Шарън Озбърн
Реванш (53)

52

Когато Лио се върна от Уайоминг, всички синини и отоци бяха изчезнали и Сали беше готова.

Случи се един вторник сутрин, след Деня на благодарността, в началото на декември. В Ел Ей бе захладняло малко, но още бе топло и слънчево. Сали избра тоалета си с далеч повече прецизност от обикновено. Беше чисто нова рокля от Даян фон Фюрстенберг в кремаво, черно и червено, с малка кремава копринена жилетка от „Ди Кей Ен У ай“ и една от брошките, които Лио винаги й подаряваше за Коледа — подаръкът от миналата година, в бежово и черно, като роклята. На малките си стъпала бе закопчала изящни черни сандали от Маноло Бланик. Ходи на фризьор същата сутрин, а гримът беше свеж и лек, за да подчертае новооткрития й младежки вид…

Дланите й бяха изпотени. Тя стоеше с покрити от новата жилетка елегантни рамене. За първи път от много години насам Сали Милър беше нервна.

Тя чу вратата на колата да се захлопва отпред на алеята. По чакъла проскърцаха стъпки. Той подвикна на охраната, и ето че беше вътре, вървеше по коридора с Майк, негов колега продуцент.

Тя ги чуваше да говорят, виждаше го на камерата… А после Лио влезе с плавна крачка.

— Здравей, мила! Върнах се!

— Здравей, Лио — каза Сали с писклив глас. По дяволите. Само това й липсваше! Запази спокойствие! — Как си? Радвам се да те видя.

Той спря и я огледа от горе до долу.

— М-м-м, мила? Нова прическа?

Сали, доста обезкуражена, прокара разтреперана ръка през косата си.

— Да… харесва ли ти, Лио?

— Не особено — небрежно отвърна той. — Прави лицето ти по-дебело. Няма значение. Ще порасне. Оставям тези сценарии тук, скъпа. Моля те, занеси ги на Уолтър! Веднага. Ще отида при Майк, че много бързаше да си тръгва.

Той метна купчина поправени сценарии на бюрото й, като разпръсна нейните неща, и излезе в коридора.

Сали остана сама в кабинета си.

Прокара внимателно ръце по невероятно гладкото си лице и притисна леко кожата, като се мъчеше да не позволи върху него да се изпише каквото и да било изражение. Безпокоеше се да не би, ако го допусне, в нея нещо да се прекърши. Тя изпитваше… не знаеше какво точно. Да — това е думата.

— Идиот — промърмори тя на себе си. — Боже, какъв невероятен идиот.

Наистина ли бе изгубила живота си заради този мъж? Двайсет години заради… него!

После рязко се овладя. Не е негова вината. Той просто си беше такъв! Тя трябваше да положи още повече усилия, да бъде по-полезна от всякога и да го накара да осъзнае, сега, когато се бе върнал в Ел Ей, потенциално самотен, колко много се нуждае от нея.

Тя хукна след него, по коридора към кабинета му. Вратата беше затворена, но имаха интерком. Може би искаше кафе или нещо по-силно… Сали щеше да му донесе всичко, което поиска; каквото е на сърцето на сър Лио.

Тя се върна до бюрото си и включи интеркома. Чу смеха му; той говореше с Майк по телефона. Сали седна и се заслуша като в транс. Знаеше, че не бива да подслушва, но този дълбок, плътен глас все още я караше да потръпва. И днес, след двайсет години…

И тя продължи да слуша. Голяма грешка. Той говореше за нея.

— Тъпата крава. Знам, Майк, знам. Мисли, че не съм забелязал, че се е наточила заради мен. След толкова време… още си го проси. Тъжна работа. Да… Знам. Но ще й мине. Ще й купя още една от ония ужасни брошки, които обича толкова много. Да, така е! Сложила си я е днес. Сериозно, приятелю, ама че работа! Тези жени! Направо са невъзможни.

У дома, в малкия си апартамент, няколко часа и няколко питиета по-късно, Сали набра един телефон.

— Челси?

— Кой е?

— Аз съм, Челси. Сали Милър.

— Малката госпожица Сали? — На Челси й стана забавно. — Какво мога да направя за теб? — Прозвуча почти грубо.

— Искам да те видя — спокойно каза Сали, изненадана, че звучи толкова хладнокръвно. — Мисля, че трябва да се срещнем. Има нещо много интересно, което смятам, че е време да споделя с някого. И избрах теб. Но е тайна. Много голяма тайна.

Челси каза сериозно, сякаш рецитираше нещо:

— Относно Лио?

— Да — каза Сали. — Относно Лио.