Шарън Озбърн
Реванш (60)

59

Амбър се качи на магистралата за Санта Моника и подкара към летището колкото можеше по-бързо. Преглъщаше и се взираше в бавно движещата се петорна змиеподобна линия на трафика и редиците палми отстрани. Струваше й се, че ще повърне всеки миг. Никога нямаше да забрави кадрите, които бе видяла тази вечер. Никога. Но вероятно най-тревожна от всичко й се строи реакцията на Челси. Просто не се впечатли от това, което виждаше пред себе си. За нея това бяха само изображения на екрана. В този миг Амбър осъзна, че може би именно заради това Челси е толкова добра актриса.

По-добра от Амбър, без съмнение.

Челси бе успяла да се отдели от всичко друго, да вижда само необходимото. Амбър пътуваше към летището. Полетът беше в десет и тя все още имаше шанс да го хване. Щеше да е в Ню Йорк след осем часа и може би дори щеше да успее за репетицията с Мат на следващия ден. Нямаше нужда той да научава какво се е случило.

Амбър можеше да сподели; той би я разбрал.

Но не искаше да го прави. За нея той беше чист и неомърсен от събитията в живота й в Ел Ей.

Той беше част от бъдещето.

Изглежда, тази нощ съдбата беше на нейна страна. На летището тя се нареди на опашката за извънредни билети, барабанеше нетърпеливо с пръсти по чантата си, слънчевите очила още стояха на очите й. Беше уморена до смърт, чувстваше се празна и куха. Неоновите светлини и радиоуредбата я караха да се чувства като във филм, като в сън — не, по-скоро като в кошмар…

Когато се изправи пред бюрото, жената от другата страна погледна името върху платинената й карта „Американ Експрес“ и каза:

— Да, госпожице Стоун, определено имаме място за вас на този полет… Ако се бяхте обадили по-рано, щяхме да пратим някого да ви вземе — добави тя, очевидно ужасена от мисълта, че на опашката с нормалните хора е стояла знаменитост… какъв ужас!

Амбър обаче нямаше нищо против. Харесваше й отново да е нормална. Тя се отърсваше от славата, по един слой всеки ден, и чувството беше великолепно. Но все пак никога нямаше да лети с икономична класа — виж, това беше сигурно.

Поканиха я в първа класа и трепетно чакащият стюард й подаде чаша шампанско. Тук вътре бе красиво и спокойно, полуздрачно и приятно ароматизирано… Амбър се отпусна доволно на меката кожена седалка и отпи от шампанското.

Въздъхна облекчено, облегна се назад и затвори очи. Беше страшно дълъг ден.

Зад нея един мек глас с шотландски акцент възкликна тихо:

— Боже господи! Амбър, ти ли си?

Тя се обърна към съседната седалка и направо зяпна.

— Не ме позна, нали? — каза мъжът и затвори лаптопа си.

— Разбира се, че те познах. — Амбър седна до него и го прегърна. — Марко, как си? Боже мой, толкова се радвам!

— Добре съм, малка госпожице Амбър, много добре.

— Гласът на Марко стържеше от вълнение. — Много време мина, нали? — Той се отдръпна леко и я огледа внимателно.

— Така е. — Амбър също го гледаше, без да мига. Беше си същият Марко от преди: обръсната глава, високи скули, красиви черни очи. Малко поостарял, може би, но годините му се бяха отразили добре. Носеше сив кашмирен анорак и мъжка чанта „Луи Вюитон“, преметната през рамо. Пръстите му почукваха в перфектен ритъм по капака на лаптопа „Епъл“. Тя си спомни с остра болка как се забавляваха някога, как той я бе научил на всичко за ритъма, движенията и още много неща за музиката. Той й беше изключителен приятел — такъв приятел й бе нужен през годините…

— Липсваше ми — каза тя.

Марко сви устни:

— Скъпа, ти беше тази, която…

— Знам. — Амбър отметна златистите коси от лицето си и го погледна право в очите. — Не беше виновен ти, че онази история стигна до вестниците преди години.

— Права си, не бях аз. Казах ти тогава. Повторих ти го много пъти, но ти все пак ме изхвърли от живота си. Напълно.

Тя нямаше какво да каже, само сложи ръка върху неговата.

— Така е. Но бях млада, наивна и глупава и слушах хората около себе си, а не биваше. — Тя изтри сълзите от лицето си. — О, Марко, колко е хубаво, че те виждам. Как си? Как я караш?

— Връщам се в Ню Йорк. — Гласът му прозвуча по-смекчено. — Имам танцово студио там и правя хореография за мюзикъли.

— Знам, знам. — Тя се усмихна радостно. — Чух колко добре се справяш.

След като минаха няколко години, през които не знаеше нищо за него, Амбър научи за кариерата му от пресата и сърцето я болеше всеки път при мисълта колко й липсва.

— Марко, ти…

— Госпожице, да ви предложа меню? — До нея се появи стюардът. — Имаме пълна гама предястия и основни блюда…

— Само още една чаша за приятеля ми, ако обичате — каза тя. — И едни яйца „Бенедикт“ с повече бекон.

Очите на Марко се разшириха:

— О, боже! Тя яде! Последния път омлетите бяха само от яйца без сол и сурови моркови, доколкото си спомням.

— Е, да… Нещата се променят. — Амбър се усмихна. — А и съм гладна. Имаме много да си говорим. — Тя го хвана подръка.

— Наистина, Амбър — Марко силно стисна ръката й. — Ти също ми липсваше. Няма друга като теб, скъпа. Ти си създадена за звезда. Затова се ядосах толкова много, когато ме обвини, че аз съм те издал на вестниците.

Тя поклати глава и повтори:

— Много съжалявам. Марко, не можеш да си представиш…

Той кимна и каза:

— Да не говорим за това. Засега. — В гласа му прозвучаха заплашителни нотки. После се усмихна. — Как си ти? С какво се занимаваш?

Колко беше хубаво да разкажеш истината на човек, който иска да разбере дали ти върви, какво става с теб… Стюардът донесе още една чаша шампанско. Тя чукна чашата си в неговата и му се усмихна.

— Ами, сега живея в Ню Йорк. — А после добави почти като на себе си: — И отново пея.

Марко се засмя:

— Не може да бъде! О, въобще не бях разбрал. А защо си ходила в Ел Ей?

Настъпи мълчание.

— Дълга история — каза накрая Амбър.