Андерш де ла Моте
Измамата (32)

32. Insignificant bearer

Той скочи върху покрива на метростанцията, провеси се от една от големите греди и се остави да падне долу на перона. Приземяването се получи по-меко, отколкото беше очаквал, а освен това перонът беше на практика празен.

Чу сирени горе откъм „Сьодерледен“, няколко броя, но те бързо се удавиха в шума от пристигащата мотриса.

Когато се качи на борда, се сгромоляса върху най-близкото свободно място. Раницата се опираше в седалката и той зачовърка с треперещи ръце катарамата, но след няколко секунди се отказа.

Адреналиновият шок беше тотален, тялото му се тресеше като пневматичен чук и HP се чувстваше готов да повърне. Наведе се напред и опита да задържи главата си възможно най-ниско.

Мамкамууу!!

Никога преди не беше виждал човек да умира.

Или във всеки случай не по такъв начин.

Макар че всъщност го беше правил…

Точно както с Даг и перилата на балкона, той беше планирал всичко. Намери ивица слънце насред завоя, където шофьор, който тъкмо привикваше към сянката, щеше да бъде заслепен. Примами четвъртития до правилното място…

И точно както с Даг не беше имал избор. Онзи път беше, за да спаси Ребека, този път — за да спаси себе си.

Грешка…

За да спаси и двамата.

Всичко, което трябваше да направи сега, беше да изпрати съдържанието на харддиска на вестниците и Играта и PayTag щяха да бъдат history. Той, Бека, Нора и другите щяха да са свободни.

Нора, между другото…

Тя се беше жертвала за него, беше скочила на четвъртития, въпреки че трябва да е осъзнавала, че няма никакъв шанс. Пое удара в името на отбора. Никой преди не беше нравил нещо такова за него. Щом всичко това приключеше, щеше да й се отблагодари подобаващо.

Ако тя все още беше жива, де…

Влакът спря, бучейки, на „Т-Сентрален“ и той инстинктивно се сви в седалката. Но точно както при „Гамла Стан“, перонът беше почти празен.

Същински призрачен град.

Странно…

Къде, по дяволите, бяха всички хора?

* * *

„Слотсбакен“ беше препълнена, а като завиха наляво покрай „Лугорден“, там ги чакаха още повече хора. Телевизионни камери, професионални фотоапарати, стотици мобилни телефони.

В края на деня тя щеше да присъства на хиляди снимки и клипове независимо дали искаше, или не.

Темпото надолу по хълма беше лежерно, но щом целият кортеж слезе на равна земя, конниците преминаха от ходом в тръс. Впрегнатите коне направиха същото и Ребека и останалите петима охранители около каляската бяха принудени да тичат, за да са на едно ниво с нея.

Видя първата маска още на Норбру.

* * *

HP отвори вратата на интернет кафето и се запъти право към щанда.

— Трябва ми компютър с най-бързата ви връзка два часа или повече… — каза той на рецепциониста, но онзи дори не отмести поглед от телевизора, който висеше над щанда.

— Сори, човек, интернетът падна…

— К’во! И мобилният ли?

— Йеп — рецепционистът се обърна наполовина към него. — Широколентов, ADSL, мобилната мрежа, тути. Всичко падна по някое време през нощта. Казват, че е софтуерен проблем някъде си. Според мен обаче е заради сватбата…

— Заради к’во?

— Сватбата бе, човек! — той направи жест към телевизора, където се виждаше каляска с множество коне. — Големият брат не иска протести, затова са свалили нета точно както направиха в Египет, чаткаш ли?

— Окей — промълви HP разсеяно.

Нещо по телевизията беше привлякло вниманието му. Една от костюмираните фигури около каляската му изглеждаше смътно позната. Камерата зуумна…

Ненадейно HP изтръпна.

— Накъде отиват? — изсъска той и сграбчи изтърканата тениска на мъжа.

— Обратно към двореца, къде другаде. Спокойно…

— Не бе, идиот, имам предвид маршрута. Това там изглежда като „Кунгстредгорден“… Накъде ще тръгнат след това?

— „Сергел“, после насам по „Свеавеген“ и след това наляво по…

„Кунгсгатан“!

Мамицата му стара!!!

* * *

Вторият и третият от маскираните стояха на „Стрьомгатан“, до Операта. Тебеширено бели Гай Фокс маски с черни кози брадички и завъртени нагоре мустаци, точно както пред „Грандхотел“ само няколко дни по-рано.

Облечените в бяло хора зад маските не мърдаха, ами просто стояха, напълно неподвижни, което правеше впечатлението още по-зловещо.

— Луде, видя ги, нали, край — каза тя на микрофона при китката.

— Yes — отвърна той кратко. — Повишено внимание, дами и господа, идва „Кунгстредгордсгатан“… — каза после.

Кортежът направи широк, бавен завой наляво.

* * *

HP изхвърча от кафето, зави зад ъгъла и се втурна към „Хьоториет“. Струваше му се, че може да чуе приветствията на хората в далечината.

* * *

Още четири маски, разпръснати покрай „Кунгстредгордсгатан“, други пет по „Хамнгатан“, но никакви признаци за суматоха.

Може би нищо чудно. Освен най-различните войници и доброволни организации, които изграждаха охранителен обръч покрай маршрута, тя беше видяла още поне двайсет униформени колеги, а освен това и няколко цивилно облечени. Но броят на маските се увеличаваше.

С по една повече за всяка улица, която подминаваха. Нямаше как да е съвпадение. Очевидно нещо се случваше.

Те свиха по площад „Сергел“, заобиколиха стъкления обелиск, а радостните викове бяха толкова силни, ме тя едва чу, когато радиостанцията изпука.

* * *

„Хьоториет“ беше тъпкан с хора и той беше принуден да си пробива път с лакти. Колкото повече се приближаваше до „Свеавеген“, толкова по-гъста ставаше тълпата и той осъзна, че се нуждае от алтернативен план. Метрото, естествено!

Обърна се на ето и осемдесет градуса и се затича обратно по „Сергелгатан“, сви между две от високите сгради и опита да се въздържи да погледне нагоре^[1].

Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.

* * *

— На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.

Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.

Устата й беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.

— Всичко окей ли е, Нормѐн, край?

— Всичко е шест, Луде…

— Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…

„Свеавеген“, седем маски.

С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.

Телефонът й зазвъня, но тя го игнорира.

* * *

Никакъв отговор, мамка му!

Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.

Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.

„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.

Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.

В далечината се чу трополенето на конски копита.

* * *

Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.

Много повече…

— Това не ми харесва — промърмори Рунеберг.

Телефонът продължаваше да звънни в дясното й ухо.

* * *

Оставаха му петнайсет метра, когато видя мотива под арката на моста. Розови триизмерни кутии със сини ръбове, криволичещи и образуващи хипнотични праволинейни фигури. Точно както на чертежа дизайнът напомняше лабиринт.

Лабиринтът Лутерн!

Беше го открил!

Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.

В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.

МАЙКА МУ СТАРА!!!

Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…

* * *

Тя го видя отдалеч.

Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.

Махаше с ръце и крещеше нещо.

Ръцете й незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане — издърпване на затвора…

* * *

— БОМБА! — викаше той. — ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!

Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.

В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…

Светът премина в slowmotion, докато парченцата от пъзела изведнъж се завихриха в главата му, разчупиха картината, която беше съставил по-рано, и образуваха нова.

Далеч по-ужасяваща.

Тунелът, бомбата, експлозията в плевнята. Яки ръце, които го изкараха от апартамента със змиите и го инжектираха със серум. Някой, който стоеше пред вратата на апартамента до „Скугсшюркогорден“ и му пращаше текстови съобщения. Предупреждението за предателя.

Експлозията, Рехиман, бягството.

Нора, която старателно закопча тежката му раница. Която му каза за мястото, решаващото парче от пъзела. Целувката на смъртта…

Той спря намясто и вдигна ръце. Гласовете отекваха из главата му, застъпвайки се. Понякога ясни, понякога неясни.

Това е последната ти мисия, Хенрик!

Черно или червено?

Ще извършиш смъртоносен атентат на кралската сватба…

Wanna play a geim, Henrik Pettersson?

Лутерн, не Латерна.

Учителя, него не го познавам…

Наистина ли си сигурен?

Не Учителя…

Той отстъпи бавно, задърпа презрамките, за да свали раницата. Но катарамата отказваше да се подчини.

— НАЗАД! — изкрещя той толкова високо, колкото можеше.

В лабиринта Лутерн човек идва, за да умре! — прошепна гласът в главата му.

Не.

Учителя.

Ами…

Носителят!

— ИМАМ БОМБА В РАНИЦАТА! — изрева той.

* * *

Тя се прицели в смъртоносната зона точно където презрамките на раницата пресичаха сърцето.

— БОМБА — изкрещя някой в слушалката й и за секунда й се стори, че чува гласа на Таге Самер. Но предупреждението беше напълно излишно.

Тя долепи пръст до спусъка.

Вдиша…

* * *

Като удар с юмрук в гърдите — горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлечения панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.

Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата му, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното…

Това не можеше да се случва.

Не сега!

Или изобщо някога!

Тя беше стреляла по него…

ТЯ

БЕШЕ

СТРЕЛЯЛА

ПО НЕГО!!!

Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът й над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.

Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.

В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.

Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.

После усещане за свободно падане — като насън.

С което за него Играта приключи.