— Ей, всъщност не съм мебел — промърмори той. — Значи… Благодарен съм, че ми помогнахте, но честно казано съм потънал до гъза в собствени проб…

— Имаш предвид сестра си? — отсече Нора. — Тази, която работи за Sentry…

— К’во? Нене, тя работи в СЕП… ъъ, какво?

Той забеляза как другите си размениха погледи и това не му хареса.

— Сестра ти си взе отпуска от СЕПО през зимата — каза Нора после и се наведе малко по-близо. — Тя започна работа в Sentry Security, където вече работеше партньорът й Мике. Там е създала екип за лична охрана, който защитава различни важни клечки в бизнеса. Миналата година Sentry бяха купени от компания на име PayTag. Ти по всяка вероятност знаеш това-онова за тях, защото преди малко се опита да застреляш изпълнителния им директор…

HP отвори уста, за да отговори, но Нора не му даде шанс.

— Добре, значи може би знаеш също, че PayTag строи редица големи сървърни ферми по цял свят. Или може би сървърни хотели е по-добро описание. Тук, в Швеция, построиха гигантско съоръжение в една от старите подземни военни инсталации на Въоръжените сили, съвсем близо до Упсала. Мястото се нарича Крепостта и скоро ще се грижи за съхранението на информация на практика на всяка втора компания и всички власти в Северна Европа…

HP кимна отново, този път по-силно и изведнъж му стана трудно да сдържи усмивката си.

Бека беше охрана на Блек.

Така беше, естествено!

Тя работеше непряко за Играта, а това, разбира се, беше лоша новина. Но в своето fucked up състояние той беше изтълкувал всичко погрешно. Беше си помислиш, че Бека е с Блек.

Epic fail!

По дяволите, колко беше тъп понякога…

Той поклати глава, а облекчението направи още няколко обиколки из тялото му.

Изведнъж забеляза как го зяпат останалите.

— Еее, какво ще кажеш?

— К-к’во?

Джеф се наведе напред над сгъваемия стол, от което пластмасовата облегалка изпука. Изведнъж HP осъзна, че в лицето на мъжа имаше нещо познато. Като че двамата се бяха срещали и преди…

— Смяташ ли да ни помогнеш?

— С какво?

Още погледи, този път по-колебливи.

Накрая Нора беше тази, която отвори уста.

— Да разбием Крепостта!