Андерш де ла Моте
Измамата (11)

11. Electric Sheep

Черният самолет се приземи две минути преди указаното време, но Ребека беше така погълната от мислите си, че едва го забеляза.

— „Глобал Експрес“^[1], не е зле!

— К-какво?

— Самолетът на Блек, November Six Bravo.

Шелгрен посочи към пистата.

— Може да прелети Ню Йорк — Токио без междинни кацания. Някой във фирмата каза, че самолетът бил лично негов, не на компанията. Един „Глобал Експрес“ може да побере двайсет пасажери, но Блек, естествено, предпочита да пътува сам…

— Ммм — смънка тя и примижа, за да види по-добре.

Шелгрен продължи да мели за различни видове самолети, но тя го слушаше само с половин ухо. Странно беше да види самолет, изцяло боядисан в черно. Повечето самолети бяха бели или сиви, но тя предположи, че цветът беше statement сам по себе си. Самолетът зави по едно от платната за рулиране и се приближи бавно към мястото за паркиране.

Тя отвори вратата на колата и слезе. По някаква причина се чувстваше малко нервна.

Хареса Блек почти незабавно.

Всичко друго беше невъзможно. За разлика от на практика всички други випове, с които беше работила, той тръгна право към нея, подаде й ръка и се представи — все едно беше нужно да го прави…

Освен това я помоли да опише мерките за сигурност, даже я попита какво би искала да направи той, за да улесни нейната и работата на останалите охранители…

На живо беше по-висок, отколкото бе изглеждал по CNN, а също и по-млад.

Може би се дължеше на това, че се усмихваше повече, отколкото го правеше по телевизията. Блестящо бяла усмивка, която веднага се оказа заразна.

Блек не можеше да е на много повече от четиридесет. Беше поне един и деветдесет висок, но въпреки източеното тяло костюмът с двойно закопчаване му стоеше като излят. Косата му беше подкъсена при врата, но прошареният бретон висеше малко непокорно и го принуждаваше от време на време да прокарва пръсти през него, за да го намести.

По някакъв начин повтарящият се жест придаваше на очите му още повече присъствие и енергия.

За пътувал десет часа Блек изглеждаше почти нагло свеж. По ризата и по сакото му нямаше и най-малка гънка, така че трябваше да се е преоблякъл, може би дори изкъпал?

Ако се съдеше по изложението на колегата, на частния самолет на Блек не му липсваха никакви удобства. Но както Шелгрен, така и папката й с предварителна информация бяха сгрешили за едно. Блек не беше пътувал сам. Едър късоподстриган мъж с бичи врат, мокасини и зле стоящ провиснал костюм също бе дошъл със самолета.

За кратко тя си помисли, че беше стюард. Но после срещна погледа му и веднага промени мнението си. Бичият врат безспорно беше от нейния бранш.

Мъжът стоеше настрана, но тя виждаше, че внимателно слуша разговора им.

Щом тя настани Блек на задната седалка на колата си и провери повторно дали всичкият багаж си е на мястото, бичият врат дискретно я придърпа встрани.

— Томас — каза той кратко и тя не разбра дали това всъщност беше личното или фамилното му име. — Chief Security Office at PayTag — продължи той. — Pleased to meet you, Rebecca. I’ve heard a lot about you…

Тя кимна кратко, докато се здрависваха.

За съжаление, не мога да кажа същото, помисли си тя. Никой изобщо не те е и споменавал.

* * *

Той тичаше.

Колкото можеше, право към изхода далеч в края на коридора.

Но въпреки че се напрегна до краен предел, въпреки че вратите на офисите от двете му страни профучаваха покрай него толкова бързо, че едва успяваше да ги възприеме, не се приближаваше до целта си. Чуваше как преследвачите го настигат…

Сивият линолеум под краката му се огъваше, ставаше все по-мек с всяка измината крачка.

Почти като…

Пясък.

Той продължи да тича.

Знаеше, че все още са по петите му. Чуваше дъха им да прорязва пустинната нощ.

Змиите се появиха от нищото. Изскочиха от скривалищата си с широко зейнали усти и оголени зъби. Десетки, може би дори стотици. Опита се да ги избегне, тичаше на зигзаг по пясъчните дюни, за да бъде по-трудна мишена.

Но беше невъзможно.

Усети зъби да пронизват бедрата му.

Веднъж, два пъти, три…

И още…

После змиите ненадейно изчезнаха.

Той хвърли бърз поглед през рамо и ги видя да се приближават. Стотици костюмирани мъже, спринтиращи по пясъка. Бомбетата на главите им бяха смъкнати почти до веждите, но там, където трябваше да са носът и очите им, имаше само голяма зелена ябълка.

Мъжете го настигаха, пясъкът се разпръскваше около добре полираните им обувки. Гърдите му щяха да се взривят, краката му изведнъж станаха тежки като олово, но ги принуди да му се подчинят.

Продължавай напред!

Нагоре.

Към върха.

Той видя пред себе си да се разтваря пропаст и опита да смени посоката. Но краката му вече не го слушаха. Вместо това продължиха право напред, отведоха го към стръмния ръб на нещо, което вече не беше пясъчна дюна, ами покрив.

Видя птиците, които чакаха долу. Хиляди черни пустинни гарвани с лъскави пера и клюнове като ятагани.

Или му се привиждаше?

Това не бяха ли всъщност остри мазни скали?

Той падаше.

Първо бавно.

След това все по-бързо.

Земята се приближаваше.

Знаеше, че ще боли. Повече от всичко, което беше преживявал досега. И в мига, в който болката се стрелна през тялото му и накара крайниците му да се свият в див спазъм, чу гласовете им.

— Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?

Wanna play a…

ГЕЙМ?

Думата все още отекваше в главата му, когато се събуди.

Трябваха му няколко секунди, за да си спомни кой беше и още няколко, за да се сети какво се беше случило. После дойде паниката. Той отвори очи и се опита да седне, но тялото му не се подчини.

Освен това всичко беше тъмно.

Черно като катран.

Значи парализиран.

Сляп.

Soon to be dead.

Значи така щеше да свърши — на лайнян кухненски под в изоставен апартамент. Сълзите бликнаха от очите му и той се насили да ги разкара с мигане доколкото можеше.

Но изведнъж забеляза изменение в катранения мрак. Светлосив проблясък, който се засилваше все повече, докато накрая започна да различава детайли. Таван, лампа. После покрит с щори прозорец, разкривен боров скрин в ъгъла. Осезанието постепенно се завръщаше в крайниците му и той изведнъж осъзна, че не лежеше върху твърд кухненски под. Вместо това си беше вкъщи, в собствената си спалня.

Какподяволите…?

Той направи нов опит да се надигне и този път мина по-добре.

Да, подозренията му бяха верни. Намираше се в собственото си шибано легло, придружен от нещо, което чувстваше като майката на всички махмурлуци. Тялото го болеше точно навсякъде: от палците на краката до корените на косата. Главоболието беше толкова силно, че пулсираше в очните му ябълки и почти го караше да мига в такт. Усети напрежението да се покачва, изправи се на крака и се олюля към тоалетната.

За жалост, не успя да стигне чак дотам, но все пак успя да улови повечето повръщано в ръце. Покатери се с усилие във ваната, завъртя кранчетата и обърна глава нагоре към чудесната освобождаваща струя вода.

Седя във ваната над час, оставяйки водата да облива тялото му. Премести се само на два пъти, за да повърне в канала и едва когато кожата му започна да се набръчква, се свести достатъчно, че да изхлузи дрехите си и да прегледа пораженията.

През разнебитеното му тяло преминаваха една след друга студени и топли вълни, но в крайна сметка беше жив…

Глезенът му приличаше на топка за американски футбол, а двете малки дупки от зъбите на змията се виждаха ясно. Защо не беше умрял?

Намери отговора високо горе отстрани на дясното си бедро.

Две синини, големи като монети от пет крони^[2], и няколко капки съсирена кръв. Явно въпреки всичко беше успял да си инжектира спринцовките с противоотрова. Вероятно си беше вкарал и петте, след което се беше довлачил образно до апартамента си. Беше се спасил сам в последната шибана секунда!! Добра работа, HP!

Нова студена вълна го накара да затрака със зъби и той завъртя кранчето чак до червено. Горещата вода пареше кожата му, но въпреки това му беше трудно да престане да трепери.

Спря водата, загърна се с две стари кърпи за ръце, залитна сковано към антрето и за малко да се спъне в козия крак, който лежеше на пода. Малко по-нататък, върху килима, той видя фенера. Очевидно беше успял да замъкне със себе си всичко от змийския апартамент, за да не остави следи.

Браво!

И тогава видя револвера, който лежеше съвсем до вратата.

Вдигна го внимателно. Усети — оръжието беше значително по-тежко, отколкото си го спомняше. Острата миризма на барут все още се долавяше ясно.

Той надникна през шпионката, но всичко изглеждаше спокойно.

Вратата на съседния апартамент също беше затворена — чудесно!

Дори в такъв екстремен момент беше имал достатъчно разум да затвори змийските копелета вътре…

На практика беше спасил живота на насраните си съседи.

Жилищна кооперация „Формен 6“ би искала да информира всички членове, че една или повече отровни змии, за съжаление, са на свобода в имота…

Опита да се засмее, но всичко, което излезе от устата му, беше жалко грачене, което накара мозъка му да се разплиска в челната кост, така че той спря почти незабавно. Вместо това се добра, плъзгайки се, до кухнята и изгълта четири големи чаши хладка вода от чешмата.

Револвера остави в мивката.

* * *

Блек продължи да си бъбри с нея почти през целия път до града. Питаше я неща за Швеция и шведската култура и тя успя да му разкаже и за родителските отпуски^[3], и за забележителните ритуали по Мидсомар^[4], преди да стигнат до „Гранд“.

Томас не каза и дума, седеше на задната седалка до Блек и по време на пътуването основно се занимаваше с блекберито си. Но забеляза, че въпреки това той внимателно следеше случващото се в колата.

Десетина репортери висяха пред входа на хотела и тя ги видя отдалеч.

— Пресата е тук — каза тя. — Можем да минем през задния вход, ако искате да ги избегнем…

Томас изглеждаше, сякаш мисли да каже нещо, но Блек беше по-бърз.

— Не, не, ще минем през главния вход. Вярвам, че сме в сигурни ръце, госпожице Нормѐн.

— През главния вход — каза тя по микрофона на китката си и получи обратно кратко „разбрано“ от втората кола.

Спряха до бордюра и тя даде няколко секунди на двамата в задната кола да спрат и да заемат позиция, преди да отвори вратата.

Намясто имаше десет-дванайсет души. Никой не изглеждаше прекалено ентусиазиран или агресивен. Стояха на безопасно разстояние, докато чакаха.

Мршич от втората кола вече се беше разположил на стълбите. Той се огледа, след което й кимна. Тя отвори вратата на Блек и се почна със светкавиците от фотоапаратите. Но нямаше голямо бутане, само по няколко задължителни снимки и тя предположи, че повечето от фотографите бяха дошли, за да фотографират гости за сватбата, а не нейния вип.

Тя вървеше първа, с двамата мъже на около метър назад.

След десет секунди щяха да са вътре, но Блек изведнъж забеляза телевизионната камера.

— Мис Йохансон — каза той малко по-високо от необходимото и поздрави репортерката.

— Разбира се, че имам време — Ребека го чу да казва. Бързо се прегрупира и застана малко встрани зад гърба на Блек. Томас от своя страна продължи към входа и тя видя как Мршич му отвори вратата.

Двама души, облечени с нещо, което приличаше на бели гащеризони, внезапно се появиха в края на тълпата съвсем близо до фасадата и тя забеляза как почнаха да ровят в чанта, която носеха със себе си. Вероятно майстори, но по някаква причина присъствието им й се струваше малко притеснително.

Тя вдигна ръката с микрофона към устата си и зачака.

Русата телевизионна репортерка, която смътно разпозна от икономическите редакциони по една от телевизиите, явно каза нещо забавно, защото Блек се засмя високо. Онези с гащеризоните, мъж и жена, и двамата на по двайсет и нещо, продължаваха да ровят в чантата. Ребека завъртя глава, за да повика Мршич при себе си, но на вратата нямаше никого. Явно беше продължил към фоайето заедно с Томас и не беше забелязал, че са спрели…

— Разбирате ли, мис Йохансон, PayTag съществува по една-единствена проста причина — чу тя Блек да казва. — Защото искаме да променим нещата. Искаме да помогнем на клиентите си както тук, в Швеция, така и по целия свят да могат да съхраняват ценната си информация по стопроцентово безопасен начин. Да вземат цялостни мерки срещу рисковете, които съществуват при управлението на информация.

Гимнастиката на двамата с гащеризоните ставаше все по-рязка, по-развълнувана. Мршич още го нямаше никакъв. Тя натисна бутона на предавателя. Дясната й ръка изведнъж беше започнала да трепери.

— Шелгрен, двама души с бели гащеризони до фасадата на къщата, които ровят нещо, виждаш ли ги?

— Виждам ги, тръгвам!

Тя видя с периферното си зрение как вратата на колата се отваря. Шелгрен тръгна по тротоара към гащеризоните, когато те се обърнаха.

* * *

Естествено, трябваше да се разкара от града.

Да замине някъде адски далеч, където никой шибаняк да не може да го намери.

Всеки момент Учителя, или както там се наричаше, щеше да се върне в апартамента и да открие, че някой е направил змийски миш-маш от един от любимците му, задигнал е револвера му и освен това е използвал всичкия серум в хладилника.

Вярно, най-вероятно не беше оставил отпечатъци и се надяваше, че кръвта е останала само по чорапа, така че ченгетата поне нямаше да имат улики срещу него. Но все тая, той вече знаеше, че Учителя никога не би замесил ченгетата. Вместо това щеше сам да издири най-близкия заподозрян с ударение на най-близкия… И тогава съседската визита нямаше да бъде за чаша захар.

Но имаше две причини, поради които не можеше да замине. За начало ченгетата бяха взели паспорта му и му бяха наложили забрана за пътуване. Това само по себе си не беше проблем, все пак можеше да се движи свободно из всички шенгенски държави. Освен това винаги можеше да се намери фалшив паспорт за хората с пари. Мисълта да бъде обявен за международно издирване обаче не го блазнеше особено…

Причина номер две тежеше значително повече. Той чисто и просто беше в твърде лоша форма, за да пътува. Змийската отрова в комбинация със серумния коктейл, който си беше инжектирал, го бяха състарили с кажи-речи шейсет години и дори само кратко преместване от леглото до дивана го изтощаваше напълно.

Така че нямаше друг избор, освен да продължи да се скатава в апартамента като fucking Ане Франк.

Внезапно шумолене откъм входната врата го накара да подскочи. Металическо стържене, като че някой се опитваше да вдигне капака на пощата.

Той се размърда от дивана, закрета бавно към антрето.

Нямаше закъде да бърза. Беше се погрижил за пощенската кутия, след като куките потрошиха вратата.

Беше сложил няколко винта, така че капакът се отваряше само на два милиметра.

Твърде малко, за да може вътре да се хвърли нещо запалимо, или във всеки случай така мислеше.

Беше обезопасена и срещу змии…

Поне така му се струваше.

Той видя само ъгълчето на писмото да се подава през отвора и след няколко секунди колебание го издърпа внимателно. Плик с прозорче и с правителствен печат.

Отвори го с показалец, докато с мъка се връщаше към дивана.

Призовка за разпит

С настоящото Хенрик Петершон се призовава на разпит по дело К-345456-12…

Смачка листа и го захвърли към стената. Майната им, ако ченгетата искаха да си приказват, тогава да дойдат и да го вземат.

Той се отпусна надолу в дивана, взе дистанционното и бавно запревключва каналите, докато намери новинарска емисия.

Ерик аф Седершьолд, бивш комуникационен стратег на Модератите, а сега новоназначен говорител на кралския двор: "Как гледате на рекордно ниското ниво на популярност на кралското семейство? Това не хвърля ли известна сянка върху приготовленията за сватбата… "

Превключи, преди мазният костюмар на екрана да успее да отговори.

Реклама на перилен препарат…

Доверете се на розовото…!

ЩРАК

„Емърдейл“^[5].

ЩРАК

Нов канал, поредното скучно интервю, така че отново натисна копчето за превключване. Но в мига преди телевизорът да смени канала, той успя да прочете текста под картината.

Почти излетя от дивана. Така натисна дистанционното, че пластмасата изпука. Марк Блек, изпълнителен директор, PayTag груп.

Усили звука, докато малката червена лента удари тавана. И въпреки това му беше трудно да чуе какво се говореше. Като че ушите му бяха заглъхнали и всичко, което чуваше, беше слабо мърморене на непознати гласове. Фрагменти от изречения, които не си пасваха.

Единствената цел на PayTag е да помогне…

Предлагаме само това, което изисква пазарът…

По-сигурен свят…

Предотвратяване на терористични актове…

Не разбирам критикуващите…

Крайно време е Швеция да се сдобие с модерно законодателство, съобразено с реалността…

Той се примъкна до телевизора толкова близо, че почти докосваше екрана. Беше се втренчил в него със същия ужасен захлас, като че изучаваше как змията пирува с плъха. И веднага осъзна, че змията и Блек всъщност бяха същества от един и същи вид.

Звяр с леденостудени неподвижни очи, който беше готов да налапа нищо неподозиращата жертва.

Той се взираше в Блек, в перфектния му костюм, изгладената риза и отвратително симпатичната влечугоподобна усмивка върху устните на мъжа. Но преди всичко се взираше в жената, която го държеше за ръката.

* * *

PayTag kills internet freedom, пишеше на банера, който хората с гащеризоните разгънаха между себе си. Никой от тях не каза нищо, стояха съвсем мълчаливо иззад зловещите маски на Гай Фокс, които си бяха надянали. Шелгрен почти беше стигнал до тях, но тя вече виждаше колебанието му. Никой от двамата демонстранти не помръдваше от мястото си.

Блек се обърна леко към нея и й хвърли поглед, който веднага я накара да пусне ръката му, която току-що бе хванала в горната част.

— Може би е време да влизаме? — промърмори тя, но той я игнорира.

— Sorry, miss Johansson — той се обърна към репортерката. — Ще бъдете ли така добра да повторите последния въпрос?

— Никога повече не правете така, мис Нормѐн — каза той лаконично няколко минути по-късно, когато бяха на път към лобито.

* * *

Четири алведона.

Три чаши вода.

Две цигари.

Един револвер.

Беше готов. Тази мисия щеше да е последната му, вече го знаеше. Но нямаше избор.

Блек беше отровна змия, чудовище, създадено от Водача. Изпратено, за да погълне целия свят.

И щеше да започне с Бека…

Сцената му беше позната. Дланта й върху ръката му, неспокойният й поглед.

Бека и бащата.

Бека и Даг.

Бека и Блек.

Естествено, Водача беше този, който стоеше зад всичко. Който беше поставил Ребека в ноктите на Блек. И точно както със свинята и насилника Даг имаше само един начин да я спаси. Разликата беше, че този път имаше истинско оръжие и не се налагаше да разчита на саботиран балконски парапет.

Той си сложи якето, същото старо военно яке, което беше изровил за втората си мисия. Сякаш бяха минали сто години.

Самият той се чувстваше, като че ли е над стогодишен. По-скоро готов за клиниката за хронично болни, отколкото a man on a mission.

Револверът се побра перфектно в един от дълбоките странични джобове.

Извади го пробно няколко пъти срещу огледалото. Но усещането в стил „Шофьор на такси“ не искаше да се появи съвсем.

Може би не беше толкова странно. Нямаше нужната енергия. И, по дяволите, как изглеждаше. Брадата му стърчеше във всички посоки, очите му бяха хлътнали, а бузите изглеждаха като две големи ями. Зъбите на долната му челюст надничаха чудновато, сякаш устната се беше отделила от венеца.

Той смъкна шапката си ниско над челото и покри останалата част от лицето с чифт твърде големи огледални очила. Никой не би могъл да го познае, нито дори Бека. Самият той едва се разпознаваше…

Револверът беше тежък, трудно беше да го държи изправен. Издърпа ударника за проба, като трябваше доста да се напрегне, за да го премести. Единственото, което оставаше сега, беше малко дръпване, лека прегръдка с показалеца. И всичко щеше да свърши…

И за Блек, и за него самия.

Нямаше шанс Водача да го остави жив след такова нарушение.

Но нямаше избор.

Трябваше да отреже главата на змията.