Андерш де ла Моте
Измамата (2)

2. Opening

Тялото му лежеше съвсем неподвижно върху масата. Очите бяха затворени и изглеждаше почти като че той спи.

Последния път, когато го срещна, беше късо подстриган, но сега косата бе успяла да израсте и висеше на мазни светли кичури над тебеширенобялото лице. Лампите в клаустрофобичната малка стая караха пръстените под очите му да изглеждат прекомерно тъмни на фона на бледожълтата кожа. Сякаш това, в което тя се взираше през големия стъклен прозорец, в действителност беше восъчна кукла, а не неподвижно човешко тяло.

Беше се страхувала, че това ще се случи. Още откакто преди две години Хенке хвърли камък през предното стъкло на автомобила й и едва не уби нея и колегата Крюсе, тя се боеше от този момент. Или всъщност още по-отдавна. Много, много по-отдавна…

— Пристигнал е през нощта — каза Рунеберг някъде иззад дясното й рамо, но тя почти не го чу. — Информираха ме само преди около час и направо ти позвъних. Може би не постъпих съвсем според правилника, но реших, че би искала да научиш веднага. Поне аз така бих искал, ако ставаше дума за моя брат…

Тя се насили да отмести поглед от стъклото и се обърна към него.

— Благодаря, Луде, наистина го оценявам… — думите се струпаха на буца в гърлото й.

За няколко секунди настъпи тишина.

— Ужасна история — промълви той после.

Рунеберг вдигна недодялано ръка към рамото й.

Внезапно и без предупреждение вратата се отвори с трясък и слаб оплешивяващ мъж към шейсетте влезе вътре. Под едната си мишница носеше папка с документи, и въпреки че беше лято, беше облечен в тъмен костюм от три части, гарниран с перфектно подравнен възел на вратовръзката. Мъжът кимна кратко на Рунеберг, след което се обърна към Ребека.

— Вие трябва да сте сестрата.

— Ребека Нормѐн — промърмори тя и му подаде ръка.

Но вместо поздрав мъжът извади чифт тънки очила за четене от джоба на жилетката, постави ги с тържествено движение на върха на носа си и отвори папката с документи.

— … каза, че тя е работила за Фирмата, Рунеберг?

— Чисто формално тя все още го прави, Стигсон — отвърна бившият й шеф с раболепен тон, който й беше съвсем непознат. — Нормѐн е в отпуск до края на годината, после трябва да реши какво предпочита: Службата за сигурност или бизнеса… — Рунеберг пробва да се усмихне, но изражението на другия мъж не трепна.

— Разбирам… — Стигсон завъртя глава и погледна към Ребека над ръба на очилата си. — Тъй като все още си назначена в Службата за сигурност, Нормѐн, в сила са клаузите за поверителност и секретност, които си подписала, когато си постъпила тук. Негова сестра или не, всичко, което чуеш тук, е тайно и е абсолютно забранено да се разпространява, разбрано ли е?!

— Да — кимна тя. — Естествено — добави после, след като първоначалният й отговор изглежда не го задоволи. — И за какво става дума…

От другата страна на прозореца изведнъж се отвори врата и двама души, мъж и жена, също облечени в тъмни костюми, влязоха в стаята. Няколко секунди всичко там вътре беше неподвижно. После Хенке отвори очи.

Той вдигна глава, изправи се на стола и се протегна бавно и театрално, като че току-що се беше събудил. После каза нещо, което тя не чу през стъклото, и за няколко секунди бе обзета от импулс да нахълта в стаята за разпит и да го зашлеви.

Дрезгавият глас на Стигсон я наведе на други мисли.

— Брат ти е заподозрян в заговор, или подготовка за тежко терористично престъпление.

* * *

— И така, Хенрик, както казахме по-рано, значи ти си планирал и евентуално предприел известни приготовления за престъпление, целящо сериозно да дестабилизира или навреди на основополагащите политически, конституционни или социални структури на страната — каза разпитващата — тъмнокоса късо подстригана жена някъде около началото на четиридесетте, втренчила очи в него.

Но HP почти не й обърна внимание. Уморената му глава продължаваше да се бори с опитите да подреди случващото се. В едно нещо поне беше сигурен. За разлика от преди две години, когато си мислеше, че са го заловили, а всъщност се беше вързал на гигантски номер, сега всяка малка подробност си беше на мястото през целия път, още от нахълтването на спецчастите в апартамента му чак до мириса на загоряло от разтворимото кафе в кафявата пластмасова чаша на масата пред него. Всичко изглеждаше автентично. И по всяка вероятност такова си беше. Което в такъв случай означаваше…?

Темата е теории на конспирацията, а ето го и въпроса за хиляда крони^[1]…

— Ммм… — измънка той, защото очевидно се очакваше да каже нещо. Затвори очи и разтърка слепоочията си, за да си осигури малко време за размисъл. За какво, по дяволите, говореше вещицата? Да дестабилизира политическото квоказатая?

— Както казах вече поне десет пъти, искам на разпита да присъства адвокат — промърмори той.

Жената, която се казваше Руслунд или Русквист, или нещо такова, размени бърз поглед с колегата си.

— Да, разбрахме това, Хенрик — каза полицаят, чието име HP вече беше забравил. — Но си мислехме да отметнем някои формалности, докато адвокатът ти се появи. А той ще се появи, нали? Все пак чакаме от няколко часа. На колко бюра позвъни? — той наклони глава и се усмихна по начин, който не можеше да бъде разбран погрешно.

— Естествено, че ще се появи… — измърмори HP.

— Ами добре тогава, какво ще кажеш така или иначе да започнем малко по малко?

— За да си спестим всички малко време — добави полицаят, усмихвайки се отново. — Или може би искаш да позвъниш на някого другиго? Някой близък…?

— Не! — отряза HP малко прекалено високо, като същевременно изправи тяло.

Забеляза погледите им. Беше решил да го играе cool, ама майната му…

— Имам цялото време на света и не мисля да кажа нещо, преди да съм получил адвокат — каза той толкова овладяно, колкото успя, вперил поглед надолу в масата.

— Ама моля — вие си говорете… — каза той след няколко секунди главно за да запълни потискащата тишина.

— Добро предложение, Хенрик — мъжът полицай, чието име HP продължаваше да не може да си спомни, издърпа един стол и седна. От единия джоб на сакото си извади малък цифров магнетофон, който постави на масата между тях.

— Разпит с Хенрик Петершон, наричан HP, трети юни, 15:13 часа. Присъстват полицейски инспектори Русвал и…

* * *

— … Хелстрьом.

Стигсон беше натиснал едно копче до стъклото и изведнъж гласът на разпитващия се понесе от високоговорителите.

— И какво точно се предполага, че е направил Хенке? — каза Ребека не на някого конкретно, докато Хелстрьом там, вътре, продължаваше да говори на магнетофона.

Тя се опита да прозвучи спокойно, като че не се притесняваше твърде много от отговора.

— Имаме данни, според които брат ти планира някакъв вид атентат срещу държавното управление вероятно във връзка със сватбата на принцесата…

— Шегуваш се! — не успя да се сдържи и избухна тя.

Стигсон я изгледа кратко и Ребека прехапа език. Естествено, всичко това беше просто един голям practical joke, СЕПО бяха известни с чувството си за хумор, а този Стигсон беше същински комик…

Стегни се, по дяволите, Нормѐн!

Грешка — очевидно ставаше дума за някаква гигантска грешка. Трябва да са объркали Хенке с някого другиго, омешали са информацията и са разбили вратата на грешен апартамент. Далеч нямаше да е първият път…

— Освен това имаме данни, според които този тип престъпна дейност не е чужда на брат ти…

— Имаш предвид онова с Даг — отряза тя. — Всъщност не беше по вина на Хенке, той просто се опитваше да ме защити. Освен това са минали почти петнайсет години оттогава…

Стигсон поклати глава.

— Не, не историята, при която партньорът ти е загубил живота си, макар че тази случка също е от известен интерес за цялостната картина… Става дума за нещо друго. Погледни сама и ще видиш.

Той посочи към стаята за разпит, където един от полицаите тъкмо беше включил проектор. На стената се появи клатещо се видео от ръчна камера — синьо небе и няколко тъмни фасади. После разпръснати корони на дървета, а под тях редица открити кафенета. Минаха няколко секунди, докато тя разпознае мястото. „Кунгстредгорден“, или по-точно „Кунгстредгордсгатан“^[2]. На заден фон се чуваше все по-силен шум, който тя първоначално не можа да идентифицира. Но впоследствие със засилването на звука изведнъж разбра какво представляваше. Конски копита… Множество конски копита, удрящи се в асфалта. Когато кралският кортеж влезе в кадър, тя внезапно усети как потръпва…

* * *

Той веднага разпозна клипчето. „Кунгстредгордсгатан“, преди почти две години, кортежът с кралската двойка и президента на Гърция.

Войниците се поклащаха на конете, зрителите покрай тротоара бяха заети с камерите на мобилните си телефони. Вече беше гледал клипа стотици пъти, разпознаваше всеки човек, всяко изражение. Момчето с кучето, дамата с бялата шапка, немските туристи със своите грамадни раници… Знаеше продължението и насън. Всеки момент силен блясък щеше да направи картината бяла, а почти едновременно гръм от същия калибър като този, който беше преживял в собствения си апартамент, щеше да накара ръката, държаща камерата, да потрепери. Щеше да последва тотален хаос, препускащи коне, войници по земята и хора, крещящи панически.

Но вместо да се фокусира върху кортежа, както той беше очаквал, камерата внезапно започна да разширява картината. Заклати се за няколко секунди и после проследи тълпата хора покрай единия тротоар.

Накрая улови познат силует, спря и бавно приближи, докато фигурата изпълни почти целия кадър.

HP не можа да не се размърда нервно. Внезапно почувства силно гадене.

* * *

Облечен в черно мъж, който беше яхнал мотопед. Действително тъмният визьор на каската скриваше лицето му, но въпреки това Ребека го разпозна без проблеми. Стойката, резките движения, начинът, по който държеше главата си леко наклонена. Нямаше никакво съмнение…

Беше подозирала още тогава, но умишлено не бе попитала, защото не искаше да знае отговора…

Мъжът на клипчето се зарови в найлонова торба, която висеше от кормилото. После извади цилиндричен предмет отвътре и започна да го бърника. Шумът от конските копита ставаше все по-силен с приближаването на кортежа. Камерата зуумна още повече. Мъжът погледна нагоре, изчаквайки секунда, хванал предмета с две ръце. След това направи кратко движение с едната ръка и замахна с другата. Тя вече знаеше какво щеше да хвърли.

* * *

Гърмежът от зашеметяващата граната накара и този филм да потрепери, но операторът не измести фокуса от мотопеда. Според брояча в единия ъгъл на видеото той остана хладнокръвно намясто в продължение на почти десет секунди, наблюдавайки делото си, преди да включи на скорост, да направи остър завой и да изчезне по „Варендорфсгатан“.

Изведнъж клипът спря и настана тишина. HP се размърда и несъзнателно преглътна на сухо няколко пъти. Няколко кликвания на компютъра и изведнъж той самият се появи върху целия екран. Freezeframe тъкмо на мига, в който мяташе гранатата.

Ръката във въздуха, тялото напрегнато като пружина. Като се прибавеше и тъмният визьор, той изглеждаше, меко казано, зловещо.

— Еее, Хенрик — каза Хелстрьом, с далеч не толкова приятелски глас като по-рано. — Това там…

* * *

— … твоят брат ли е? — Стигсон и Рунеберг се обърнаха към нея и за няколко мига главата й беше абсолютно празна. Ризата лепнеше под сакото, въздухът в тясната стая изведнъж стана застоял и труден за дишане. Погледите им като че я изгаряха и минаваха право през нея.

Тя погледна към стаята за разпит, но там също беше станало съвсем тихо. Трябваше да опита да спечели време, да получи шанс да помисли… Но съдейки по погледите на двамата мъже, те очакваха незабавен отговор.

Така че какво трябваше да направи? Да излъже или да каже истината?

Вземи решение, по дяволите!

Тя преглътна няколко пъти, за да разкара буцата в гърлото си.

— Ами… — започна.

— Не е нужно да отговаряш, Хенрик!

Вратата в стаята за разпит се беше отворила и длъгнест мъж със зализана назад сива коса беше влязъл вътре. Мъжът разкопча пресилено тържествено позлатените копчета на блейзъра си, след което се настани на свободния стол до Хенке. В същия миг Ребека осъзна, че го познава.

— Клиентът ми отказва да отговори на — продължи мъжът, този път по посока на полицаите, поставяйки на масата куфарче, от което извади папка с документи, която остави до чашата кафе на HP.

— И така, сега бих искал да разбера защо разпитът е започнал, въпреки че клиентът ми ясно е заявил, че желае юридическият му съветник да присъства. Както сигурно знаете, това е престъпление срещу двайсет и първа глава от съдопроизводствения кодекс…

* * *

— Юхан Санделс!

Изненаданият глас на Рунеберг заглуши останалата част от изложението на адвоката.

— Как, по дяволите, е успял брат ти да наеме адвокат от неговата категория с толкова кратко предизвестие?

— Абсолютно никаква идея — отговори тя и сви рамене.

Което си беше и напълно вярно.

Какво, за бога, се случваше всъщност?