Шарън Озбърн
Реванш (51)

50

Първото нещо, което направи, бе да изрита Джен от къщата — същата нощ, когато се прибра от ресторанта: една луда жена, която тичаше боса през града, както някога. Тя изхвърли вещите на Джен навън на тротоара, избута я с хлипове и крясъци навън на пустата улица, без да й пука кой ще я чуе, и й кресна да не се връща никога вече. Може и да се бе оказала дъщеря на Дерек, но станеше ли дума за ярост, Челси не отстъпваше на майка си нито на сантиметър.

— Не можеш да ме изриташ просто ей така, Челси! Челси! Няма къде да отида! — Джен събираше нещата си, пръснати по тротоара. Слава богу, че в Бевърли Хилс никой не ходи пеш. Освен това беше късно през нощта.

Челси застана на вратата на къщата си и погледна Джен. Отвратителната й очна линия се бе размазала, на чорапа й имаше огромна бримка, защото падна на асфалта, когато я изрита навън.

— Какво ми пука на мен, а? — попита тя истински изненадана. — Ти си свиня, Джен! Шибана свиня! Как посмя да направиш това? Ние бяхме приятелки!

— Приятелки ли? — Джен събра последните си дрехи и ги натика в кофата за боклук до бордюра. — Не сме никакви приятелки, тъпа краво. Отнасяше се с мен като с боклук! Като с чистачка, както ти скимне! Дойдох да живея при теб, защото наемът беше малък, а и заради връзките! — Тя се усмихна, очите й блестяха на светлината на уличната лампа. — Определено завързах връзки. Лио ми даде страшно много работа.

Челси поклати глава, сърцето й щеше да се пръсне.

— Ти си ужасна пачавра.

— Може и да съм — бавно каза Джен. — Животът тук е труден. Но ти ме използва. Въобще не искаше да ме опознаеш. Имаше нужда да се правиш, че имаш приятелка, и това бях аз. Но ти не искаш приятели. Не искаш никого. Мисля, че душата ти е мъртва. Лека нощ. Пак ще се видим.

Тя се обърна и си тръгна, а Челси остана със зяпнала уста на алеята пред къщата.

Второто нещо, което направи, бе да скъса с Лио. Това й отне по-дълго — мина цяла седмица, преди той да вдене, че за него може и да няма проблем да си ляга с някаква гримьорка, защото е персонал… но за Челси имаше проблем.

— Не можеш да ме зарежеш, скъпа — каза той изумен на следващия ден в офиса си. — Явно не разбираш. Просто се успокой, съкровище. Вдигаш ненужна врява.

Тя само го изгледа.

— Не смяташ, че е кой знае какво, че спиш със съквартирантката ми? Смяташ, че вдигам врява?

— Виждам, че си ядосана — каза той. — Съжалявам. Но, Челси… тя е само някаква си гримьорка. Извинявай, че пак се повтарям, миличка, но тя е просто персонал! Тя си го просеше, а и ти напоследък ме отблъскваш.

Той поклати глава, сякаш Челси беше някакво дете, и тя отново зяпна от изумление. Изведнъж очите му се втренчиха право в нейните, студени и безмилостни.

— Не го прави, скъпа.

Тя се поуплаши от изражението му, но остана непоколебима. Гледаше го, без да мигне.

— Всичко свърши, Лио. Съжалявам, че не го разбираш, но е така.

Съвсем незабележимо, очите му се вдигнаха и погледнаха над рамото й… Тя се извърна бързо и видя Сали, застанала на вратата. И за кратък миг Челси долови в погледа й блясък на чиста радост, примесена с почти налудничава еуфория. Очите й бяха изхвръкнали от орбитите, сякаш и тя вземаше наркотици.

Майната им. Майната им и на двамата! Сали можеше да си вземе обратно шефа идиот. Те се заслужаваха един друг.

— Ще се видим пак, Лио — дрезгаво каза тя.

— О, определено ще ме видиш, скъпа — спокойно отвърна Лио.

Челси изхвърча от стаята, като се опитваше да не мисли за най-лошото.

Тя бе получила нещо от връзката — кариера в киното, например. Именно в този офис бе намерила екземпляра от „Небесна шир“ и беше уверена, че именно той ще я спаси. За книгата продължаваше да се шуми. Тя искаше да си гарантира, че работата е опечена. Пазеше се Лио да не разбере и да я докопа с гадните си ръчички.

Та тя е Челси Стоун. И Лио нямаше да й попречи. Казваше си, че е намерила идеалния повод да го зареже. Въпреки че една част от нея съзнаваше колко много ще й липсва. Тя бяха скроени по един калъп, бяха един тип хора.

Но майната му. Да си върви. Тя излезе от офиса и го остави, седнал на стола и загледан след нея, а тя се върна вкъщи, отново сама.

И е закле, че този път няма да излиза извън релси. Няма да се повтори историята след смъртта на баща й. Нейният истински баща: тя все още мислеше за него по този начин. Дерек може наистина да беше биологичният й родител, но Джордж… милият й татко, той я бе отгледал и възпитал, беше й вдъхнал любов към старите филми и класическата музика, беше поощрявал чувството й за хумор, усмихваше й се и й помагаше да се чувства красива и добра, когато майка й и сестра и я тъпчеха и унижаваха и си правеха малките планчета за живота.

Как можеше да не й е баща?

Когато Челси си мислеше за това, имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Сякаш отново губеше баща си. Тогава го уби, а сега й бе отнета единствената връзка, която имаше с него…

Знаеше, че с майка й и Дерек става нещо, но не отговаряше на обажданията им. Те й звъняха всеки ден; Челси нито веднъж не вдигна.

Той успя да я издебне веднъж, няколко дни след злополучната вечеря. Къщата беше празна; преди обикновено Джен вдигаше телефона, в случай се окаже обаждане по работа — нямаха телефонен секретар. Челси беше уморена. Изпи доста вино същата вечер, седнала пред телевизора, изпълнена със самосъжаление, тъжна и самотна. Обикновено не се чувстваше самотна. Може би затова вдигна телефона.

— Челси? Здравей, скъпа, аз съм. Чичо ти Дерек.

Тя започна да мига бързо, като се опитваше да си възвърне част от трезвеността.

— Не искам да говоря с теб.

— Знам, че не искаш — каза той, — затова ще бъда кратък.

О, биваше го да приказва. Може би така бе успял да прикотка майка й в леглото.

— Какво искаш? — попита Челси и нацупи устни. Чувстваше как очите й се пълнят със сълзи. Контрол, Челси. Не му позволявай да разбере, че те е притеснил.

— Искам… искам да ти кажа — Дерек се колебаеше. — Господи… не е лесно, Челси, разбираш ли? Ама че абсурдна ситуация.

— Трябваше да се сетиш за това по-рано — отговори Му тя — Преди да спиш с майка ми и да избягаш и преди и двамата да решите да ме заблуждавате цял живот… — Тя вече плачеше, но не можеше да допусне Дерек да я чуе. Пое си дълбоко дъх, призовавайки цялата си воля и кураж. Не можеше да му позволи да разбере колко е наранена. Не биваше да разбере, че сега вече всичко й се е изяснило и си е дошло на мястото.

— Ти никога няма да ми бъдеш баща по начина, по който беше татко — каза тя, като се опитваше да контролира гласа си. — Той не ни излъга, не ни измами и не избяга. Той беше добър и почтен човек, а вие сте го направили на глупак.

В съзнанието й изникна един спомен за Джордж. Как стои до нея, двамата мият чиниите, а после той ги бърше и ги полира педантично с една от безупречно белите кърпи за чинии. Късата му, добре поддържана коса бе мокра и щръкнала на челото като патешка опашка, там, където се беше пипнал по челото с мократа гумена ръкавица.

— Мразя те — изсъска Челси с ненавист, надигнала се като приливна вълна. — Мразя ви и двамата. Но сега поне всичко ми стана ясно. Защо майка никога не ме е обичала. Странното е, че ти е простила. Но на мен никога не прости, нали така?

— Слушай, Челси — бързо каза Дерек. — Знам, че ти е много трудно, но те моля да разбереш няколко неща. Първото е, че аз съм идиот. Избягах и изоставих майка ти бременна. Но от това все пак се получиха някои хубави неща, нали? Тя срещна брат ми, влюбиха се и създадоха семейство с теб и Амбър. Второ, той е твой баща. — Гласът му се прекърши. — Той беше твой баща и страшно се гордееше с теб, малката. Както аз днес. Само това исках да ти кажа. Ние с майка ти много сбъркахме. Хората постоянно правят грешки, но такъв е животът. Сега се опитваме да ги поправим. Може би Амбър ни направи услуга, като каза цялата истина тогава.

— Ти шегуваш ли се? — прекъсна го тя. — Тя ми съсипа живота.

— Не, не е — твърдо каза Дерек. — Просто каза истината. А тя трябваше да бъде казана. Ние с майка ти… имаме история заедно. И много неща, които трябва да оправим.

— Кога заминавате? — попита Челси. — Не искам да ви виждам никога повече.

— Твоя работа — каза Дерек. — Изборът е твой, скъпа. Ние винаги ще те чакаме. Опитвам се да убедя майка ти да се върне в Лондон с мен. Тя има нужда някой да се погрижи за нея. През целия си живот се е грижила за другите. Отказа се от мечтата си да стане актриса, роди теб и Амбър.

— Не се е справила кой знае колко добре — злобно каза Челси.

Дерек пропусна това покрай ушите си.

— Само казвам, че тя заслужава втори шанс. И двамата с нея искаме да те видим. И винаги ще искаме. Аз те обичам, Челси. Никой баща не може да се гордее повече с дъщеря си от мен, повярвай ми.

Челси се подпря на стената. Дишаше толкова тежко, че се боеше да не експлодира.

— Майната ви! — извика тя. — И на двамата! Знам, че през годините си направил много за мен, Дерек, и съм ти благодарна. Но ти ме предаде. И майка също. Освен това, тя никога не ме е обичала. Не искам да ви виждам повече през живота си.

— Челси…

Тя изключи телефона и го натъпка под задната възглавница на дивана. Искаше само да я оставят на мира.

 

 

С времето Челси се поуспокои и се съсредоточи върху работата си. Тя завърши снимките на трилъра, в който играеше ченге от отдела за наркотици, и започна да работи по „Небесна шир“. Слава богу, че й бе останало поне това!

С пристигането на есента в Калифорния времето малко захладня и смогът се поразнесе, но Челси мислеше само за едно. Вече бе наела една блестяща сценаристка, Мелиса Хърши, да направи първия вариант на сценария. Когато приключи, Чел си се смая — беше по-добър, отколкото изобщо си бе представяла.

А и ролята на Никола бе направо идеална за нея — роля, за която звездите направо се избиват. Всъщност, само като си помислеше, че ще я играе, Челси потръпваше от вълнение: такава възможност човек получава само един път в живота си.

Филмът щеше да бъде великолепен. И тя несъмнено тя щеше да спечели „Оскар“. Двете с Мелиса работиха много, по цели нощи, чистеха текста, изпилваха с неимоверно внимание всеки ред. Бяха преценили всяка реплика, дори започнаха да планират снимачния график… Бяха напълно готови с всичко.

Но когато Челси тръгна да предлага сценария на студията, започна да се случва нещо странно. Нито едно студио не го искаше.

Нито едно.

— Какво да ти кажа, Челси. — Гласът на Тод Риткен звучеше леко истерично. — Опитах всичко възможно. Който го прочете, го харесва страшно. Но никой не го иска, сякаш е прокажен.

Челси направо искаше да изкрещи от бяс.

— Тод, скъпи, не си вършиш работата както трябва, това е. Този сценарий направо е хванал Господ за шлифера. Това е най-добрият проект, който съм виждала, и всички трябва да са луди по него. Какво става, мамка му?

Тод въздъхна. Челси си помисли, че когато е близо до нея, той е винаги нервен. Тя задъвка едно кичурче коса, докато го чакаше да проговори отново.

— Не ти беше лесно, мила Челси. Това допълнително те натоварва, разбирам го. Но не знам какво да ти кажа… наистина съм объркан.

Тя го прекъсна:

— Да, наистина не ми беше лесно, но това е минало. Всичко се случи преди много месеци, а това няма нищо общо с тогава, Тод. Казвам ти, че тук има нещо друго.

— Нещо друго ли? — Гласът на Тод беше скептичен. — Да не ставаш леко… параноична, мила? Какво имаш предвид?

— Виж, Тод. — Челси извади кичурчето коса от устата си и си пое дълбоко дъх. — Ти не ме слушаш. Не можеш ли да ги притиснеш? Кажи, че правиш тайно проучване. Просто се обади тук–там. Разбери какво става.

— Добре, добре — обеща Тод, почти с облекчение, че ще има какво да прави. Той също считаше сценария за невероятен и беше изненадан от резултата не по-малко от Челси.

Затова се обади на няколко места по върховете — Тод имаше силно влияние.

И тогава Челси разбра какво се случва всъщност.

 

 

Той се появи един ден, когато тя седеше на шезлонга до басейна. Марта го пусна да влезе и Челси се разположи в изкусителна поза върху възглавниците. Не го желаеше, но без съмнение искаше той да я желае.

— Здравей, Лио — каза тя с тон, който се надяваше, че ще мине за дружелюбен. — Как си напоследък?

Той се наведе към нея за въздушна целувка, както се беше излегнала на шезлонга с червения си бански на бели точки. Дългата й черна коса бе нагрята от слънцето.

— Все така великолепна — измърмори Лио. Той под–смръкна леко и тя си помисли, че пак е дрогиран.

— Заповядай, седни — покани го тя. — Искаш ли нещо за пиене?

— Чивас с много лед, благодаря — каза Лио на Марта. После се обърна към Челси: — Радвам се да те видя отново. — Пръстите му си играеха с копчетата на ръкавелите. — Бях забравил колко добре изглеждаш по бански. Днес си направо великолепна. Отслабнала ли си малко?

— Два-три килограма. — Челси облиза устни и се опита да запази хладнокръвие. Трябваше да спечели тази битка на всяка цена. Той си играеше с нея като котка с полумъртва мишка. Но тя нямаше да му позволи да я победи.

— Лио, благодаря ти, че се отзова на поканата ми — започна тя.

— О, мила. Удоволствието е мое — любезно отвърна той.

„Проклет да е, той се забавлява“, помисли си тя.

— Виж, поканих те да поговорим за нещо.

Той повдигна въпросително вежда:

— О, така ли? И за какво?

— За един филм — каза смутено Челси. Защо, за бога, беше нервна? — Филмът, който… Имам един филм, всъщност сценарий за филм. М-м-м… всъщност не го обяснявам добре. Виж, преди време намерих в офиса ти една книга, редакторско копие, прочетох я и наистина я харесах… Но това няма значение. Аз…

Тя замълча, той сложи ръка върху нейната и каза безгрижно:

— Позволи ми аз да продължа. — Тя го погледна, като се надяваше ненавистта й към него да не проличи през тъмните стъкла на слънчевите очила. — Мисля, че знам как продължава тази история. Ще ми позволиш ли аз да я разкажа? — Тя кимна. — Значи, имало една дебеличка британска телевизионна звезда, която извадила голям късмет с първия си филм в Щатите, а и на това отгоре се чукала с продуцента на филма, който между другото ходел със сестра й. Тя, значи, не била зле в леглото. Не чак страхотна, но ентусиазирана и благодарна, а и продуцентът я харесвал, затова я оставил при себе си.

— Копеле такова — Челси изтръгна ръката си от неговата. — Шибано копеле.

Лио се усмихна:

— Моля те, остави ме да довърша. — Той приближи лицето си до нейното. — И така, един ден, докато го чака, тя започва да рови из сценариите му…

— Не съм ровила! — извика Челси.

— Ние имаме камери навсякъде из офиса и в къщата — каза Лио. — Имам записи на всяко движение, скъпа. Колко обичаш да духаш, колко обичаш да ти го вкарват отзад, колко си ровила из сценариите ми и как ми открадваш редакторския екземпляр, вземаш го за себе си зад гърба ми и го правиш на сценарий.

Ръката му пак се впи в нейната. С другата си ръка той свали слънчевите очила от лицето й и се наведе толкова напред, че очите им се доближиха на сантиметри. От толкова близо тя виждаше черните пори по носа му, спуканите капиляри в очите… и страшно студения поглед, с който я прониза. Изведнъж Челси изпита ужас.

— Добре, че Тод се обади на някои места — изсъска той, — за да разбереш, че никога няма да имаш моето влияние. Нито едно студио в града няма да докосне този проект, докато аз не кажа. Схващаш ли? — Той стегна хватката върху ръката й и кожата й пламна.

Очите й се напълниха със сълзи.

— А сега ме слушай внимателно — продължи Лио. — Аз те създадох, когато направих „Прекрасен живот“. Мога да правя филми. Знам какво ще пожъне успех. А ти… ти си един малък боклук, който изстъргах от обувките си, никога не го забравяй. Беше нищо преди мен.

И той се изсмя презрително.

— О, боже, явно си страшно бесен, че те изритах от живота си — каза тя.

Ноздрите му леко се разшириха.

— Знаеш, че онзи филм стана добър заради мен — смело каза тя, знаейки колко опасно е да го навива допълнително, но вече не й пукаше. — Сега ще трябва да се върнеш към бозите, които правехте със сестра ми. Признавам, че най те бива в тях…

— Тъпа малка кучка — изсъска той. — Продължаваш да не разбираш, а? Много е просто. Аз правя пари. За студията, за онези, които пишат чековете. Следователно съм свободен да върша каквото си поискам. А сега искам да правя по-сериозни филми. Искам сценария. Искам аз да направя този филм.

— Няма да стане. — Челси се помъчи да измъкне ръката си от неговата, и той изведнъж я пусна. — Ти си идиот. — Помисли, че е победила. — Разкарай се, Лио.

Марта се показа зад тях — не я бяха чули да идва — и подаде на Лио чашата с питието му.

— Благодаря ти, Марта. — Лио й хвърли широка, приятна усмивка.

— Госпожица Милър ви търси, сър Лио — каза тя. — Било спешно.

„Горката нещастна Сали“. Челси си позволи една лека усмивка. Дали вече се е пуснала на шефа си? Ако не е, трябва да побърза — двамата си бяха лика–прилика. Тя бе единственият човек, който го боготвореше толкова, колкото и той самият — себе си…

— Имате ли нужда от нещо, госпожице Стоун? — попита тя.

— Не — каза Челси. — Благодаря, Марта.

Когато вратата се затвори след нея, Лио се наведе към Челси и я притисна с две ръце към шезлонга. После вдигна ръцете й над главата и я целуна — дълга, търсеща целувка с език. Тя се гърчеше под него, отвратена и ужасена. Той спря и плъзна дългия си гущерски език надолу по брадичката й, по шията, по гръдната кост. После хвана здраво ръцете й с една ръка, а с другата отметна настрани банския й и оголи дясната й гърда.

— Имаш страхотни гърди. — Тръшна се отгоре й и засмука зърното й, после по-силно и по-силно, и накрая я ухапа. Тя изпищя и го отблъсна с все сили.

После заоправя банския си разтреперана.

— Ще се обадя на…

— На кого? — Той се изправи със смях. Тя видя огромните тъмни кръгове под очите му, когато се надвеси отново над нея. Приличаше й на сатана. — На кого ще се обадиш, скъпа?

Лио приглади дрехите си, оправи копчетата на ръкавелите си и застана пред нея така, че тя да види ерекцията му, която напираше през черния вълнен костюм от Армани.

— Просто ме чуй. Защо никога не слушаш какво ти казват, глупаво момиче? — тихо каза той. — Няма да се оставя да ме изместиш. Заминавам за няколко месеца, но когато се върна, аз съм този, който ще направи филма. Готов съм да ти платя хонорар за сценария, но само толкова.

Челси се бе задъхала.

— Няма начин — сряза го тя.

Лио глътна остатъка от питието си и се обърна да си върви.

— Ако не го направиш, ще те унищожа. — Той й се усмихна отвисоко. — Знаеш, че ще го направя. Така че, помисли си хубаво, Челси.