Шарън Озбърн
Реванш (9)

8

Джордж Стоун беше свикнал да разчиства бъркотиите на брат си. И докато очакваше последната от тях да дойде на работа, си водеше бележки какво трябва да се свърши след това. Записваше със стегнат почерк мислите си в малък черен кожен бележник със сребърна писалка „Паркър“, която фирмата му подари след петгодишна служба. Найджъл се оказа прав. Джордж наистина беше счетоводител, в „Дейвидсън и Дейвидсън“, с офиси до Риджънт Стрийт. Беше заможен. Не се хвалеше с това; в него нямаше нищо показно, нито пък се надуваше като брат си. И нямаше зад гърба си цяла поредица провалени бизнес начинания, вбесени бивши партньори и отхвърлени бивши приятелки.

Всъщност, Джордж изобщо нямаше бивши приятелки. Никакъв личен живот, като че ли. Вместо това се занимаваше да оправя живота на Дерек, когато стигне до криза. А на всичко отгоре, за външния свят Джордж минаваше за скучния брат, вечния ерген счетоводител, винаги сам на официалните приеми — дори на фирмения бал на Коледа, въпреки че имаше доста секретарки, които с радост биха излезли на среща с него. Джордж беше тих, възпитан, благоразумен. Един добър човек в свят, изпълнен с мръсници.

Напоследък обаче това бе започнало да го безпокои. Беше ходил у Джеф Симкинс, който започна работа година след него и се издигна доста повече, понеже имаше хубава къща в „Крауч Енд“ и жена, която носеше дълги рокли с марката на Лора Ашли и даваше елегантни вечери в тесен кръг за президента на компанията и жена му, както и за другите членове на борда. Последния път, когато ходи, имаше мус от сьомга; дори Джордж се впечатли. После се върна в малката си анонимна гарсониера в Мерилебон с прясно изгладената риза, готова за следващата сутрин, и се замисли какво трябва да направи. Зачуди се защо точно той трябваше да е такъв и колко е несправедливо това. Може би това негово чувство щеше да отмине; а може би просто трябваше да се ожени, да намери правилната жена. Да, просто да се ожени.

Джордж не искаше да бъде като Дерек; категорично не. Хаосът около по-малкия му брат го тревожеше, защото той беше човекът, който трябваше да се оправя с ядосаните служители, гангстерите, гаджетата и бременностите. Докато чакаше поредната малка мръсница, с която брат му бе спал, Джордж се опитваше да не изглежда раздразнен. Мислеше, че обича брат си, и не можеше да си позволи скандали, поради което, когато Дерек му се обади паникьосан от някаква бензиностанция на магистралата, той отново се съгласи да му помогне. Не разбираше защо жените му се връзват всеки път; не го ли виждаха що за птица е? Глупави ли бяха?

И тогава се появи Маргарет Майкълс, дойде до масата и му подаде ръка.

— Разбира се, че може да поговорим — отвърна на въпроса му тя. — Но само за кратко, понеже съм на работа.

Той забеляза спретнатата й пола, хубаво подстриганата коса, начина, по който кротко скръсти ръце в скута си и го погледна с тези хладни интелигентни очи; в нея имаше нещо интересно. Тази не беше глупачка; определено не. Джордж Стоун усети, че я харесва. Беше донесъл парите, които раздаваше при подобни ситуации, за да „реши“ проблема; парите бяха в плик във вътрешния джоб на сакото му. Той потупа джоба и пристегна якето си.

— Няма да ви отнема много време — каза той. — Но исках да се срещнем. Говорих с Дерек. Той ми разказа всичко.

— Значи ви е казал всичко, така ли? — отвърна тя с поглед, вперен в пода, без да показва и искрица заинтересованост. — Е, предполагам, че не съм първият проблем от този род, с който е трябвало да се справите. Сигурно е интересно да имате брат като него.

— Понякога — съгласи се мрачно Джордж. — Виж, Маргарет. Може ли да те наричам Маргарет?

Маргарет го гледаше. Нервността в стомаха й малко се успокои, непрестанното гадене изчезна за първи път от много дни.

— Да, разбира се — отвърна тя и й стана едновременно весело и приятно; отдавна никой не се бе отнасял към нея с такава старомодна почтителност. Тя малко се отпусна.

— Брат ми… е, той просто е първокласен идиот, с извинение.

Джордж прочисти гърлото си. В него има нещо много… чисто, помисли си Маргарет.

— Да, такъв е — съгласи се и тя и приглади с ръка косата си, като се опитваше да свикне с драматично намалялата й дължина. — Чух, че е избягал от клуба и е оставил след себе страшно много дългове; не си е платил и наема. Надявам се да не се чувствате отговорен и за това.

Това, което Маргарет не знаеше, беше, че Джордж бе провел една много трудна среща със собственика на „Амурс дю Дерек“, преди да дойде при Маргарет. Той беше бесен на брат си, който се бе изпарил неизвестно къде, някъде из предградията, и както високомерно бе уведомил Джордж по телефона: „Закопчах една шикозна мадама и баща й ще ме позлати.“

— Ами момичето, което си вкарал в беля, то какво ще прави? — попита Джордж, като се опитваше да не се разкрещи на бюрото си.

— Маги ли? — каза безгрижно Дерек. — Маги е прекрасна, Джорджи-Порджи. И ако не беше с такава обратна резба, щях да те посъветвам да се пробваш с нея. Тя е страхотно момиче, повярвай ми. В леглото е като… — Джордж затвори телефона, отвратен до дъното на душата си.

Сега той я гледаше как си поръчва лимонов сок.

— Кога ще се появи? — попита той.

— Рано е — отвърна Маргарет. — Още съм във втория месец. — Тя го погледна. — Странно, толкова приличате на брат си, а всъщност сте толкова различни, нали?

Той усети, че го облива студена пот.

— Какво имаш предвид?

Тя се усмихна.

— Ами, вие сте толкова възпитан — станахте прав, когато дойдох при вас, и досега нито веднъж не сте се загледали в деколтето ми.

Тя отпи от чашата си, а Найджъл застана зад нея.

— Това е прекрасно. Различно е. Приключих с импровизациите. Време е да порасна.

— Звучи доста разумно — отвърна Джордж, който обичаше разумните планове. Той посегна към плика в джоба си. Беше време за плащане. Но нещо изведнъж го спря. Докато я гледаше как отпива от питието си, така елегантно облегната на стола, Джордж разбра, че не може просто ей така да й предложи пари, сякаш е едно от онези момичета, стриптийзьорките, моделите, момичетата, които Дерек сдъвкваше и изплюваше.

Не, каза си той. Маргарет Майкълс беше класи над другите. И в главата му се зароди план; още съвсем малък, като зрънце, но той щеше да порасне през следващите седмици и месеци, да се оформи и да пусне корени.

— Маргарет — каза той, — знам, че сега си на работа и нямаш време. Но може ли утре да излезем заедно на вечеря? Бих искал да… видя как да ти помогна.

Маргарет го погледна оценяващо.

— Не ми трябва помощ — отвърна тя и пое дълбоко дъх.

— Разбирам — отвърна Джордж, като се опитваше да не повишава глас. — Но може би ти трябва приятел.

И за своя и нейна огромна изненада, той изведнъж усети, че протяга ръка, хваща нейната и я стисва леко.

Маргарет го погледна в очите и в миг видя, че са същите като на Дерек, красиви и тъмносини; погледна го отново, с неговите кратки, точни жестове, мило лице и спокойното чувство на защитеност, което й даваше, след като седмици наред се бе чувствала като в бурно море.

— Благодаря — изрече тя с равен тон. — С удоволствие.