Шарън Озбърн
Реванш (42)

41

Не беше заради неловкостта, която изпитваше винаги, когато ги виждаше заедно.

Нито заради начина, по който си бъбреха и си разменяха закачки. Нито дори заради времето, което прекарваха заедно на снимачната площадка…

Не беше и заради шумотевицата покрай филма, която набираше все повече инерция, сега, когато снимките бяха вече завършили и предстоеше премиерата.

Нито заради недомлъвките, нито заради вниманието от страна на майка й и Сали, нито пък гризящата я параноя, чувството, че маската започва да пада и тя не може да се контролира.

Не: мигът, в който Амбър осъзна, че нещо трябва да се промени, настъпи, когато нейният агент Дан Стайн й се обади с ново предложение.

— Ти майтап ли си правиш с мен, или какво? — изкрещя тя толкова силно, че Росита изпусна вазата, която полираше в огромния коридор. — Извинявай, Росита… Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска тя в слушалката. — Аз няма да играя ролята на по-възрастната приятелка!

Тя се опитваше с всички сили да не ругае, но не можеше да се въздържи. Не можеше да яде кексчета, нито да пие повече от чаша вино, нито пък да пуши, защото това би навредило страшно на чистия й имидж. Обаче можеше да ругае като стар войник.

— Амбър, съкровище, чуй ме…

— Не, ти ме чуй, слънчице. — Амбър прокара нокти по шията си с такава сила, че по кожата й останаха яркочервени следи. После влезе с тежки стъпки в кабинета си и ритна вратата. — По дяволите, аз съм Амбър Стоун, разбра ли? Не играя поддържащи роли. Само главни. Аз съм шибаната любимка на Америка, а не американската никаквица! — Тя заби крак в старинния шкаф в кабинета си.

— Мамка му! — Викът й премина въз вой и тя заскача наоколо на един крак, обзета от ужасна болка.

Дан каза:

— Хей! Амбър, чуй ме! Те считат, че си идеална за ролята — естествено, че не си никаквица. А и Челси е по-голяма от теб, така че няма проблем!

— Не ми ги разправяй тия! — отряза го Амбър. — Челси няма нищо общо с това. Кажи им да вземат шибания сценарий и да си го заврат в задниците, докато им излезе през гърлото. Ясно?

Това почти й доставяше удоволствие — адреналинът, яростта. Почувства се жива, жива…

— Е… — Гласът на Дан прозвуча колебливо. — Ако мислиш, че…

— Съжалявам, Дан — каза Амбър и положи усилие да се овладее. — А нещо друго?

— Засега това е единственото, което имам за теб — отвърна Дан.

— Какво? — намръщи се Амбър.

Дали не долови лека нотка на триумфално злорадство в гласа на Дики Дан? Не харесваше нито него, нито мекия му напевен южняшки акцент, нито белите му като лилии ръце с маникюр. Той беше просто една от куклите на конци на Лио, напълно под чехъла му.

— Мила, чуй ме, моля те. Ролята е страхотна. Времената се менят. Да, американците определено те обичат, но ти си вече жена, наближаваш трийсетте. Това е действителността, нали? Няма вече кой да ти предложи ролята на невинно момиче с блеснал поглед. — Той се прокашля леко. — Дошло му е времето.

— На кое му е дошло времето?

— На повратната точка, мила. Да, пак ще играеш в хубави филми. Но вече никога няма да играеш ролята на двайсетгодишно момиче от малък град. Трябва да намериш ново поприще. Други роли. — Той замълча за момент. — Може би в телевизията…

Амбър изсъска яростно:

— Няма да отида в телевизията, като някоя скапана… — После млъкна.

— Само си помисли — настоя Дан. Тя долови през слушалката шумолене на хартия.

— Не, няма — отвърна тя. — Челси е почти две години по-голяма, това е първият й филм тук и играе главната роля! — Амбър имаше чувството, че се пазари.

— Така е. — Дан лапна това, което бе извадил от хартийката. Да не би да се опитваше да я унижи? — Но „Прекрасен живот“ е номер едно в класациите вече цял месец. Казват, че ще обере всички награди. За бога, даже е номиниран за Оскар!

— Е, и? Тя няма история като звезда. Това е заради филма, а не заради нея — изсъска злобно Амбър.

Дан сякаш се чудеше какво да й каже:

— Ами… Челси си е Челси. Сега тя може да си позволи да прави каквото си иска. Трябва да го разбереш, миличка.

После затвори.

Амбър остана права, загледана в дивана и масичката, отрупана със сценарии, които чакаха да бъдат прочетени, стените, окичени с афишите на нейните филми, снимки от премиерите, писма от фенове, дори едно от дъщерята на президента, в което казваше колко й харесва „Първа среща“.

Това ли беше краят?

Тя прокара длан през челото си. Трепереше. Искаше да се обади на Лио, а после се сети. Той отново бе заминал с Челси, на ново обучение за поведение пред медиите преди премиерата — сезонът на наградите бе в разгара си и тя вече трябваше да подтичва след любимия си и сестра си по червения килим. Да се преструва, че се усмихва, когато й се иска да избяга, да отиде до океана, където се чувстваше щастлива и в покой. Да се преструва, че отговаря на идиотските въпроси на журналистите с наперена усмивка, която трябваше да подскаже, че ни най-малко не е разтревожена. Да се преструва, че се радва за тях двамата. О да, радва се, толкова се опитва да се радва. Но е толкова трудно. Наистина трудно. И понякога й се струваше, че полудява. Само в нейния мозък ли беше чувството, което имаше за тях двамата? Въобразяваше ли си? Не знаеше, нито пък можеше да ги попита. А напоследък не знаеше как да говори и с майка си.

Тя погледна в огледалото, а после се огледа из красивата си къща. По бузите й се стичаха сълзи. Всъщност, бавно започна да осъзнава Амбър, истината беше, че е останала съвършено сама.