Шарън Озбърн
Реванш (47)

46.

В банята й имаше хлебарки.

Проблемът, когато си богат и известен, е, че свикваш с някои неща. Като например басейни, чийто ръб е надвиснал над океана, чаршафи от плат с осемстотин нишки, шампанско „Кристал“, безплатни маркови дрехи, самолет първа класа.

Ако искаш да пътуваш инкогнито, най-добре занижи качеството. Хората не търсят мегазвезди в икономичната класа. Но, за бога, в икономичната беше толкова неудобно! В самолета Амбър бе напъхана между огромна стара мексиканка и гигантски млад американец. Телесата и на двамата преливаха върху нея през облегалките за ръце, а огромните им крака бяха приклещили нейните като в менгеме. Амбър беше достатъчно възпитана, че да не ги зяпа и да не им хвърля злобни погледи, защото са толкова огромни, особено младежът. Знаеше, че на нейно място Челси щеше да мърмори непрестанно, но Амбър не беше такава. Освен това не искаше да я разпознаят.

Приятните правилни черти на Амбър бяха доста незабележими, когато не беше пред камерата. Освен това изглеждаше много по-млада. С нахлупена бейзболна шапка и вързана на опашка коса, без грим и с артистичната си дарба да усвоява поведението на човек, който не иска да се набива на очи, тя бе открила с течение на времето, че може да се слива с тълпата. Челси никога не би го направила — тя обичаше да е в центъра на вниманието. В това отношение тя беше истинска звезда. Умееше да се показва и я разпознаваха от сто метра.

Малката хасиенда, в която Амбър се бе настанила, се намираше на брега. Преди няколко години двамата с Лио бяха идвали тук на почивка и бяха отседнали в „Илюминат“, ексклузивен шестзвезден хотел и спа център на един-два километра оттам. Един следобед Амбър бе излязла на разходка сама и бе открила това селце недалеч. Беше малко, приятно местенце, с неголям хотел, който гледаше към океана; поолющен и захабен, с боядисани в отровнозелено железни балкончета, целите в нацъфтели в яркорозово мушката и саксии с тъмночервени чушлета от двете страни на стъпалата към верандата.

Тогава й се прииска да отседне тук вместо в бездушния лукс на хотела, където всички бяха неудовлетворени от парите си и начина си на живот и където всички бяха прекалено впечатлени от нея и Лио, затова се налагаше двамата да прекарват почти цялото време в стаята си или на балкона. Искаше да е тук, да си пийва незабелязана от никого в малкия бар на плажа, да яде тако с прясна риба и да наблюдава как животът тече пред очите й.

И когато изпита нужда да избяга някъде, където не я познават, Амбър избра това място.

От три дни не си беше мила косата — обикновено с това се занимаваше стилистът й, който след това я оформяше в прическа. Тя ядеше и пиеше каквото й се прииска, вместо обичайното оскъдно хранене два пъти дневно. Спеше по осем часа вместо по шест и се разхождаше по брега, вместо да се вози навсякъде в джип с тъмни стъкла, гледаше заплетени, но интересни мексикански сапунки в стаята си, вместо да ходи на закрити прожекции на посредствени филми, лежеше си на шезлонга и четеше трилъри, вместо да се пули в тъпи сценарии.

Амбър бе прекарала целия си досегашен живот под контрола на други хора и сега най-после го вземаше в свои ръце.

Само че в банята имаше хлебарки, а под дъските на стаята се чуваше странен стържещ звук, и когато белият й панталон се изцапа още първия ден, нямаше на кого да го даде да го изпере.

Но, странно — това не я притесняваше. Наистина, не искаше да има хлебарки в банята и даже на два пъти извика управителя заради тях. Но за първи път от почти десетилетие правеше каквото си иска и не можеше да си спомни по-щастлив период от живота си. Колкото повече се успокояваше, толкова по-далечно й се струваше всичко: Ел Ей, майка й, Челси, Лио… И колкото по се отдалечаваше от тях, толкова по-ясно виждаше колко зле се бяха отнесли с нея. Щяха да си платят за това, което й бяха сторили.

Но засега тя беше щастлива.

 

 

Няколко седмици по-късно, Амбър тъкмо привършваше вечерята си в бара на плажа. Той беше разделен на две части: малък ресторант и отделно бар, където някакъв пианист свиреше тихо стари джаз парчета и звукът долиташе нежно до мястото, където Амбър седеше и четеше. Тя бе напълно погълната от книгата и облизваше соса от пръстите си, когато внезапно цялата идилия се срути около нея.

Тя чу глас, който каза:

— Амбър? Амбър… Стоун?

Амбър подскочи и в очите й проблесна тревога.

— Какво става… мамка му!

Пред нея стоеше млад мъж. Младолик, горе-долу на нейните години, с мека кестенява коса и огромни черни очи. Той й се усмихваше, пъхнал ръце в джобовете си.

— Вие сте, нали? — Той кимна доволно. — Да! Знаех си!

Сърцето на Амбър заби лудо. Всичко свърши, свърши покоят… Тя го погледна умолително и каза:

— Моля ви. — Сложи ръка върху неговата. — Може ли да говорите по-тихо? Опитвам се да…

Мъжът я погледна по-внимателно, видя изражението й и каза:

— Разбира се. Извинете. — И седна до нея.

За един кратък миг Амбър се подразни — а после осъзна, че се държи като примадона. Усмихна му се лъчезарно.

— Няма нищо.

— Да започнем отначало. Аз съм Мат Хюз — каза той и протегна ръка. — А вие сте…?

— Аз съм Амбър Стоун — отвърна Амбър и също му подаде ръка. Под едното си око той имаше малка бенка. Зъбите му бяха съвършено бели и равни, но единият беше леко нащърбен. Беше страшно готин и на нея й харесаха дребните му недостатъци. Това го правеше още по-интересен. Ако беше в Холивуд, зъбите му щяха да са абсолютно изравнени и бенката щеше да е изчезнала.

— Значи сме отседнали на едно и също място — каза той. — Странно е, че не съм ви забелязал. В „Илюминат“, нали? Такова глупаво име.

Амбър се усмихна.

— Преди съм отсядала там. Но сега не.

Той помълча.

— На мен не ми харесва особено, честно казано. Не ми е по вкуса. Твърде много превзети и надути хора.

— Знам какво имате предвид — кимна тя. — За колко време сте тук?

— Заминавам утре — отвърна той. — Връщам се в Ню Йорк.

— Жалко — каза Амбър. Той вдигна вежди и се усмихна, а тя се изчерви. — Просто, вие сте първият човек, с когото разговарям, откакто пристигнах, освен с персонала на хотела.

Мат не се смути. Само каза:

— Добре прозвуча.

После се наведе напред:

— Тук съм с едни колеги. Пратиха ни на тийм билдинг. Идва ми да ги убия.

— Сериозно?

— Да. Тази вечер направо избягах. Свирех оттатък на пианото. — Мат се почеса по врата.

Амбър се подпря на масата, остави книгата настрани и възкликна:

— О-о-о! Вие ли свирехте оттатък?

 

 

Поговориха си малко. Оказа се, че Мат е музикален продуцент и е вманиачен на същите теми като нея. Беше работил по няколко интересни проекта, обичаше музиката и да говори за едно време. Той пи малко от нейното вино, после си поръчаха още, и все говореха и говореха. След това поръчаха текила. Амбър започна да се напива, но не й пукаше. Беше толкова приятно да си с човек, с когото наистина ти се говори… Когато Мат стана и се върна в бара, тя тръгна след него. Той седна на пианото и засвири „Някой, когото да обичам“. Амбър го изгледа смаяно. Това беше една от любимите песни на баща й. Всъщност, единствените случаи, за които си спомняше да са правили нещо приятно заедно в Уейбридж, беше, когато баща им пускаше в колата касета с хитовете на „Куийн“ и всички започваха да пеят…

Амбър наведе глава, обзета от скръб. Внезапно се почувства страшно самотна. Думите на песента, толкова ритмична и модерна, всъщност бяха изключително тъжни. Някой, който да ме обича… и някой, когото да обичам. Всички търсеха само това и тя разбираше, че такъв човек в живота й няма.

Тя бавно и тихо запя с пианото, а после вдигна глава и извиси глас така, сякаш от това зависеше животът й.

Мат мигновено спря да свири:

— Имаш невероятен глас — каза той. — По дяволите. Съвсем изключих. Преди си била певица, нали?

Той изсвири още няколко акорда, а тя пееше заедно с него, усмихната и щастлива.

Посетителите в бара се усмихваха, или пък не им обръщаха внимание. Беше спокойна, тиха вечер. По плажа се разхождаха хора. Текилата я топлеше отвътре. „Преди си била певица“ — да, така беше.

Амбър отвърна:

— Да, но много отдавна.

— Страхотна си. Наистина можеш да пееш. Я опитай това.

Той засвири „Нощния влак за Джорджия“ на Гладис Найт и Амбър запя. Но само след няколко такта Мат отново спря и я погледна.

— Защо престана да пееш, Амбър? Имаш изумителен глас. Изумителен. Просто невероятен.

Амбър имаше сили само да се усмихне. Беше толкова щастлива, че отново пее. Беше забравила чувството, което изпитваше, когато пее; то беше като наркотик, а като го смеси с виното и текилата — направо стана неподражаемо.

— Свири — каза само тя, а в душата й нахлуха радост и възторг. Тя потупа капака на пианото. — Хайде, изсвири още нещо.

Този човек бе в пълна хармония с нея: знаеше как да й акомпанира. Беше като магия. Знаеше кога ще си поеме дъх, кога ще добави една–две допълнителни ноти, гледаше я непрестанно. Те си пасваха идеално и в продължение на няколко изключителни мига се самозабравиха в песента.

Когато Амбър млъкна, настъпи пълна тишина. После целият бар изригна. Всички станаха на крака — възрастни хора, младежи, няколко туристи. Всички ръкопляскаха, усмихваха й се, а Амбър само стоеше ухилена и се оглеждаше. После намигна на Мат и произнесе беззвучно:

— Благодаря ти.

— Удоволствието е мое — отвърна й той по същия начин.

Стояха и се гледаха.

— Беше невероятно — каза Амбър. — Нямаш представа… най-приятното нещо, което съм правила от… о, боже, от години.

Разхождаха се по празния плаж. Около тях имаше само плавеи и няколко стари варела. В далечината блещукаха светлините на хотела и на града. Ако това беше Ел Ей, брегът щеше да е осеян с апартаменти за милиони долари. А тук, в горещата мексиканска нощ, те се чувстваха като последните жители на земята.

Бяха излезли от бара и отидоха да се поразходят. Мат не задаваше никакви въпроси. Тя му каза, че преосмисля живота си и че няма планове за нови филми. Предполагаше, че е чел за скандала й с Лио, но той не каза нищо по този въпрос и тя много се зарадва. Сякаш беше на другия край на вселената…

Но той я попита за детството й, за живота й в Англия. Мат беше от Куийнс, нюйоркския квартал. Баща му карал камион, а майка му била начална учителка. Честни, почтени, определено не богати; обичали рокендрол, музиката от 60-те и 70-те, и внушили тази своя любов и на двамата си синове. Мат израснал с музика, измъквал се да слуша концерти на живо по баровете, вманиачено записвал албуми — мечтата му била да работи с музиканти, и ето че се сбъднала.

— Хората смятат, че имам наистина престижна работа — каза той. Лицето му излъчваше сериозност под лунната светлина. — Но за мен не е така. Просто правя това, което обичам; това, което съм възпитан да обичам. Аз съм от Куийнс, а сега живея в Манхатън. За мен не е голям преход. Нещо съвсем естествено. Разбираш ли? Правя музика. Ти чувстваш ли се така, когато играеш?

Амбър вървеше край него, хванала сандалите си в ръка. Тя прокара пръсти през косата си; не беше сигурна какво да каже. После си помисли: „Защо просто не му кажа своята ужасна тайна? Истината?“

— Честно казано — весело каза тя, — никога не съм искала да ставам известна актриса.

— Какво? Защо си го направила тогава?

Амбър сви рамене:

— Струва ми се, че исках да доставя удоволствие на определени хора.

Мат помълча и после каза:

— Това наистина е много тъжно, Амбър.

Досмеша я от сериозния му тон.

— Истината е, че се чувствам жива само когато пея — довери му тя. — Това е единственото, което наистина обичам.

Тя си помисли, че помежду им ще тресне гръм, ще падне светкавица, задето изрича подобно сквернословие. Но не се случи нищо подобно.

— Значи трябва да пееш — каза Мат. Той се загледа надолу към пясъка. — Амбър…

— Да? — Тя се опита да прикрие нетърпението в гласа си.

— Готова ли си да си помислиш за нещо заради мен?

— Разбира се. — Сърцето й биеше като камбана.

— Ще си помислиш ли дали не искаш да дойдеш в Ню Йорк?

— В Ню Йорк ли?

— Да се опитаме да запишем заедно някои неща, да пишем музика заедно.

Той я гледаше напрегнато.

— Тази вечер си помислих — докато ти пееше, а аз свирех — че между нас двамата има връзка.

Той се покашля смутено, а тя почувства, че се изчервява. В него имаше нещо толкова открито, директно, весело и откровено.

— Имам студио в Трибека, в центъра. Може да посвирим, да видим какво ще излезе.

Той я погледна. Амбър кимна бавно. Мат се усмихна широко:

— Какво мислиш, а?

Да пише музика. С Мат. Да пее. Да скита из Манхатън, без цел и посока. Очите на Амбър засияха; имаше чувството, че ще се пръсне от щастие.

— Това би било… — започна тя.

А после си спомни. И само добави:

— Не мога.

Мат я гледаше, усмихнат с очакване. Но изведнъж се намръщи.

— Не можеш ли?

— Аха — отвърна Амбър. Спря и заби палеца на крака си в пясъка. — Има нещо, за което трябва да се погрижа в Ел Ей.

— Хайде сега — каза Мат. — Сигурен съм, че можеш да го свършиш и от Ню Йорк.

Амбър си спомни последните десет години от живота си. Как бе изгубила самоличността си, как Лио я третираше като глупачка, как Челси й отмъкна най-добрата роля, любовника и наградите, които тя трябваше да спечели… как на практика открадна целия й живот. И как тя ги бе оставила да го направят. Спомни си и лицето на сестра си в онази последна вечер. На него бе изписано съжаление, примесено с презрение.

Тя дойде в Мексико, за да се откъсне за малко от всичко. Да изработи план. За отмъщение. Искаше реванш.

Всичко бе истина. Действителността я връхлетя като вълни, които се разбиваха в брега, заля я прилив на отдавна сдържана ярост.

— Съжалявам — каза тя. — Но сигурно си чул какво става при мен?

Мат наклони глава на една страна:

— Е, чух за проблемите със сестра ти и приятеля ти, онзи продуцент. Съжалявам много. — Той докосна ръката й. — Но не знам кой знае колко. Не чета подобни неща.

— Няма нищо. Не искам да ме съжаляваш — каза Амбър и поклати глава. — Сериозно говоря.

— Но…

Тя вдигна ръка.

— Просто трябва да свърша някои неща, свързани с това. Трябва да оправя положението. За себе си.

— Как? — Мат продължаваше да се взира в нея. Изглеждаше потънал в мисли.

— Сестра ми има нужда от урок. — Амбър започваше да се дразни. Не искаше да дава обяснения на Мат. Тя беше напълно откровена с него, нали така? А истината беше, че Челси трябваше да разбере какво е направила.

Трябваше да бъде наказана, и Амбър щеше да го стори.

— Така че не мога. — Тя преглътна. — Поне не сега.

Мат отпусна ръка. Изглеждаше малко натъжен.

— Много жалко, Амбър.

Изглеждаше разочарован. Като че ли имаше нещо повече, освен това, че тя няма да замине с него и да работят заедно. Сякаш мислеше, че тя е далеч по-значима и добра, отколкото се представяше.

— Ще те изпратя до хотела — учтиво каза той и мигът помежду им премина.

Амбър обаче знаеше, че той греши. Изминаха пътя обратно към „Хасиенда Санта Клара“ в мълчание. Тя вървеше, обвила ръце около себе си. Той застана на вратата към двора, вдигна ръка за довиждане и каза:

— Много се радвам, че се запознахме, Амбър.

— Да… — Амбър търсеше ключа си в чантата. — Благодаря ти още веднъж. И съжалявам.

— Недей, няма защо.

— Ако можеше да ме разбереш…

— Разбирам, че чувстваш, че трябва да направиш това — каза той не особено любезно. — Просто аз не смятах, че си такава. Това е всичко. Пожелавам ти късмет, Амбър. Довиждане.

С тези думи той се обърна и тръгна.

Амбър се промъкна тихичко нагоре, като се надяваше скърцащите дъски да не издадат късното й прибиране. Легна си, но развълнувана от преживяното, не можа да заспи. Може би вече беше време.

Може би появата на Мат беше знак за нея. Да, искаше й се той да я целуне, но нима това беше изненадващо? Мат беше умен, симпатичен и прекараха великолепна вечер. Но нямаше как да се случи… Не сега.

 

 

Амбър тъкмо се бе унесла в сън, когато иззвъня мобилният й телефон. Тя скочи и каза:

— Ало? Кой се обажда?

— Амбър Стоун? — каза гласът. Беше глас на чужденка. Непозната. — Имам информация, която мисля, че ви е необходима.

— Каква? — Амбър мигаше бързо и се мъчеше да се разсъни. — Коя сте вие?

— Познавам сестра ви — каза гласът. — Познавам я от Лондон.

Амбър започна да губи търпение.

— Какво мога да направя за вас? За какво става дума? — Внезапно я обзе ужасна мисъл. — Да не би… Челси добре ли е? Да не би да се е случило нещо с майка ми?

— Нищо подобно, Амбър — каза гласът. — Но трябва да кажа нещо. За сестра. Ще ви бъде интересно, уверявам ви.

Когато Амбър затвори телефона след пет минути, трепереше. Очите й светеха в мрака. Това беше знак, определено беше знак!

Време беше да се върне у дома.