Андерш де ла Моте
Измамата (19)

19. Being Earnest

Трябваше да е заспала.

Беше посред нощ, денят й беше, меко казано, замайващ и вече беше минал повече от час, откакто взе приспивателните си хапчета.

Но въпреки това беше напълно будна.

Лаптопът на малката кухненска маса се гъчкаше до чиния, съдържаща остатъците от пирожката за микровълнова, която се беше насилила да изяде за вечеря. Мислите се въртяха в главата й.

Вече не знаеше в какво да вярва.

Историята на чичо Таге наистина беше невероятна, но в същото време далеч не беше неправдоподобна. Ако доказателствата се наредяха едно до друго и се допълнеха с дребни случки и знаци, всъщност се връзваше.

Твърдение номер едно: Татко и Андре Пелас/Таге Самер са служили заедно в Кипър.

Снимката от сейфа и това, което беше открила в книгата, изглежда подкрепяха тази теория.

Твърдение номер две: Татко и още няколко души са пробвали да пренесат незаконно оръжия в опит да спасят по-слабата страна от избиване.

Самото събитие във всеки случай беше истина и ако се приемеше фактът, че баща й е служил в Кипър, историята можеше спокойно да бъде вярна.

Но след това?

Това, че татко е продължил да работи за Въоръжените сили като някакъв вид помощник… Куриер, който поради деликатните си мисии е имал нужда от фалшиви паспорти?

Всъщност не беше чак толкова невероятно, колкото си беше помислила първоначално. Доскоро Студената война й звучеше като нещо безкрайно далечно, нещо, което виждаш само на кино или в документалните филми.

Но тогава, през шейсетте и седемдесетте, тя е била реалност в най-висша степен.

Следвоенното време беше започнало да я пленява повече, отколкото искаше да признае. Няколко часа в Уикипедия бяха всичко необходимо, за да получи по-добра представа за тогавашното време. Тогава Швеция е имала една от най-големите военновъздушни сили в света и е строяла гигантски подземни авиационни бази като онази в Тулинге.

Малцина се съмняваха в това, че врагът беше на изток, а приятелите — на запад, и сега, и тогава. Швеция се нравеше на неутрална, но в същото време Радиоинститутът на Въоръжените сили е провеждал разузнавателно прихващане на сигнали към Съветския съюз и по всяка вероятност е предоставял информацията на НАТО. Дотук това не беше кой знае каква новина, но не беше и нещо, за което хората си говореха на по чаша кафе, освен може би миналата година, когато гмуркани намериха старите останки на разузнавателен самолет, свален над Балтийско море от руснаците.

Но в частта, която я впечатли най-много, ставаше дума за нещо напълно различно, нещо, за което допреди няколко седмици нямаше представа. Ако не беше една от изрезките в спалнята на Хенке, тя дори нямаше да направи връзката.

Съвсем наскоро Швеция беше предала три килограма плутоний на САЩ. Според официалното изявление плутоният се е използвал през шейсетте и седемдесетте години в изследователски проект, след което е лежал забутан в подземна военна база някъде си, вероятно в някое място, подобно на Крепостта.

Шведски проект, изследвал ядрени оръжия и разполагал с няколко килограма смъртоносен плутоний в продължение на има-няма четиридесет години звучеше съвършено невероятно. Всичко това трябва да е било строго секретно!

Но освен пресните статии във вестниците за предаването на плутония за нейно учудване Уикипедия имаше още много какво да разкаже по въпроса:

„Имало е два отделни клона на научното изследване. Програмата С, която е трябвало да предприеме ответни мерки срещу ядрена атака.“

Това звучеше напълно логично, като се има предвид духа на времето. Беше гледала черно-бели американски информационни филми от Кубинската криза по Дискавъри. Ученици, които се хвърлят под чиновете.

Duck and cover!

Все едно това щеше да помогне…

Но значително по-поверителната програма Л, където са се правели проучвания за разработването на собствено шведско ядрено оръжие, беше друга работа. Ако документацията не беше толкова достоверна и разпространена, тя би си помислила, че всичко е измислица. Като онзи мокументарен^[1] филм, според който световното по футбол през 1958-ма не се е играло в Швеция, или теорията, че Нийл Армстронг в действителност се разхождаше из пълно с пясък холивудско студио, а не по повърхността на Луната.

Останките от първия опитен реактор обаче доказано бяха долу под Кралската техническа академия, на практика в центъра на града. Собствената уебстраница На Академията потвърждаваше информацията.

Друг реактор, намиращ се в Елта, е бил замислен за производството на висококачествен плутоний. Абсолютно същото нещо, което сега, петдесет години по-късно, се опитваха да правят в Иран.

Но се беше оказало по-трудно, отколкото си бяха представяли. Вместо това Въоръжените сили бяха започнали да си набавят плутоний от друго място. И именно тук Уикипедия ставаше наистина интересна:

На 6 април 1960-та, националният съвет за сигурност на САЩ решава американската позиция изобщо да не подкрепи шведското притежание на ядрено оръжие дори ако то е собствена разработка, защото се счита за по-добре за защитата на Запада срещу Съветския съюз, ако Швеция вложи ограничените си ресурси по-скоро в конвенционални бойни сили, отколкото в скъпа ядрена програма.

Значи американците официално са отрязали програмата Л. Никаква помощ с ядреното оръжие и оттам. Но следващите изречения почти я накараха да настръхне.

Отказът през 1960-а все пак осигурява на шведските представители, контактуващи с американските Въоръжени сили, достъп до известно количество секретна информация по-късно през шейсетте години, свързана отчасти с ядрената тактика и изискванията, които тя поставя върху разузнавателните ресурси и бързото вземане на решения, и отчасти с данни от ядрената физика.

Шведските представители разглеждат също така оръжейната система MGR-1 Honest John, която може да бъде снабдена с ядрени бойни глави W7 и W31. За артилерийски цели САЩ са разработили снаряда W48 за 155-милиметрови оръдия с мощност 0,072 килотона. Шведски планове за толкова малки ядрени оръжия обаче не са намерени.

Honest John.

Earnest John.

John Earnest…

Джон Ърнест от Блумфонтейн, Южна Африка, с цял куп американски входящи печати в паспорта. И чиято снимка представляваше баща й…

Това не можеше да е съвпадение.

* * *

Пълзяха през пълна тъмница сигурно от четиридесет и пет минути.

Подът на тунела под него беше грапав, коленете и дланите му протестираха все по-гръмогласно. Покрай лявата му страна минаваха няколко дебели тръби и поне една от тях беше толкова гореща, като че идваше от ада.

Беше изгорил лявата си ръка над десет пъти и потта се стичаше по гърба и лицето му. Вече от няколко минути се нуждаеше от почивка, но нямаше никакво желание да звучи като мрънкало пред Нора. Ако тя можеше да издържи, значи и той можеше!

Придържаше се колкото се може по-близко до нея, ослушваше се за движенията й и дъха й отпред в тунела.

Усети движение над опакото на едната ръка и за секунда си помисли, че отново се е приближил твърде близо до нея. Но после осъзна, че предметът не беше кожен ботуш, а по-скоро нещо влажно, космато.

Бързо движение от вътрешната страна на прасеца му го стресна и гой отново допря ръката си до горещата тръба.

— Мамка му — изплъзна се от него.

— Окей ли си?

Слаба синкава светлина се запали отпред и после се завъртя в негова посока. Тя използваше мобилния си телефон като фенерче.

— Скапан плъх — измърмори той. — Мразя плъхове…

— Може да си починем, ако искаш?

— Не, няма проблеми. Продължаваме.

Но Нора беше забелязала колко е изморен. Тя се обърна и седна напряко на тунела, сви крака и облегна ботушите си на горещата тръба. От единия си джоб извади кутийка снюс и без да предложи по някакъв начин и на него, пъхна едно пакетче под устната си.

— Вероятно не ни остава много… — тя пъхна кутийката обратно в джоба.

— До кое, метрото при „Слусен“, или?

Той изпъна схванатите си крайници и опита да седне по същия начин като нея.

— Така си мислех първоначално, но тунелът завива в грешна посока. Вървим на юг. Мисля, че приближаваме „Медборярплатсен“…

— Окей… И когато излезем на Медис^[2], накъде ще тръгнем? Къде се намира онзи апартамент, за който говореше Манге?

— Ще видиш…

Той опита да я огледа малко по-добре, но мобилният беше насочен към него и лицето й лежеше в сянка. Доста cool мацка всъщност. Очевидно по-умната от съзаклятниците.

Кент беше жаден за внимание малък путьо, а Бройлер-Джеф оправдаваше всички предразсъдъци, който HP имаше към късо подстриганите татуирани фитнес маниаци. Но Нора беше различна.

— Иии каква беше ролята ти в Играта? — каза той с тон, за който се предполагаше, че трябва да бъде отпуснат и не твърде заинтересован.

— В смисъл Играч или Мравка беше? — добави той една идея по-несигурно, след като тя не отговори. — Или някакъв вид Функционер като Мангелито?

Все още никакъв отговор.

— Окей, Грета Гарбо. Извинявай, че попитах… — измърмори той и отново застана на колене.

— Тръгваме ли? — той кимна напред към тунела.

Тя не помръдна още няколко секунди.

После се завъртя и изгаси мобилния телефон.

— Играч — точно като теб — каза тя и започна да пълзи.

* * *

Ребека продължи да скролва страницата надолу. Повечето от информацията идваше от Кралската библиотека, така че следващата логична стъпка беше да я посети.

През 1968 г., четири години след като татко са го изритали от Въоръжените сили и според Самер/Пелас вече е бил започнал работа като консултант, Швеция е подписала договора за неразпространение и е започнала последователно да демонтира ядрената си програма, която официално е била напълно закрита през 1972-ра. Но още в следващия параграф Уикипедия си противоречеше.

Дейността, свързана с ядрени оръжия, обаче продължава в Изследователския институт на Въоръжените сили, макар в значително по-малка степен, дори и след като закриването е завършено през 1972 г. (Ресурсите през 1972-ра се равняват приблизително на една трета от тези през 1964–1965 г.) В действителност защитните проучвания около ефектите от ядрените оръжия, без да са свързани с опити за конструиране или политиката за свобода на действие, продължават.

Всичко това се връзваше перфектно с историята на чичо Таге. Голям засекретен изследователски проект, изискващ тайни контакти с чужбина. Проект, който впоследствие е бил преустановен, но все пак е продължил да съществува в по-малък мащаб още по-тайно, отколкото в началото. Който е тиктакал под повърхността с мълчаливото съгласие на властимащите.

През 1985 г. обаче статия в престижен вестник изведнъж изпотила правителството на Палме. Била назначена комисия, на която й отнело две години да стигне до заключението, че няма до какво заключение да стигне, защото всички изследвания около ядрените оръжия точно както правителството твърдяло през цялото време, наистина били прекратени през 1972 г.

Две години бяха предостатъчно време да се прекрати дейността, да се отрежат всички контакти и следите да се заличат завинаги. Решение, което устройваше всички страни. Или поне почти всички…

Ако тя имаше право, ако програма Л и още по-секретното й продължение бяха проектът на Самер и по този начин и на баща й, това означаваше, че и двамата са били окончателно отстранени през 1985-а или 1986-а.

Договорът за банковия сейф е бил подписан през 1986 г., по същото време, когато баща й започна да се променя. Стана по-язвителен, гневен — значително по-агресивен. Тогава ли се беше сдобил с револвера, или го беше получил много по-рано, може би от чичо Таге като един вид защитна мярка?

Ядреният проект първоначално е бил разпределен към Военновъздушните сили и за разлика от армията, персоналът е бил снабден именно с револвери 38-ми калибър.

Това би обяснило защо чичо Таге толкова настояваше да получи оръжието — освен причината, че иска да го държи далеч от Хенке.

Искаше да се отърве от револвера веднъж завинаги.

Преди да бъде проследен до събития отминалото…

Какво ли беше имал предвид с това?

А го имаше и загадъчния му коментар на сбогуване, на който тя обърна внимание едва след като слезе от колата. Беше нещо в смисъл, че историята не трябва да се повтаря.

Тя затвори очи, облегна глава на дланите си и замасажира слепоочията си.

Ама че проклета история!

* * *

— Далеч ли стигна в класирането? — изпъшка той към краката й. — Аз самият бях first runner up, играч номер 128. Всъщност известно време бях начело, но сигурно знаеш за всичко това…

Никакъв отговор.

Каква досада, какво се прави на недостъпна…

Без предупреждение Нора спря внезапно и за малко да блъсне глава в задника й. Не че щеше да е неприятно изживяване.

Той тъкмо щеше да отвори уста и да каже нещо хитроумно, когато тя му се сопна.

— Шшшт!

И тогава той изведнъж видя бледото сияние малко по-напред.

Сипеше се от тавана вероятно през някаква решетка или нещо подобно. В далечината се чуваше слаб шум от гласове.

— Колко е часът? — прошепна той.

— Пет и половина.

За няколко секунди си помисли, че тя има предвид вечерта. Че са пълзели долу в мрака цял ден. Но естествено, не беше така. Те го бяха взели от „Лонгхолмен“ към полунощ, после минаха по големия тунел тъкмо за да видят как нощните влакове се отправят с дрънчене към депото преди затваряне.

Като се добавеха няколко часа приказки и пълзене, и скоро щеше да е време за закуска.

Нора продължи внимателно напред и спря точно преди решетката. Клекна, изправи се предпазливо и протегна ръце към светлината. Главата й изчезна от поглед и за миг той се почувства, въпреки че виждаше останалата част от тялото й, малко изоставен, колкото и да беше странно.

После тя се върна.

— Ела! Хайде, хайде! — добави тя и пробва с махане, след като той не реагира достатъчно бързо.

Той запълзя напред и клекна до нея толкова близо, че усещаше дъха й в лицето си.

— Това е станцията на метрото на Медис — тя посочи нагоре. — Перонът е празен, но всеки момент ще отворят, защото чувам гласове. Трябва да се качим, преди да пуснат сутрешната навалица…

— Иначе ще изглежда, меко казано, странно, нали — добави тя, тъй като той изглежда не схвана. — Двама души, доволно измърляни, които изпълзяват от дупка в пода…

— Да, разбира се — измърмори той.

Мамка му, ама че беше смотан!

Тя се изправи, зачовърка някакъв вид резе и после повдигна решетката.

След това скочи и се издърпа гъвкаво нагоре.

— Ето!

Тя протегна ръка надолу към него.

За секунда обмисли да я игнорира, можеше да се измъкне от някаква си шибана дупка и без чужда помощ. Но тялото му беше напълно изтощено и той нямаше желание да остане да виси по средата, безпомощен като гийк във фитнес зала. Вместо това хвана ръката й, стъпи здраво и скочи към ръба. Тя с лекота го издърпа на перона.

— Хайде! Пускат хората, чувам някой да дрънчи с връзка ключове…

Не беше пуснала ръката му и използва хватката първо за да го издърпа на крака, а след това за да го повлече със себе си към средата на перона.

От стълбите при входа в края се чуваше дрънчене на метал, което като че се приближаваше. Но все още не се виждаха сутрешни пътници.

Два чифта крака в тъмносиньо влязоха в полезрението им.

После колани с оръжия и тракащи белезници, последвани от сини униформи и две глави, украсени с шапки пилотки.

Ченгета — мъж и жена.

Запътили се право към тях!

По дяволите!

За секунда го споходи импулс да си плюе на петите. Но Нора все още държеше ръката му и го принуди да се успокои.

— Сложи си качулката — прошепна тя и тръгна спокойно към най-близкия изход. Глъчката изглежда идваше оттам.

Той се подчини и вдигна бавно качулката на спортния суитшърт над главата си.

— Аре, че здраво закъсняхме! — изсумтя някой горе.

Вероятно пазачът идваше да отключи.

HP погледна внимателно през рамо. Ченгетата се приближаваха, настигаха ги с всяка крачка.

Изглежда се бяха насочили към гърбовете им.

Изведнъж той осъзна колко лайняно беше горнището на анцуга му. Мръсни петна навсякъде и кафяви следи от изгоряло на единия ръкав. Нора и тя беше приблизително толкова чиста. Нищо чудно, че ченгетата изглеждаха заинтригувани, та двамата приличаха на бездомни.

Нора стисна ръката му и той се усети, че също стиска нейната в отговор. Стълбите все още бяха на около десетина метра, а ченгетата — значително по-близо.

Нямаше да успеят. Ако не се затичаха…

Той напрегна тяло, опита да освободи ръката си и да се подготви за спринт.

Но тя не го пусна.

Вместо това в мига, когато ченгетата ги настигнаха, го придърпа към себе си, притисна устни към неговите и го целуна бурно.

Целувката го хвана абсолютно неподготвен, но след две секунди се осъзна и й отвърна. Устните и езикът й бяха точно толкова меки, колкото беше очаквал, но за сметка на това се изненада малко от лекия, но съвсем не неприятен вкус на снюс.

Той сложи ръка около кръста й и я притисна към себе си.

Въздушен порив откъм тунела развя косата й и тя погъделичка бузата му.

Но той едва забеляза.

— Намерете си стая… — засмя се жената полицай, докато ги подминаваха.

Секунди по-късно, бучейки, се зададе мотриса.

Хората се втурнаха надолу по стълбите, блъскайки се покрай двамата, въпреки че вратите още не се бяха отворили.

Нора се отдръпна и пусна врата и ръката му.

— Ето — каза тя и извади смачкан плик от джоба на панталона си. — Хвани метрото до „Скугсшюркогорден“^[3], Кента е уредил апартамент там. Ключът и адресът са в плика, ще ти се обадим след няколко дни.

— Ъъх, окей — измърмори той, колебаейки се какво се очаква да каже или пък да направи.

— Това е влакът ти… — усмихна се тя и посочи към мотрисата на няколко метра от тях.

— Ооо, окей.

За втори път подред, мамка му, какво чудо на красноречието беше. Истински ladies-man…

Точно „Скугсшюркогорден“ от всички места, там беше почти на собствена територия. Малкото мазе на Фенстер, където шиткаше крадени вещи, финансирайки на практика целия си живот като възрастен.

Той влезе вътре и се обърна.

За няколко секунди те останаха един срещу друг.

— Пожари — каза тя в мига, в който зазвуча сигналът за вратите.

— К’во?

— Чудеше се какво съм правила за Играта.

— Да…

Вратите започнаха бавно да се затварят.

— Палех пожари…