Шарън Озбърн
Реванш (40)

39.

— Не е истина — плачеше Амбър. — Откакто… откакто тя дойде… се опитва да… — подсмръкна тя. — Опитва се да заеме мястото ми!

— Хайде, хайде. — Маргарет потупа Амбър по рамото и се отдръпна леко — беше с новата си ленена блуза от Ралф Лорън и не искаше да я изцапа с размазания грим на дъщеря си. — Лио казва, че това е нейният единствен истински шанс и…

— Ти си знаела? — Амбър се изправи смаяна на мекото кадифено кресло, сложено пред прозореца в нейната стая.

— Аз… Лио ми се обади вчера — каза Маргарет. Въобще не бе предвидила подобна реакция от Амбър, честно казано. Това беше малко… изненадващо.

— Сестра ти заслужава шанс, нали разбираш. Тя преживя толкова много.

— Какво приказваш, майко, за бога? — попита тя и притисна силно декоративната възглавница към себе си. — Ти си тази, която ми каза да прекъсна всичките си контакти с нея! Да я отблъсна от себе си! Ти ме накара насила да го направя!

Маргарет замръзна. Тя погледна надолу към малката си дъщеря, без да знае какво да отвърне. Да, тя го бе направила. Бе отблъснала собствената си дъщеря, и го бе правила цял живот. Но не можеше да каже на Амбър защо, не можеше да каже истината на нито едното си дете.

— Не казвам, че тя е съвършена — Маргарет търсеше най-подходящите думи и неповикан, в ушите й отекна истеричният писък на Челси, която плачеше по телефона, след като се разрази скандалът с наркотиците. Спомни си как я отблъсна тогава. Беше толкова ядосана на Челси. Беше й ядосана още от раждането й — а защо? Челси не бе виновна за нищо.

След като избухна скандалът в британската преса, се наложи тя, заедно с Амбър, да съхрани каквото беше останало. Ако трябваше да се изрази безпристрастно, би казала, че Амбър е продуктът, а Челси — отклонението. Но това все повече я тревожеше.

После бе изпаднала в ужас в продължение на много часове и дни, когато Челси изчезна напълно — дори не се обаждаше по телефона. Ситуацията бе изцяло извън нейния контрол и тя си казваше, че Челси е неконтролируема, затова трябва да я остави да прави каквото намери за добре. Амбър беше добро момиче, послушно и тихо, дори и в онзи момент. А Челси беше една безкрайна отговорност…

Минаха две нощи, и нито дума от Челси. Маргарет не бе мигнала нито за секунда в малкия си апартамент, на десет минути от жилището на Амбър. Лежеше по цяла нощ, вперила очи в тъмното, и даваше воля на ужаса си. Челси е мъртва… пак е катастрофирала… лежи ранена в някоя канавка. Лондон беше толкова опасно място!

А на третия ден й се обади проклетият Дерек и й каза, че Челси е добре и че той ще я уреди на работа. Този човек! Маргарет се намръщи. Искаше й се да си остане в миналото, където му е мястото… Да, вярно, драго й беше да го чуе, но и това бързо отмина. Не можеше да се отърве от него. Беше като хлебарка — не можеш да го стъпчеш.

— Виж какво, аз се срещнах с нея — каза Маргарет, като се отърси от спомените. Тя е много притеснена от това, че й се сърдиш. Според мен дори за миг не си е въобразявала, че ще получи ролята…

— Защо тогава се яви на кастинга? — извика Амбър. Маргарет й направи знак да говори по-тихо. Челси беше в къщата за гости — тя я видя, като влизаше. — Страшно исках тази роля, ти поне знаеш! — Тя направо крещеше, а никога не бе губила самообладание. Не искаше да мисли така, но за първи път от много години Амбър направо мразеше сестра си — за първи път, след като дадоха ролята на Рокси на Челси, а не на нея.

— А сега какво, мамо? — попита тя и разпери ръце. — Направо не знам.

— Ще говорим с Лио — отвърна Маргарет; тя все още имаше пълна вяра в него. — Той ще ми обясни. Сигурно има конкретна причина да избере Челси за ролята, казвам ти.

Амбър бе обзета от студен, всеобхватен страх. Мислеше, че разбира каква е причината, макар да нямаше сили да я изрече на глас.

— Сякаш започва да живее моя живот — прошепна с пълна увереност тя.

— Слушай. — Маргарет заговори делово. — Не ставай глупава. Нищо подобно. Лио я иска само за този филм. Той е много по-различен от филмите, в които се снимаш ти. На бас, че дори…

„Тази роля щеше да ме изкара от коловоза. Щеше да бъде решение на онова, което ми липсва… а ето че ще я играе Челси.“ Амбър затвори очи и се изсмя:

— Много грешиш, мамо. Филмът ще стане изключителен, знам го. Виж сега… Ти не го разбираш, но ми писна от филмите, които правя.

Маргарет я погледна ужасена.

Амбър продължи трескаво:

— Писна ми! От тъпите лицемерни сценарии, от идиотите, с които трябва да се преструвам, че съм готова да спя, от абсурдните ситуации, които трябва да разигравам. Исках да опитам нещо друго, нещо, което хората няма да забравят след пет минути.

Маргарет отвърна рязко:

— Амбър, толкова много момичета мечтаят за това, което имаш. Бъди благодарна.

— Дойде ми до гуша да съм вечно благодарна! — извика Амбър. — Искам да правя каквото си пожелая. И кои са тези момичета? Защо винаги говориш за тях?

— Защото бях една от тях! — каза безстрастно Маргарет и стана. — Исках това повече, отколкото можеш дори да си представиш. Но не бях достатъчно добра. Липсваше ми нещо. Талант. — Тя се засмя жлъчно на горчивия сломен. — Господи, боже мой. И не забравяй, Амбър, ти си щастливка. Щастливка!

Но лицето на Амбър остана мрачно. За първи път тя не слушаше майка си.

— Кажи й да се маха от къщата ми — отсече тя. — Дойде тук, намести се, отмъкна всичките ми дрехи, ходи навсякъде и ползва всичко, сякаш е нейно, отмъкна всичките ми приятели, които я считат за толкова забавна, толкова свежа и готина, а сега ми отмъкна под носа и единствената роля, която всъщност съм искала да играя някога! Просто се чудя какво ли още може да ми вземе — завърши с гробовен глас.

— Нищо — отсече Маргарет. После стана и приглади полата си. — Ще говоря с нея. Не се тревожи, малката ми. Ще говоря с нея. Ще ти донеса чай. Къде е Росита?

Отвън в коридора Челси чу, че майка й става, и хукна тихо надолу по стълбите, хапейки устни.

Нищо не се бе променило, нищо.

Каквото и да направи, майка й нямаше да е доволна; дори тези няколко похвални думи се процедиха от нея като от пресъхнала чешма. Освен това й беше писнало и от хленченето на Амбър. Тя положи за нея толкова много усилия, а ето че май не бяха достатъчни. А може би въобще не трябваше да си прави труда? Просто да приеме факта, че двете е Амбър не могат — и няма — да бъдат приятелки отсега нататък? Може би въобще не трябваше да се явява на този кастинг, въпреки поканата на Лио.

Но нямаше как да откаже. А и нещо в него й харесваше — определено беше надут и говореше глупости, но в очите му виждаше изражение, което й подсказваше, че за него всичко е игра.

Понякога, мислеше си Челси, докато тичаше обратно към къщата за гости, й се струваше, че Лио Ръсел е единственият човек, който я разбира тук, в Ел Ей. А също и Джен, гримьорката, но се виждаха само по веднъж седмично. Дори по-рядко. Джен би се изсмяла на това. Лио също — само дето не можеше да го сподели с него. Между тях нямаше нищо! Челси се почувства неловко само като си помисли за това. Просто лек флирт, а и той я разсмиваше искрено.

Наричаше я Илайза, като Илайза Дулитъл от „Моята прекрасна лейди“.

— Кога ще си оправиш акцента? — често й казваше той, за да я дразни. — Все още звучиш, сякаш играеш в оня смотан сериал „Жителите на Ийст Енд“ с Бабс Уиндзър, скъпа.

— Ти пък звучиш така, сякаш си платил на някого да те научи как се говори с харвардски акцент, а аз знам, че си момче от село, скъпи.

— Майната ти — усмихваше й се развеселен Лио.

— И на теб.

 

 

— Здравей, Илайза!

Сепната от мислите си, Челси подскочи и вдигна очи. По алеята към къщата вървеше Лио и си подхвърляше ключовете.

Челси вдигна ръка към гърлото си и каза:

— Странна работа. Тъкмо си мислех за теб.

Лио я погледна внимателно:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Челси почувства, че се изчервява. Не знаеше защо — той наистина не беше неин тип. Тя се бе кротнала напоследък. Когато си известен, е трудно да намериш правилния човек, а всъщност си падаше по долнопробни типове, които ще разкажат срещу пари дали те бива да правиш френска любов и ще продадат червения ти дантелен корсет на „Нюз ъф дъ Уърлд“. Така че от известно време беше сама. Искаше някого, който да й е равностоен. Не можеше да бъде ничие момиче за парти.

Но сега вече… как да го каже? Беше готова. Искаше секс. Беше навита, както би казала у дома, в Лондон. Искаше да покаже на някого новото си елегантно тяло, искаше да почувства нечии ръце по кожата си, търсеше си кандидати. Челси погледна покрай Лио, замислена за това, което виждаше зад гърба му. Градинарят Кар–лос беше първи в списъка — кубинец и добър танцьор. Челси му разказа за живота си в „Рокси“ и поиска той да й покаже някои танцови стъпки — но не беше сигурна дали е много етично да спиш с градинаря. Дали няма да се изтълкува като експлоатация и секс тормоз, или е просто обичайно? Но ако и градинарят напира да спи с теб, тогава не е експлоатация, нали?

— За какво си мислиш? — Лио изглеждаше развеселен, както винаги, когато говореше с нея.

— Ще ти се да знаеш — отвърна троснато тя.

— Абсолютно — ухили се Лио. Стоеше със скръстени ръце и несъзнателно опипваше с пръсти мускулите под лактите си. О, тя определено го харесваше. Харесваше у него толкова много неща — той винаги знаеше какво си мисли тя, какво възнамерява да направи с Карлос. Харесваше й, че с Лио е като отворена книга. Че можеха да се държат грубо един с друг, да си подхвърлят хапливи забележки, да си разменят язвителни остроумия и все пак да са приятели. Всичко беше само игра — и двамата го знаеха. Тя разбираше, че той си позволява волности, за бога. И винаги го е правил. Затова Челси чувстваше, че с него може да не се ограничава, да прехвърли границите на позволеното, и че в това няма нищо лошо. Освен това той й бе дал шанс, а това бе далеч повече, отколкото бяха направили за нея майка й и сестра й…

— Днес изглеждаш страхотно, Челси — каза тихо той. После хвърли почти крадешком поглед към голямата къща. Сякаш и двамата се бяха наговорили тайно да не казват нищо за филма заради Амбър. Той сниши глас:

— Нямам търпение да започнем работа.

Челси отново се усмихна и отговори:

— И аз, Лио. — Пак онази нейна великолепна усмивка. — Толкова съм ти благодарна…

Ентусиазмът й беше заразителен, а красивата широка усмивка — безупречна. Лио затаи дъх. Тя нямаше представа колко е привлекателна. Камерата я обичаше, беше направо необикновена. Той беше в монтажната с другите продуценти и режисьори, когато гледаха записа на нейния кастинг за „Прекрасен живот“. Дотогава не бе виждал някой така да озарява екрана, както Челси Стоун. Когато тя беше в кадър, човек виждаше само нея. Беше като хипноза.

Тя гледаше зад гърба му към Карлос, загорелия млад градинар, и Лио проследи погледа й. Но гледката беше препречена от фигура в тъмносин костюм с миниатюрна поличка и прилепнало сако, с перфектна прическа, перфектен шал и ослепително бяла усмивка, която бързаше към Лио с папка с документи в ръка.

— Здравей! Здравей, Лио! — Беше леко задъхана.

— О, здрасти, Сали — отвърна Челси. — Радвам се да те видя.

Сали нямаше равна в типично американските любезности и Челси не можеше да реши дали я ненавижда, или просто я търпи. Тая мадама несъмнено беше луда по Лио, а той без съмнение не даваше пет пари за нея.

— Аз също — отвърна Сали с усмивка. — Дошли сме тук за среща с Амбър, за снимките — тя тук ли е?

Челси се върна в реалността и каза:

— Да, вкъщи си е. — После погледна Сали със сериозно изражение: — Тя е… малко… Е, пожелавам ви успех.

— Благодаря — отвърна Лио и през лицето му сякаш премина сянка. — Ще поддържаме връзка. Ще те заведа да се запознаеш с Пол, Брайън и другите момчета от екипа на филма.

— Свободен ли си във вторник? — Сали започна да натиска бутоните на блекбърито си. — Защото току-що говорих с офиса на Брайън и знам, че той е свободен тогава.

Лио се извърна и погледна Челси.

— Много добре. Челси? Ще дойда да те взема и ще те заведа в Калвър Сити. Тогава вече няма да е толкова страшно, обещавам.

На Челси й стана забавно от това, че и двамата със Сали просто предположиха, че тя ще е свободна, без да я питат. Сякаш си няма друга работа, освен да виси като паяк и да чака Лио Ръсел. Е, помисли си после, прави са.

Амбър щеше да отсъства през по-голямата част от следващата седмица заради повторни снимки за нейния филм. Добре че нямаше да види как Лио идва да вземе Челси, за да я представи на екипа на филма, който тя самата толкова отчаяно искаше…

— Във вторник е съвсем удобно — каза Челси. Лио и Сали кимнаха уверено в падащия калифорнийски здрач, сякаш всички знаеха за какво точно става дума. Сякаш всичко е наред, част от плана, от предначертаното бъдеще.

— Ще вляза да видя Амбър — каза Лио. — Трябва да й покажем, че все още я обичаме.

— Така е — съгласи се Челси. — До по-късно, тогава. — Гласът й звучеше палаво и безгрижно. Високата мъжествена фигура на Лио изчезна по алеята към къщата. Тя застана до Сали и двете се загледаха след него.

— На Лио наистина му стоят добре шити по поръчка ризи, не мислиш ли? — попита Сали замечтано. — Направо е страхотен в тях.

— Нямам никаква представа — отвърна Челси, без да трепне.