Шарън Озбърн
Реванш (13)

12

— Кажи „Уейбридж“.

— Уеййй-бриж.

— Браво, на татко момичето. Браво на теб! — Джордж плесна радостно с ръце при думите на любимата си дъщеря. Той смяташе, че Челси е гениална, и редовно й го казваше. Маргарет ги наблюдаваше любящо и снизходително откъм тротоара. Джордж вдигна Челси на ръце.

— Виждаш ли онази къща ей там?

Посочи една голяма къща от червени тухли. Тя бе разположена в собствен двор с алея, която водеше към входа и гаража. Имаше покрив с куличка и красиви капандури.

— Да — кимна Челси сериозно, а черните й къдрици се разлюляха покрай хубавото й пухкаво лице.

— Харесва ли ти?

— Да! — изписка развълнувано тя и гласът й отекна по смълчаната улица. Застанала до нея, Маргарет нежно я потупа по рамото. Понякога Челси беше толкова темпераментна.

— Е — Джордж клекна и я погледна сериозно. — Ние ще живеем там, Челси.

— Ние — повтори момиченцето тържествено и погледна към Джордж и Маргарет.

Джордж хвана жена си за ръката и каза:

— Да — ти, аз и… — потупа издутия корем на Маргарет — … твоето братче или сестриче. С майка ти ще имаме още едно бебе. Ще бъдем семейство.

— Как? — попита Челси.

„Как, наистина?“, запита се Маргарет хладнокръвно. Застанала до съпруга си, тя леко се усмихна и отново погледна огромната къща.

— Ще бъдем щастливи тук — каза Джордж. Ръката му се плъзна към нейната, той я хвана и я стисна лекичко.

Първоначално се оказа прав. За Маргарет и Джордж следващите няколко години бяха най-щастливите им като семейство. Те се преместиха в „Бей Трий Хаус“, както се наричаше тяхната къща на Принсес Драйв, и няколко месеца по-късно Маргарет роди едно тихо, кротко момиченце, което нарекоха Амбър.

Тя обикна Амбър от първата секунда със страст, която изненада и самата нея.

Челси не се боеше от нищо; проходи веднага щом се изправи на крака и събаряше къщата с виковете си, когато искаше нещо. Тя беше като баща си, преследваше първенството и беше винаги добре.

Но не и Амбър, Маргарет ясно виждаше това. Тя беше дребна, със златисторуса коса и сладки зелени очи; усмихваше се често, но беше мълчалива и не искаше да се замесва в бели. Маргарет наблюдаваше с тревога как Амбър расте и позволява на Челси да прави с нея каквото си поиска. Тя се ядосваше на Челси, защото често се налагаше да пази сестра й от нея — в прекаления си ентусиазъм Челси сядаше отгоре й, опитваше се да я накара да яде червеи или да си мие зъбите с одеколон.

Бедната малка Амбър! А Челси? Тя винаги беше добре. Дерек винаги беше добре, нали? Но Амбър от съвсем малка имаше нужда от някого, който да се грижи за нея. Трябваше й водач в бурното море на живота и Маргарет бе твърдо решена никога да не я подведе.

Кариерата на Джордж вървеше главоломно нагоре: докато хората масово губеха работата си и страната бе блокирана от стачки, Джордж и Маргарет бяха по-добре финансово от всякога. Като че ли всичко, до което се докосваше Джордж — по съвет на жена си — се превръщаше в злато. Вече му бяха дали цял етаж в сградата на „Риджънт Стрийт“, в дъщерната фирма на „Дейвидсън и Дейвидсън“, която се занимаваше с импресарска и мениджърска дейност на рокгрупи, съветваше ги за бизнеса и управляваше парите им. А и в семейството бе по-щастлив от всякога. Душа даваше за двете си дъщери и беше щедър и любящ съпруг. Другите съпруги в „Уейбридж“ считаха Маргарет за най-голямата щастливка, която са виждали: Джордж бил идеалният мъж.

„Знам — искаше да им отвърне тя. — Той е нежен, любящ и грижовен. Разбираме се страхотно. Обичаме децата си. Той е интелигентен и се поддържа в идеална форма. Спретнат, точен и организиран, като мен. Просто е съвършен. Само две неща обаче… Челси е дете на брат му, а ние сме правили секс само веднъж в живота си, и то след като го нападнах физически. Да, уважаеми дами. Не му става. А може и да му става, но не и с мен…“

Но нямаше как това да не се случи един ден. Точно когато всичко вървеше чудесно. Беше в началото на април 1983-та. Маргарет се бе заела с пролетно почистване: домакинската работа се превръщаше във все по-голяма утеха за нея. Тя беше единствената от съпругите на тази улица, която нямаше чистачка: както каза на Джордж, не се срамуваше да върши домакинската работа сама.

Живееха в „Бей Трий Хаус“ вече четири години, а тя все още изпитваше гордост да поддържа къщата чиста и да показва на света колко далеч бяха стигнали с Джордж: далеч от „Черния кон“, Хопкин Роуд и Шепърдс Буш. Навън, на огромната зелена ливада, играеха Челси и Амбър: тя чуваше как голямата й дъщеря крещи команди на малката. Миеше чиниите в просторната си кухня и се обърна да ги погледа — едната тъмнокоса, а другата златисторуса; гледаха нещо на тревата, наведени една към друга.

В този момент Маргарет чу почукване по стъклото над мивката. Подскочи и вдигна поглед.

И очите й погледнаха право в едни сини, сини очи.

— Здравей, ангелче — каза Дерек Стоун. Гласът му долиташе приглушено иззад стъклото. Тя се вторачи в него. Беше съвсем същият. Сърцето й се качи в гърлото и тя не знаеше какво да отговори. Маргарет Стоун, толкова хладнокръвна, толкова сдържана и уверена — остана без думи.

— Да не си ме забравила? — попита Дерек с усмивка.

„О, боже, тази усмивка“. Тя с усилие се овладя, прочисти гърлото си и каза ведро:

— Виж ти, каква изненада! Влизай!

Заобиколи и му отиде да му отвори. Дерек влезе в кухнята като у дома си, с обичайното си перчене и все същата дяволита усмивка. Той се наведе да я целуне, но тя се отдръпна.

— Мислех, че още не си излязъл — каза тя, като понижи глас, осъзнавайки, че ако не се овладее, ще стане лошо.

Изглеждаше същият, въпреки че имаше кръгове под очите, а косата му бе още по-къса от преди. И уханието му — на афтършейв с аромат на сено, примесен с лек мирис на пот; ръцете му, докосването на кожата му върху нейната, как я разсмиваше или я караше да крещи в екстаз…

Пълна загуба на контрол, това представляваше той за нея.

Но вече нямаше да се повтори.

— Пуснаха ме по-рано за добро поведение — кимна той. — Честна дума. Аз съм нов човек, Маги.

— Сигурно — отвърна тя безизразно.

Дерек не обърна внимание на тона й.

— Излязох миналата седмица. Не знаех къде си и трябваше да поразпитам тук-там, преди да те открия. И реших да мина да те видя — обясни Дерек с усмивка. После наведе глава и се поправи: — Тоест, двама ви. Теб и твоя съпруг — разбрах, че се казвал Джордж, нали така? — Дерек се ухили на шегата си. — Е, къде е твоят мъж и господар?

— Джордж е на работа, Дерек — отвърна твърдо Маргарет. — Часът е три следобед, къде другаде може да е? Ще му се обадя да му кажа, че си тук. Сигурно ще иска да те види.

— Обзалагам се, че ще иска — каза Дерек с престорена сърдечност. — Да… така мисля. Познавам това старо момче, Маги. Странно как се обърнаха нещата, а?

— Да — каза тихо тя, без да отмества поглед от лицето му. — Нали?

— Изобщо не си се променила, Маги. — Той я хвана за ръката. — Все още красива, както някога.

Тя подскочи и изсъска:

— Не ме докосвай!

Дерек отдръпна ръката си.

— Извинявай. Просто исках да кажа… това, което казах, всъщност. Че съжалявам. Бях голямо копеле, нали? Имаш право да ме ненавиждаш, Маги. Но си получих заслуженото, това е.

— Сега съм Маргарет — осведоми го тя. — Маргарет, ако обичаш.

Тя се обърна към мивката и затвори очи за миг.

— Всичко беше толкова отдавна, Дерек. Много неща се промениха. Разбираш ли?

— Знам — отвърна искрено той. После пъхна ръка в джоба си и добави тихо: — Радвам се. Само се чудех… Когато избягах, Камила ми каза, че си бременна. Предполагам, че си…

Откъм задната врата се чу силен шум, дрънчене, някой дръпна дръжката на вратата и по балатума затрополиха малки крачета. В кухнята се втурна Челси с гъста черна коса, обвила розовото й лице като ореол, със зелени петна на коленете и кал по носа. Тя видя възрастните и спря.

— Мамо, мамо! — Очите й блестяха гневно. — Амбър ми счупи любимата кукла, измъкна й ръката! Здравей — каза на Дерек, като го гледаше любопитно.

— Здравей — отвърна Дерек. — Как се казваш?

— Челси — каза тя и избърса калта от носа си.

Маргарет се намръщи, но не можеше да помръдне — беше като хипнотизирана.

— На колко си години, Челси? — попита Дерек тихо.

— На пет и три месеца — отвърна Челси.

Дерек впери поглед в детето. После преглътна и изрече само:

— Ясно.

Маргарет изхлузи гумените ръкавици от ръцете си и изглади някаква невидима гънка на престилката си. Пое си дълбоко дъх, огледа перфектната си, безупречно чиста кухня, сведе поглед към дъщеря си и каза спокойно:

— Челси, това е чичо ти Дерек.