Андерш де ла Моте
Измамата (15)

15. Double play

Стрелката на скоростомера от цял час не беше падала под сто и седемдесет.

Повече няма да се нуждаем от услугите ви…

Копелетата я бяха изритали!

След всичко, което беше направила, след стотиците часове, които вложи, за да задвижи дейността. Изграждане на стратегии, писане на ръководства, набиране на правилните служители — да не говорим за всички безсънни нощи.

Очевидно това не означаваше абсолютно нищо.

Ако беше друго работно място, вече щеше да се е обадила на профсъюза. За да отстои своето.

Но на кого можеше да се обади сега?

Тя просто беше в отпуска и не си беше направила труда да си смени профсъюза. Полицейският синдикат едва ли щеше да помогне на частен служител. Оставаше да си намери добър адвокат.

Но с какво щеше да помогне това? Едва ли можеше да ги принуди да й върнат работата, а дори и да успееше, нямаше никакво желание да продължава да работи за човек като Томас.

Той я беше предал, това беше пределно ясно. Направи се на глупак, след което я остави да поеме удара вместо него.

Това, че мъжът с войнишкото яке е бил Хенке, беше, естествено, пълен абсурд.

Някой трябваше да е разказал на Томас за Хенке или преди, или по време на полицейския разпит.

Може би дори му бяха показали снимка? После на Томас е оставало само да каже „да, той беше“, и работата беше ясна.

Хенке вече беше разследван по подозрение в терористичен акт и ако Томас го посочеше като извършител, собствените му действия пред „Гранд“ щяха да се превърнат почти в похвални.

Да, беше нарушил закона за оръжията, но все пак беше опитал да пребори терорист.

И сигурно щеше и да успее, ако не се беше намесила сестрата на извършителя…

И хоп, тя се оказваше изкупителната жертва!

В такъв случай с когото беше говорил Томас в ареста?

Ако беше станало така, както тя си мислеше, в действителност имаше само един възможен кандидат.

Тя пъхна хендсфрий слушалката в ухото си, натисна бутона за бързо набиране на телефона и изчака няколко секунди.

— Нормалмски арест, Мюрѐн.

— Здрасти, Мюрѐн, Ребека Нормѐн е — каза тя престорено весело.

— Здрасти, Нормѐн, отдавна не сме се чували. С какво може един обикновен полицай да помогне на СЕПО? — пошегува се мъжът от другата страна. Очевидно не беше чул, че е прекъснала, което я устройваше перфектно.

— Само бърз въпрос, Мюран… — започна тя.

— Shoot!

— Сутринта сте прибрали един мъж от „Грандхотел“. Чужденец, заподозрян за притежание на нелегално оръжие?

— Мммм.

Тя го чу да прелиства документи на заден фон.

— Кой го е разпитвал, знаеш ли?

— Чакай!

Още шумолене на хартия. После мъжът се върна на телефона.

— Таакаа, Нормѐн. Той пристигна с патрулен автомобил и щеше да бъде разпитан от Бенгтсон от дежурния отдел. Но той настоя вместо това да говори с друг колега. Един от твоите по-точно…

— Знаеш ли кой?

Тя несъзнателно затаи дъх.

— Аха, тук го пише. Той сам се е записал в книгата… Комисар Ескил Стигсон.

* * *

Не беше лесно да се замъкне дотук.

Първо беше принуден да криволичи по редица малки улички. После да прескочи няколко дъски и огради, докато се окаже в правилния вътрешен двор.

А сега се налагаше да плати цената за усилията си. Тялото го болеше, блузата му беше мокра от пот и въпреки че от доста време стоеше спокойно на перваза на прозореца, пулсът му отказваше да се върне напълно към нормалното си ниво.

Зачуди се дали не беше време да вземе едно от конските хапчета, които Доктор Нора му даде. Но той, глупакът, не носеше нищо за пиене, а да преглътне на сухо една от тия дълбочинни бомби не беше вариант. Така че хапчето щеше да почака…

Във всеки случай наблюдателният пост беше перфектен. Седеше във входа диагонално срещу своя собствен, в най-горната част на стълбището и с цялостен изглед към случващото се на улицата.

Полицейският бус си стоеше там, но шофьорът и цивилното ченге ги нямаше. Вероятно се скатаваха вътре.

Не бяха обикновени разузнавачи, това го беше разбрал.

Онзи със слушалката в ухото смърдеше твърде много на ченге, същото важеше и за черния минибус. По-скоро ставаше дума за униформени горили, които си бяха навлекли цивилни дрехи.

Логичният извод беше само един.

В същия миг по улицата бавно се зададе подобен автобус откъм „Хорнсгатан“. Спря пред неговата врата. Мъжът до шофьора вдигна микрофон към устата си. Секунда по-късно улицата гъмжеше от ченгета.

Входната врата се отвори и банда от отбрани напомпани орки се втурна вътре. Двама от тях носеха някакъв инструмент, който приличаше на таран.

Нямаше да им отнеме много време да разбият и без това разнебитената врата на апартамента му.

Освен това вече се бяха упражнили веднъж.

Още едно странно дежа вю за колекцията му…

Мехурът му така се беше надул, че едва стоеше на едно място, но въпреки това му беше трудно да се откъсне от сцената, която се разиграваше отсреща. Този път не бяха толкова амбициозни с бариерите.

Патрулна кола с пуснати сини светлини блокираше улицата малко по-надолу и той виждаше как хората вече бяха почнали да се струпват пред лентата. После забеляза как щорите на единия му прозорец се разтресоха.

Късмет, че не си беше направил труда да разтреби…

Какво, по дяволите, си мислеха куките, че могат да намерят този път? Мина доста време, докато зацепи…

Него, разбира се!

* * *

Стигсон можеше да върви на майната си.

Щеше да се добере до Хенке, ако ще да се наложеше да разбие с шутове входната му врата. Беше принудена да се увери, че той е окей, че историята на Томас беше празни приказки. Че той стоеше настрана от Играта, Събитието, Цирка или както там се наричаше…

Тя смени платното, натисна газта до дъно и задмина три коли само за да се върне рязко в дясното платно след това и да продължи по отбивката.

Колата зад нея примигна със светлини и тя отвърна, като показа среден пръст през рамо.

Зави по „Хорнсгатан“ и мина през непрекъснатата маркировка, за да излезе на Гърбицата^[1].

В същия миг видя сините светлини отпред и намали.

На пресечката се беше разположил патрулен автомобил и двама униформени колеги прокарваха ограничителна лента право над входа към „Мария Трапгренд“.

Тя мина покрай тях едва-едва, опитвайки се да види какво се беше случило. Но всичко, което успя да забележи, беше, че портата на Хенке стоеше отворена. Гаденето, което беше почувствала по-рано през деня, внезапно се завърна и тя бързо намери свободно място за паркиране малко по-нататък.

За късмет един от полицаите при ограждението я разпозна и без да е казала и дума, той вдигна найлоновата лента и я пусна да мине.

Във входа се натъкна на екипа на спецчастите. Шестима мъже, всичките цивилно облечени, но можеха със същия успех да носят и униформи. Кобури за крака и бронежилетки върху дрехите не създаваха особено дискретно впечатление…

Двама от полицаите й кимнаха и едва когато почти беше стигнала до апартамента, тя осъзна кой екип беше това. Той стоеше в антрето с гръб към стълбите, което й даде няколко секунди да се овладее.

— Здрасти, Тобе — каза тя после възможно най-сдържано.

Той подскочи и се завъртя.

— Ооъъ, з-здрасти, Бека… — каза той и изглежда не знаеше върху какво да спре погледа си. — Тъкмо се чудех дали трябва да ти звънна…

— Така ли и защо? — тя прекрачи внимателно останките от външната врата.

Антрето беше толкова претъпкано, че Ребека трябваше да се притисне до стената, за да се промъкне.

Близостта изглежда го притесни още повече.

— Апартаментът. Нали се…

— … срещахме тук — допълни тя.

Обърна се и го погледна. Той беше все така готин и за кратък миг тя почти усети физическото привличане. Но само почти…

Откъм стълбището се чуха стъпки, звучеше като че ли няколко души се качват нагоре.

— И ако бях на твое място, Тобе, нямаше да обеля и шибана дума за това — каза тя тихо.

Двама полицейски техници с гащеризони и всеки с по една чанта с инструменти стояха на входа.

— Зелено ли е? — попита единият от тях.

— Да, влизайте — Тобе Лунд кимна към вътрешността на апартамента.

Двамата мъже си проправиха път покрай тях и секунди след това се чуха фотоапаратите им.

— Каква е цялата тая работа? — каза тя и се наведе напред, за да не я чуят техниците. Тобе се огледа бързо през рамо.

— Брат ти е издирван, заподозрян е в опит за убийство.

— К’во!?

Той кимна и отново се огледа.

— Не знам повече, СЕПО провежда разследването, ние само помагаме. Те ще пристигнат всеки момент. Може би е най-добре да офейкваш…

Тя поклати глава.

Не, не мислеше да ходи никъде. Възнамеряваше да разнищи това веднъж завинаги. Хенке може и да беше идиот, лесно подвеждащ се глупак с прекомерно его и нулев контрол над поривите си. Но не беше убиец, пък било то и неуспешен.

Или…?

Чисто теоретично може би беше такъв, но Даг беше друга работа.

Съвсем друга…

Тя направи няколко крачки навътре. Леле, как изглеждаше. Апартаментът обикновено си беше разхвърлян, но това придаваше на понятието изцяло ново измерение. Навсякъде в антрето и кухнята имаше купчини вестници, а освен това вонята на цигарен дим и боклук беше толкова силна, че пареше на очите.

Щорите на всички прозорци бяха свалени, единствената светлина идваше от голата крушка на тавана.

Стената изглеждаше странно, някак си на ивици и минаха няколко секунди, докато тя осъзнае какво представляваха тъмните полета. Армирано тиксо. Изглежда беше облепил всички контакти и фуги.

Тя продължи към всекидневната. Положението там беше същото: купища вестници, препълнени импровизирани пепелници и всички контакти и процепи старателно облепени с тиксо.

— Сигурно са отишли десет ролки най-малко — обобщи единият от техниците и направи няколко снимки с фотоапарата си.

— Сигурно го е било страх от радиация, бедния…

Той зуумна един от облепените контакти и направи нова серия снимки.

— Или това, или са го подслушвали извънземни — ухили се другият, докато ровеше в чантата си с инструменти.

— Аз ще поема спалнята — каза после на колегата си и изчезна през вратата.

Тя чу гласове от антрето, някои от които познати, и въздъхна дълбоко.

Стигсон влезе през вратата, а зад него се мерна гигантското туловище на Рунеберг.

— Значи вече си пристигнала… — каза Стигсон лаконично. Дори не звучеше изненадан.

— Докосвала ли си нещо тук, Нормѐн?

— Не, разбира се…

— Хубаво, но естествено, ще трябва да те помолим да изпразниш джобовете си на излизане. Рунеберг, ще се погрижиш ли за това?

— Да, няма проблеми — промърмори бившият й шеф и направи крачка напред.

— Говорил си с Томас горе в ареста — каза тя и впери полицейския си поглед в Стигсон. Той дори не мигна.

— Естествено.

— Ти ли предположи, че е възможно Хенке да е бил пред „Гранд“? И сервира на Томас удобен извършител, за да можеш да продължиш да тормозиш брат ми?

Стигсон поклати глава.

— Не беше нужно. От телевизионния екип, който беше намясто, бяха достатъчно учтиви да споделят всичкия си видео материал. Извършителят се вижда ясно. Определено е брат ти, без никакво съмнение. Напът да извади нещо от джоба на якето си, което господин Томас уверено твърди, че е оръжие. Може и да греши, но за съжаление, след предупредителния ти изстрел, както знаеш, настъпва известна суматоха, поради което не се вижда какво се случва след това. Томас е изключително надежден свидетел, а като се имат предвид предишните подозрения срещу брат ти, ние естествено, не можем да поемем никакви рискове. С кралската сватба на хоризонта най-сигурно за всички е да го задържим в ареста…

Той изчака няколко секунди, като че очакваше тя да каже нещо.

— Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Нормѐн, защото в противен случай тук имаме да вършим работа…

Тя понечи да отговори, но в същия миг техникът се върна в стаята.

— Трябва да видите това… — каза той.

* * *

Изпика се зад бараката за велосипеди в двора, после намери кранче за вода и успя да изгълта едно конско хапче. Коремът му къркореше и той трябваше да направи нещо по въпроса, да зареже всичко това и да се скатае за няколко дни, докато историята изтече във вечерните вестници и той може да прочете какво, по дяволите, ставаше. Освен това си имаше собствен план, към който да се придържа. Да открие Ерман и да изстиска от него всичко, което знаеше за Играта.

Но не можеше да се откъсне от мястото си, не още.

Безспорно имаше известно задоволство в това поне веднъж да е една крачка напред.

Да дебне ловците.

Ченгетата бяха изпразнили апартамента още при първото си нахлуване, така че очевидно търсеха него. Лично него. Тъпите копелета явно си мислеха, че си е вкъщи.

Ако се бяха забавили малко, щяха и да имат право, а той самият щеше да се озове обратно в пандиза.

Нещо му подсказвате, че този път нямаше да се измъкне толкова лесно…

Когато се позиционира обратно на перваза, колата вече беше спряла пред входа му. Голяма черна лимузина волво с малки хромирани поставки за знаменца от двете страни на капака. Далеч не приличаше на разузнавателна кола…

Шофьорът седеше вътре, но пътниците бяха влезли в сградата.

Колата имаше черни регистрационни номера с жълти цифри и му трябваше известно време да схване какво означаваше това. Автомобилът принадлежеше на военните.

Ставаше все по-любопитно и по-любопитно…

* * *

Едната стена на спалнята беше почти изцяло покрита с изрезки от вестници, залепени с армирано тиксо. Толкова нагъсто, че се застъпваха или понякога закриваха едни други. В средата имаше снимки на Блек от различни списания, като на всички лицето му беше заградено с черен маркер по начин, който напомняше оптически мерник.

Изрязаното заглавие, поставено отгоре над всички, гласеше HE IS THE ONE!

Стигсон й хвърли бърз кос поглед.

— Още ли вярваш, че брат ти е невинен?

Тя не отговори. Изведнъж устата й пресъхна, а стомахът й се сви. Атентатори или не, човекът пред „Гранд“ очевидно е бил Хенке, а тя дори не го беше разпознала.

Или всъщност го беше направила?

Ако се беше поколебала още някоя секунда, сега той вероятно щеше да е мъртъв. Томас щеше да го е застрелял.

Или някой друг от охранителите. Тя самата например…

Подът се залюля под краката й и за няколко секунди си помисли дали да не седне на леглото.

Освен чашата кафе и сухия сандвич със сирене, които беше успяла да нагълта по време на церемонията горе в Крепостта, Ребека не беше яла стабилно от поне денонощие. А що се отнасяше до спане, положението беше още по-лошо.

Но не беше сега моментът да се пречупи. Хенке не се чувстваше добре, това беше очевидно. Имаше нужда от помощ, и то незабавно, преди да е направил нещо още по-глупаво.

Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към Стигсон, за да каже нещо.

В този момент в стаята влязоха двама костюмирани мъже.

Единият беше над трийсетте, слаб, късо подстриган и носеше очила с тъмни рамки.

Другият беше Таге Самер.

— Полковник Пелас, колко хубаво — каза Стигсон и двамата мъже се здрависаха. — Вече познаваш колегата ми, комисар Рунеберг, а това тук е…

— Ребека Нормѐн, сестрата на заподозрения — каза Самер бързо и протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, името ми е Андре Пелас, свързан съм с организацията на сигурността на Кралския двор.

Тя смотолеви нещо и стисна ръката му, търсейки погледа му, но той умишлено гледаше встрани.

— Нека ви представя Едлер, моя адютант.

Той посочи с бастуна си към очилатия мъж, който кимна кратко за поздрав.

— Така, какво знаем, Ескил… — Самер се обърна към Стигсон.

— Заподозреният, за съжаление, не беше намясто, както се надявахме, но за сметка на това успяхме да потвърдим, че е имал мания към Блек… — той показа стената с изрезките.

Самер кимна леко на Едлер и той отиде до стената и започна да повдига изрезките.

— Открихме ли някакви следи за интерес към кралското семейство?

— Нищо освен видеоклипа… — отговори Стигсон. — Но Петершон е издирван от сутринта, освен този апартамент на практика няма къде да отиде, а Нормѐн, естествено, ще ни сътрудничи напълно.

Той кимна към Ребека.

Тя отвори уста, но бързо осъзна, че всъщност не знаеше какво да каже. Мислите хвърчаха в главата й без никаква подредба.

„Грандхотел“, събитията в Крепостта, апартаментът, а сега изведнъж Самер, изскочил като Джак от кутията, и то оказвайки се, че познава и Стигсон, и Рунеберг…

— Полковник Пелас, най-добре да видите това.

Адютантът Едлер беше вдигнал няколко от изрезките. Зад тях стояха други снимки, на които лицата на хората също бяха заградени с черен маркер. Той повдигна още няколко произволни изрезки. Резултатът беше същият.

Навсякъде се криеха снимки на кралското семейство.

* * *

Той ги видя да излизат през входната врата.

Първо голямата напомпана горила, която можеше да бъде posterboy на Полицейската академия. Плътно зад него вървяха дребни сиви чичаци с костюми, увлечени в нещо, което изглеждаше като сериозна дискусия. Не познаваше по-ниския от тях, но Самер, от друга страна, разпозна почти веднага, щом видя бастуна.

Сърцето му започна да бие по-силно.

Водача и ушевите — ръка за ръка, точно както подозираше.

Когато Бека излезе през вратата, настроението му потъна с поне още две нива.

Самер, ченгето и Бека не бяха добро комбо, както и да го гледаше.

Но последният член на дружината беше този, който наистина го накара да подскочи.

Проклет…

Шибан…

Шит…