Андерш де ла Моте
Измамата (26)

26. Game change

Новият бус миришеше на „Вундербаум“^[1]. Жасмин, или може би „нова кола“…

Отне му малко повече от десетина минути да го гени от един закрит паркинг, което означаваше, че е започнал да се отпуска. За по-сигурно беше свил регистрационните табели от друга кола, в случай че собственикът на буса не се забавеше да го обяви за откраднат.

Прекараха около час в един отдалечен индустриален обект, за да се преоблекат и да нагласят новия автомобил. Бели гащеризони и защитни маски, покриващи цялото лице, които той измъкна от сака за хокей заедно с два големи стикера за коли. Две идентични твърди раници с четириточково заключване през гърдите, което ги караше да изглеждат като излезли от космически кораб, една за него и една за Джеф. Всичко това благодарение на малкия бизнес на Фенстер.

Горският път, на който се намираха сега, минаваше почти срещу отбивката към Крепостта. Лампите до металната порта се мяркаха на няколкостотин метра, отвъд мрачната гора.

Всичко беше готово.

Можеха да започват…

— Окей, тръгваме. Стискайте палци да се получи.

Три кимвания, две отчетливи от Нора и брат й и едно малко по-колебливо от Хаселквист.

— Всички ли са готови? Плочките с имената намясто ли са?

Нови кимания.

— Как е главата, Нора?

— Окей, лепилото изглежда държи.

— Добре!

HP си пое дълбоко дъх.

— Окей, тогава да потегляме…

Хаселквист изглежда се поколеба за секунда, но после запали двигателя и включи на скорост.

— Гадна работа, това с Манге — каза Нора, когато тръгнаха. — Изглеждаше добро момче.

— Да — промърмори HP.

— Наистина ли си сигурна, че не може да се е спасил? — попита Хаселквистът.

— Никакъв шанс. Когато гръмна, той беше затворен зад нас… — каза Нора.

HP преглътна буцата в гърлото.

— Освен това нали му звъняхме поне двайсет пъти, без да получим отговор.

 

 

Те излязоха на новоасфалтирания път и продължиха бавно към портата — тежка решетка, която беше прикрепена към излети бетонни колони. И сякаш това не беше достатъчно, ами и назъбена стоманена релса, широка колкото цялото пътно платно, беше фрезована в асфалта. Отгоре на колоните имаше двойни редици прожектори, а под тях ясно се виждаха алуминиевите тела на камерите. Да се опита насила да се отвори вратата с нещо по-малко от танк, би било съвършено безполезно.

Голямата жълта предупредителна табела стоеше на фронтона на малкия бетонен бункер, който явно беше самото караулно. Табелата беше отчасти покрита с черна пластмаса, но вятърът й се беше отразил зле и те без проблеми можеха да прочетат текста.

STOP

Защитен обект

Забранено:

да се влиза без разрешение,

да се снима, изобразява, описва

или измерва обектът без разрешение

Хаселквистът спря колата точно пред ясно начертаната стоп линия само на два метра от назъбената като трион релса.

HP отвори вратата, изскочи навън и отиде до прозорчето на караулното.

Униформена жена със строго изражение се вторачи в него през прозореца, който, изглежда, беше от двуслойно бронирано стъкло. Той намести внимателно фейк очилата си, след което й отправи най-приятната си усмивка.

— Охрана, с какво мога да помогна?

Гласът й беше изненадващо мелодичен и почти го извади от равновесие. Shit, тая трябваше да работи в радиото, не да кисне тука.

— Ъъ… Е-Ерик, Ерик Андершон… — започна той.

Майка му, заради мекия радио глас за малко да забрави фалшивото си име.

— От „Ремонти Андершон“ — добави той бързо. — Имали сте проблеми с два запушени филтъра. Казаха, че било спешно…

— Посещението обявено ли е предварително?

— Ами надявам се… — кимна той и добави нещо, което трябваше да представлява невинна усмивка, опитвайки се да не поглежда към камерата, монтирана в стъклото вляво от жената.

— Един момент.

Той я видя да се завърта наляво и да пише нещо на клавиатурата.

— Можеш ли да се легитимираш, Ерик?

Той кимна отново, откачи фалшифицираната си карта от пластмасовата рамка, закрепена за гащеризона, и я остави в металната кутия, която се плъзна навън изпод стъклото.

Чу се бръмчене, после кутията се прибра обратно.

От говорителя се чу бързо тракане по клавиатура.

Той хвърли бърз поглед през рамо.

Бусът изглеждаше съвсем окей, почти по-добре, отколкото си беше представял.

Стикерите с надпис Ремонти Андершон можеше и да стоят малко по-изправени, но все тая…

Нямаха време за тънкости, а освен това едва се забелязваше, когато плъзгащата се врата беше отворена.

Джеф седеше до вратата, зад него се мяркаше Нора.

Двигателят продължаваше да работи.

Още тракане по клавишите.

Хайдеподяволите, Rainman. Show us your magic!

— Би ли погледнал в камерата, Ерик?

— Естествено.

Той намести очилата си и опита да изглежда отпуснат. Съдейки по отражението в бронираното стъкло, успяваше едва криво-ляво…

Ами ако имаха от ония програми, които разпознават лица?

Мамка му, изобщо не се беше замислял за това!

Фейк очилата за четене бяха напълно окей, колкото да не прилича на снимката по афишите, но no way цайсите да заблудят програмата…

Той отново погледна през рамо, после се обърна към камерата. Капка пот се отдели от тила му и се промъкна между плешките. После още една. Само след няколко секунди братовчедите на капките щяха да се появят по челото му…

Жената погледна нагоре.

— Така, Ерик…

Той отново се усмихна, нервна, насрана усмивка, нямаше нужда да проверява отражението, за да го установи.

— Ето пропуските ви. В имейла пише пет души общо. Момчетата от Сервизния отдел трябва да ви пуснат да влезете и да излезете и не искам да чувам, че сами сте отваряли врати, разбрано?

— Абсолютно — кимна той.

— Добре, продължете надолу по хълма и следвайте табелите до Сервизния отдел. Придържайте се вдясно, ще го видите. Не забравяйте да оставите пропуските обратно, когато си тръгвате…

— О-окей, благодаря!

Кутията под прозореца спря, той прибра личната си карта и петте плочици, означени с Посетител, преди да се обърне и да тръгне към буса.

В мига, в който влезе в колата, портата започна да се отваря.

Хаселквист включи на скорост и те потеглиха бавно през върха на хълма и надолу по склона от другата страна. Пътят се врязваше стръмно в планината и гората скоро се скри от поглед.

— Бре, взе че проработи… — Хаселквистът звучеше малко по-доволен.

— Ами, Кента, приятелят ми Рейн… искам да кажа Рехиман е цар в тая работа със сигурността. Отне му само десет минути да намери слабостите в системата им. Обикновен, некриптиран имейл между Крепостта и караулното. Всичко, което Рехиман трябваше да направи, беше да разбере адресите и да създаде клониран акаунт, който изглежда сякаш идва от Крепостта…

— И хоп, посещението ни се оказа обявено, да, схванахме още първия път, като ни разказа. Но още не сме приключили. Най-трудното предстои…

HP отвори уста, за да среже Свъсенквист, но се отказа в последния миг. Той продължаваше да държи излишния посетителски пропуск на Манге в ръка. След като се взира в него няколко секунди, го остави бавно да се плъзне в джоба му.

— Ето я табелата.

Нора посочи вдясно.

— Shit, какво място…

Те стигнаха дъното на падината и излязоха на голям и равен чакълест терен. Право срещу тях се намираше двуетажна постройка и нещо, което вероятно представляваше гараж. Зад и над сградите се извисяваха скални стени поне на трийсет метра право нагоре.

— Има само един изход… — промърмори Хаселквистът и погледна в огледалото.

Паркираха от дясната страна на сградата до една индустриална врата с правилната табела.

Една от гаражните порти в зданието отсреща беше открехната и на HP му се стори, че мерна нещо вътре, което приличаше на тъмен минибус. Сърцето му започваше да бие все по-силно.

Някъде излая куче и шумът отекна из малката падина, преди да изчезне в мрака на лятната нощ.

Успокой се, по дяволите, HP, и се придържай към плана…

Пое си дълбоко дъх, пъхна ръка в джоба и опита дръжката на електрическия пистолет.

— Окачете си респираторните маски около врата. Всичко трябва да изглежда автентично — каза Нора. — Джеф, готов ли си?

— Да, готов съм — отвърна брат й.

— Добре тогава, да тръгваме. Този път аз ще говоря…

Тя кимна кратко на HP. След което отвори вратата.

* * *

— И така, както всички знаете, утре е големият ден. Боговете на стихиите са с кралската двойка, времето ще е ясно, което означава, че ще се придържаме към план А: открита каляска, вместо „Шугласвагнен“^[2], както бяхме препоръчали. Но PR отдела иска двамата млади да са близо до гражданите и да не седят зад стъкла и рамки…

Рунеберг сви рамене.

— От друга страна, на практика ще прекарат остатъка от живота си именно зад стъкла и рамки, така че можем да им осигурим този последен малък залък свобода…

Той натисна дистанционното и смени изображението.

— Ще имаме бегачи точно както при предишната сватба. Шест броя, трима от всяка страна на каляската. Два отбора, като всеки ще избяга половината от разстоянието.

Той посочи снимката, на която шестима костюмирани охранители притичваха отстрани на кралската карета.

— Както виждате, с годините ставам по-красив.

Той насочи лазерната показалка към лесно разпознаваемата фигура най-отпред вдясно. Из стаята се разнесе лек смях. Очевидно на снимката Рунеберг беше напът да каже нещо по радиото, защото беше направил любопитна гримаса.

— Ще разположим три ескортни автомобила зад втория конен отряд. Две за backup в случай на евакуация и един ван за бегачите точно като предния път. Въпроси дотук?

Никой от тридесетимата охранители в стаята не каза нищо.

— Добре, тогава мисля за кратко да дам думата на кралския отговорник по сигурността. Той има да каже някои неща и препоръчвам всички да слушат внимателно.

Рунеберг направи жест към Таге Самер, който седеше на стол малко встрани. Ребека го беше видяла още когато влязоха в конферентната зала, но въпреки това сърцето й заби малко по-силно, когато той се изправи и закопча сакото си.

* * *

Мъжът от другата страна на малкото гише запрелиства листата пред себе си.

— Смяна на филтър — каза той по малката си радиостанция, — чул ли си нещо за това, край?

Радиостанцията изпука.

— Не — отвърна гласът от другата страна.

— Провери ли дневния график, край?

— Йеп, няма нищо. Системата също не алармира, край.

Настъпи кратко мълчание.

Мъжът сви рамене и се ухили на Нора.

— Съжалявам, но не мога да ви допусна, без да подсигуря зелена светлина от шефа…

— Разбирам — каза тя. — Можем, естествено, да обърнем и да се прибираме, но звучеше като че е спешно, когато ни се обадиха…

Тя се престори, че проверява часовника си.

— А и вече се забавихме. Ако се получи прегряване…

Мъжът отново се засмя.

HP му се издразни едва две секунди, след като влязоха в малкия офис: трениран, зализана назад коса, мазнярска усмивка, кокалести скули. Твърде голям красавец за такова място…

Той направи няколко предпазливи стъпки, приближавайки се, за да може да надникне над малкото гише.

Тъмносин оребрен пуловер, съответстващи му панталони със странични джобове и черни лъснати кубинки. На маса малко зад него имаше купчина жълти предпазни каски, а над рафт с радиоапарати висяха различни връхни дрехи в ярки цветове. Общо взето точно каквото можеше да се очаква да се види в сервизния отдел.

И все пак имаше нещо, което го смущаваше…

Радиото изпука отново:

— Окей, слушай, не мога да се свържа с Якобсон по телефона. Сигурно е зает с онова другото. Но ще направим така… Хората горе да изчакат засега, а ти слез във вентилаторното и провери, край.

— Не може ли някой от нас да дойде? — вметна Нора, преди мъжът да успее да отговори. — Така поне ще можем да отбележим, че сме инспектирали филтъра намясто и шефът няма да ми пили на главата. Знаеш как е… — тя му се усмихна и наклони глава настрани. Съдейки по тъпото му ухилване, номерът, изглежда, проработи.

— Слушай, чудят се дали не могат да изпратят някой с мен заради протокола. Така сигурно става, край?

— Добре, така ще направим, край.

— Край на връзката!

Мъжът остави радиостанцията и намигна на Нора.

— Добре тогава, значи ти и аз ще слезем долу…

— Звучи добре, но за жалост тук само Юнас е изцяло упълномощен да направи такава инспекция… — Нора сложи длан върху ръката на Джеф.

— Аха… — разочарованието на мъжа беше видно, но HP почти не му обърна внимание. Чувството, че нещо не беше наред, ставаше все по-силно.

Зает с онова другото…

— Не забравяй за мен, ако е UV филтър, трябва двамата да го проверим… — каза HP.

Нора му хвърли бърз поглед и той задържа контакта с очите й, кимвайки й леко. За няколко секунди тя като че премисляше.

— Да, разбира се — каза после. — За малко да забравя. Трябва да са двама, за да вдигнат рамката.

— Това и аз мога да го направя… — възрази служителят.

— Сигурно можеш, но ако се хлъзнеш, може да ти отидат няколко пръста. Помните ли какво стана с Кале К? — тя се обърна към останалите.

— За Кале Трипръстия от АББ ли говориш… — вметна Хаселквист светкавично. — Ох, леле, а и застраховката му не важеше…

Усмивката на служителя моментално посърна.

— Окей, можеш и ти да дойдеш — той посочи HP. — Другите може да изчакате тук, кафе машината е ей там…

Той се изправи, заобиколи гишето и тръгна към тежката метална врата на едната стена. Щом стигна, извади карта за достъп, закрепена за колана му с връзка, която се вадеше и прибираше като йо-йо. Допря картата до четеца и им задържа вратата, за да минат.

— Напред, господа…

Късо подстриган пазач с добре поддържана козя брадичка седеше в кабинката между асансьорите. Когато се приближиха, той ги погледна набързо, но се завърна към зяпането в монитора пред себе си.

— Водя с мен двама посетители долу във вентилаторното — каза служителят.

— Добре — без дори да отмести поглед от екрана, пазачът натисна някакво копче и вратите на един от асансьорите се отвориха.

Те влязоха вътре и служителят направи йо-йо маневрата с нов четец, преди да натисне един от бутоните. Вратите се затвориха и асансьорът се раздвижи.

Никой не говореше. HP се огледа внимателно. Огледалото на тавана със сигурност криеше камера, но то не беше най-интересното. Контролният панел показваше шест етажа под входното ниво. Етажът, към който отиваха, беше означен с минус едно и имаше малка плочка с текста сервизна стая.

При копчето за минус две също имаше плочка с текст: контролна зала. За долните етажи липсваха обозначения.

Асансьорът спря толкова рязко, че стомахът на HP се преобърна. С периферното си зрение видя как Джеф зарови ръка в един от джобовете на гащеризона си…

— И така — каза мъжът.

— Не слизаме тук — каза Джеф механично.

— К’во?

Джеф извади револвера и го насочи към главата на мъжа. HP незабавно разпозна оръжието — същия револвер, който беше носил със себе си пред „Гранд“. Имаше предчувствие, че войнствен тип като Джеф не би се отървал просто така от напълно функциониращо оръжие…

— Контролната зала, веднага — заповяда Джеф.

Техникът не помръдна от мястото си.

Оподяволите…

HP се наведе напред и бавно свали ръката на Джеф, държаща револвера. После издърпа картата от колана на служителя и я допря до четеца. После натисна бутона минус две.

— Само спокойно… — той прочете името под снимката на картата. — … Йохен, и всичко ще мине добре.

Техникът като че мислеше да каже нещо, но в последния момент изглежда размисли и затвори уста.

HP погледна към огледалото на тавана.

Въпросът беше колко време ще мине, преди пазачът горе да забележи нещо нередно.

Само че ако подозренията му бяха верни, пазачите гледаха в съвсем различна посока. Той свали бавно фейк очилата си и ги пъхна в джоба. Край на маскарада или поне почти…

Асансьорът спря на минус втория етаж и вратите се отвориха. Голямото фоайе беше празно и през няколко гигантски прозореца отстрани се виждаха дълги, осветени тунели с редици сървърни шкафове. Но прозорците към контролната зала бяха това, което заинтригува HP най-много. Трийсетина работни места, подредени във форма, напомняща половината на амфитеатър, с големи екрани най-отпред, където би трябвало да се намира сцената. Виждаше гърбовете на поне осем души там, вътре.

Джеф избута техника Йохен пред себе си.

— Вратата.

Този път мъжът не протестираше. Приближи картата към четеца, намиращ се до тежката стоманена врата, след което отстъпи встрани.

HP отвори вратата и направи знак на другите двама да влязат вътре. Устата му изведнъж се оказа пресъхнала.

— Никой да не мърда — изрева Джеф и вдигна револвера право във въздуха.

Lights, camera, action!