Шарън Озбърн
Реванш (55)

54

До края на вечерта Амбър знаеше, че е влюбена в Мат Хюз. Тя остана в жилището му във Вилидж, макар че не правиха секс. Беше четири часа сутринта и двамата бяха изтощени. Просто пропълзяха в леглото, Мат я прегърна силно и само след миг двамата вече спяха, сякаш го бяха правили много години, като стара брачна двойка.

На следващата сутрин закусиха в едно близко кафене, преди Мат да отиде да записва с някаква банда от Бруклин. Не му се ходеше много.

— Те са едни гадни богаташки мамини синчета, които си мислят, че ще завладеят света, защото са ходили в колеж и си въобразяват, че групата им има някакво послание — каза той недоволно. Болеше го главата. — Мразя такива типчета. Първият им сингъл е много добър, поп парче с много добра китара, но всичко останало е страшно посредствено, а те вече се друсат с кока, ходят по проститутки и се държат, сякаш са „Лед Цепелин“… — Той провлачи глас. — О, човече, това беше яко.

— Прекалено яко за моя махмурлук — изстена Амбър, обви чашата с кафе с двете си ръце и отпи огромна глътка. После се наведе към него и го целуна.

— Искам да остана тук с теб — простичко каза той.

— Съжалявам, не искам да прекалявам, но с теб съм като…

— Знам — отвърна тя и се опита да не се ухили идиотски, толкова беше щастлива. — Не се тревожи, миличък. Знам.

— Днес ще говоря с Кери и ще започнем да пишем нови песни. Ще те поканя да се видим тримата и да поговорим какво точно искаш да правиш в албума. Сигурно ще започнем записите малко след Нова година.

— Но това е след няколко седмици! — Амбър се смая.

Мат не обърна внимание на реакцията й и продължи:

— Мисля, че трябва да са нови неща, но с привкус на блус. Може и няколко кавъра. Нещо на Дъсти например.

Амбър се намръщи и каза:

— Аз направо благоговея пред нея. Майка й обичаше Дъсти Спрингфийлд. Тя се замисли за майка си, за чичо си Дерек. Какво ли ще каже майка й, като научи за решението й, че се отказва завинаги от киното, ще се занимава с музика и не й пука какво ще кажат хората? Мислеше си и за Челси… а Челси какво ли ще си помисли? Как ли е тя?

От унеса я сепна Мат.

— Ти си невероятно талантлива — каза той. — Няма нужда да плагиатстваме. Ти не си Ейми Уайнхаус, не си Дъсти. Ти си Амбър. Имаш нещо уникално свое и ще го проявиш, обещавам ти. Искам да покажа на хората твоята нежна страна. — Тя се разсмя, а той сложи ръка отзад на шията й и нежно я притегли към себе си. — Наистина! И ще го направим заедно, нали?

През цялото време до този момент Амбър бе искала да разкрие друга своя страна чрез филмите, а сега разбираше, че никога няма да може да се върне към киното и да го направи. Беше прекарала целия си живот, преструвайки се, че е нещо, което не е.

А сега вече можеше да бъде себе си.

— Звучи страхотно — отвърна тя. Целуна го отново и той плъзна пръсти по шията й, езикът му нежно проникна в устата й, устните му бяха върху нейните, сложи ръка на бедрото й…

Амбър беше свикнала да се целува или с партньорите си във филмите, или с Лио. И двете преживявания бяха за нея чисто механични. От години никой не я бе целувал истински, не и по този начин. Някой, който го желае, който иска да гали косата й, да я притегли към себе си, така че тя да чуе биенето на сърцето му, да усети топлото му тяло, опряно в нейното…

Той първи се откъсна.

— Искам те — прошепна нежно в ухото й. — Искам те толкова много, красиво момиче…

Той прибра кичур от косата й зад едното й ухо. Тя му се усмихна и промълви:

— Не мога да повярвам. И аз. О, и аз.

Внезапно осъзнала къде се намира, тя видя, че един човек ги гледа втренчено. Понеже не искаше да я разпознаят, наведе глава и отпи глътка кафе.

— Значи се местиш в Ню Йорк и оставаш тук? — попита Мат и пъхна още една хапка от яйцата в устата си. Каза го така, сякаш не беше кой знае какво.

Амбър се огледа. Закусвалнята с покривки на червени и бели карета, продълговатите бели плочки, златистокафявите чаши, ниските прозорци, през които се виждаше и приглушено се чуваше как нюйоркчани се блъскат по тротоара на път за работа, беше като дом. Тя беше тук, изоставила напълно и завинаги миналото някъде там, назад.

— Да, оставам — отвърна тя. — Но трябва да направя още нещо. Трябва да се обадя по телефона, имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна Мат.

— Ще изляза отвън. — Тя си облече якето.

— Да не си полудяла? Навън е страшен студ. Никъде няма да ходиш.

— Трябва да изляза отвън — повтори Амбър. — По-добре да не чуваш това.

Мат я погледна. Можеше да й каже нещо като: „Защо не ми вярваш?“ или „Трябва да скъсаш с някого ли?“. Но не го направи, и тя го обичаше още повече заради това. Мат извади шала си, подхвърли й го и каза само:

— Не се бави много.

Амбър набра номера и излезе отвън. Студеният въздух прониза гърдите й като с нож.

— Ало — каза тя, когато от другата страна отговориха. — Здравей, Океана. Обажда се Амбър Стоун.

— Ха — гласът на Океана бе напълно лишен от емоции. — Вече разбрала? Твоя сестра, аз пак пробвала. Но тя казва да се омитам. Отивам в полиция, Амбър. Разбираш? Ти много закъсняла. Аз отивам у дома, в Русия, веднага. Не искам повече това да продължава.

— Разбира се — каза Амбър миролюбиво. — Слушай, Океана. Не съм съгласна с това, което правиш. Трябва да го разбереш. Знам, че си ядосана на Челси. Но зная и че Челси е силно разтревожена от случилото се. Все още сънува кошмари.

И докато казваше тези думи, Амбър осъзна, че това е истина. Беше чувала сестра си да крещи и да стене насън една нощ в къщата за гости, когато Амбър отиде там да потърси някакво приспивателно. И изпита съчувствие към Челси сега, когато се намираше на хиляди километри от нея. Смъртта на баща им, а сега и това… Много хора не биха го понесли.

— Ха — повтори Океана, но този път с презрение в гласа. — Не ми пука за нея. Тя кучка, Амбър. Кучка. Тя зла. Вече не я грижа за никого.

Амбър леко се прокашля. Не искаше да казва на Океана, че който живее в стъклена къща, не бива да хвърля камъни… Погледна през прозореца към Мат и го видя как чете „Таймс“ и пие кафе.

Искаше да се върне вътре при него.

— Колко искаш, за да заминеш завинаги? — попита директно тя. — И никога повече да не притесняваш семейството ми? Сериозно те питам. И ако посмееш отново да ни безпокоиш, да знаеш, че познавам доста хора. Чичо ми Дерек ще те намери навсякъде. — Блъфираше и се надяваше Океана да не прозре този факт.

— Само ми кажи колко. Сто хиляди долара?

— Двеста и петдесет — отвърна незабавно Океана — Двеста и петдесет хиляди долара. — Амбър бе похарчила такава сума миналата година само за да преустрои басейна си и къщата за гости.

— Съгласна — каза Амбър. — Уговорихме ли се?

— Да — отвърна Океана. Не й благодари. — Ти погрижиш за това, да?

— Ще се погрижа. Ще ги получиш до седмица. — Амбър си отдъхна. Сега вече може би бе започнала да компенсира жестокия начин, по който бе отмъстила на сестра си. Челси бе свободна да започне своя нов живот.

И се надяваше това да я направи щастлива. Стига толкова мъст.

Стига толкова заговори.