Шарън Озбърн
Реванш (52)

51

Нямаше никакво съмнение — напоследък Сали Милър беше щастлива жена.

Изпълнена с трепет и вълнение.

След десет дълги години Амбър най-после бе вън от играта и Челси също бе изритала Лио, макар Сали да предполагаше, че той е по-скоро облекчен от това развитие на нещата. Може би нейното време най-после бе дошло. Може би сега, след всички тези години, Лио най-после ще разбере, че той и Сали са предопределени един за друг.

В мига, когато й залепи една небрежна целувка, плесна я по дупето и тръгна за летището — „Чао, бебчо. Ще се видим след два месеца“ — Сали изчака пристигането на заместничката си и също излезе в отпуск за първи път от много време насам. Специален отпуск.

Беше изтеглила всичките си спестявания, за да плати за цяла поредица пластични операции и разкрасителни процедури: липосукция, ботокс, фейслифтинг, увеличаване на гърдите — всичко възможно.

Бяха изминали почти двайсет години, откакто се запознаха. Двайсет години, през които тя го обичаше, грижеше се за него и всъщност управляваше живота му! Какво ще прави той без нея? Бяха изминали почти двайсет години и откакто за последен път бе гола пред него, затова бе изключително важно и сега да изглежда така добре, както бе изглеждала някога.

Знаеше, че Лио ги харесва по-младички — той вкара Амбър в леглото си, когато тя още нямаше двайсет. Но той също така искаше да са стегнати и представителни, така че, когато й свалиха превръзките след няколко дни в една централна лосанджелиска клиника и разгледа намръщено отражението на подпухналото си насинено лице, Сали си каза, че си е струвало. Ще изглежда достойна за съпруга. Той имаше нужда от секс, имаше нужда от някого, който да се грижи за него. Тя нямаше нищо против, че ще й изневерява понякога — от човек като Лио не можеше да се очаква да спи само с една жена до края на живота си.

Така си мислеше Сали, докато тялото й се възстановяваше в нормалната си форма — всъщност, в много по-добра. Тя беше реалистка. Лио обичаше планираните действия. И тя смяташе, че той би приел един такъв план за практичен и приложим.

Междувременно Челси бе изпаднала в истински ужас за първи път от много време насам. Беше наистина уплашена. Не се бе чувствала така, откакто умря онова момиче, Мая. Тя премина от паника към несигурност, но накрая, с времето, започна да осъзнава какво трябва да направи.

Трябваше някак да си върне на Лио за всичко. Знаеше, че той може да я изяде за закуска, а на обяд да похапне с друг враг.

Тя смилаше тези мисли дни наред, ходеше из къщата, дъвчейки косата си като тийнейджърка, докато краищата й се накъсаха. Какво да прави?

Нямаше да стане чрез наркотиците — не беше толкова сериозен проблем, нито толкова очевиден. Нямаше да се остави да го хванат като нея; не беше толкова глупав. А и имаше невероятно умен адвокат, когото пазеше специално за такива случаи.

Дали нямаше как да се оплаче от него на студията?

Разбира се, че не. Лио все още беше златната кокошка сред независимите продуценти.

Може качеството на филмите му да се бе влошило малко през последните години, но пък направи голямо завръщане с „Прекрасен живот“ и успя да докаже, че има дарбата на Мидас… Нито едно студио в града не би влязло в конфликт с него. Само глупак би направил това — а тя определено не беше глупачка.

Лио бе заминал в дълга командировка — за два месеца, правеше филм в Уайоминг. Челси последно чу, че Амбър е запрашила към Ню Йорк, кой знае при кого… Още по-добре — там й беше мястото, един проблем по-малко. Кучка такава. Тя и майка й… майка й се бе върнала в Англия! И то с кого?! Ама че абсурд.

— Връщам се с Дерек в Англия — каза тя, когато дойде да се сбогува с нея няколко седмици след злополучната вечеря в зала „Поло“. — Той е долу в колата, искаш ли да…

— Не, не искам да имам нищо общо и с двама ви — сряза я Челси.

Маргарет стоеше на стълбите на къщата. Челси държеше вратата полуотворена.

— Няма ли поне да ме пуснеш да вляза? — удиви се Маргарет.

— Не, няма — отсече Челси. Беше уморена от мисли какво да прави с Лио и много ядосана. Ядосана на майка си, на Дерек, на Лио. — Ти заминаваш, без дори да се поинтересуваш…

— Челси — прекъсна я рязко майка й. — Извинявай много! Звънях ти по десет пъти на ден. Ти не поиска да говориш с мен. Не знам какво повече да направя. Нито пък Дерек. — Тя погледна изпитателно голямата си дъщеря. — Съжалявам!

Челси я погледна и за един кратък миг я видя не като своята строга и неотстъпчива майка, а такава, каквато я виждаха другите: все още млада и красива, зелените й очи бяха пълни с живот. Тя сякаш грееше отвътре, беше жива за първи път, откакто я помнеше. Челси погледна надолу към алеята, където Дерек седеше зад волана на колата и я наблюдаваше. Той не каза нищо, само кимна.

— Съжалявам — повтори Маргарет. — Чувствам, че те разочаровах много, Челси… Толкова много неща трябваше да направя за теб. Не мисля… — тя преглътна. — Не мисля, че съм била добра майка. Амбър ме накара да го осъзная. Макар че се опитвах. Исках само най-доброто за вас двете! — Тя се разплака. — Наистина исках да успеете, затова бях толкова строга с теб… и с татко ти. Джордж, имам предвид.

— Не ми говори точно ти за баща ми — каза Челси. Тя преглъщаше с мъка, гълташе гнева и тъгата си. — Махай се!

— Махам се — тъжно каза Маргарет. — Време е да те оставя да продължиш живота си. Само едно искам да ти кажа — винаги можеш да разчиташ на мен, Челси. На мен и на Дерек. И двамата много те обичаме.

— Е, много успокоително — каза подигравателно Челси. — Благодаря ти много.

— Дерек иска да ти помогне, Челси, мила. — Маргарет нервно си прочисти гърлото. — Знаем, че имаш проблеми с финансирането на „Небесна шир“. Той иска да ти помогне малко. Знае, че си великолепна инвестиция, скъпа. Спомни си какво направи с клуба…

— Да — каза Челси. — Направих го. Съвсем сама.

— Знам, че е така. — Маргарет отстъпи назад. — Моля те, помисли си. Знам, че те оставям сама, но ние решихме, че ще е най-добре да ти оставим нещо хубаво за спомен от нас. Не че това може да ни замести, но…

Челси искаше да се изсмее. Не може да замести тези двамата ли? Сякаш й бяха истински родители! Но тя винаги ще им вземе парите. Мислите й препускаха лудо. Какво ще прави с парите на Дерек? Ще отмъсти на Лио. Ще направи филма. Тя знаеше, че Дерек се въргаля в мангизи. Трябваше ли — можеше ли — да преглътне гордостта си и да ги вземе? Тя погледна майка си, която въртеше в ръка самолетния си билет, и сърцето й се втвърди. Още не. Искаше да я нарани още малко.

— Ние се гордеем с теб, Челси — каза Маргарет. — Макар и да разбирам, че не мислиш така. Татко ти също щеше много да те обича — знаеш, че той…

Маргарет се опитваше да си вдъхне кураж и да й признае — нещо, което възнамеряваше да направи от известно време насам — за предсмъртното писмо на Джордж. Да се опита да я убеди, че вината наистина не беше нейна.

Моля те, моля те, кажи на скъпата ми Челси, че вината не е нейна. Трябваше да го направя. Сега вече знам със сигурност. Не мога да лъжа повече. Кажи на моите момичета, че ги обичам.

Тя преглътна и отвори уста.

Но Челси само каза:

— Не искам да ви виждам повече. И двамата.

После затръшна вратата в лицето на майка си и пусна резето. Сякаш залостваше отвън нещо лошо. Почувства се прекрасно.

Минаха още няколко седмици, а Челси все още стоеше вкъщи и кроеше планове как да отмъсти на Лио. И да получи каквото иска.

Постепенно стигна до извода, че все трябваше да има нещо. Тя познаваше Лио, разбираше го. Донякъде защото я биваше да влиза под кожата на хората, но донякъде и защото, чисто и просто, той беше като нея. Тя имаше доста тъмни тайни — смъртта на Джордж, смъртта на Мая, прикриването на смъртта й — и започна да осъзнава, че и в неговия живот трябваше да има нещо… Трябваше да изрови някоя мръсна тайна, а що се отнася до Лио, тя бе сигурна, че има какво. Но къде да търси? С кого е свързано? Кой ще й помогне?

За нейно щастие, съдбата скоро щеше да й се усмихне. Щеше да й се предостави идеалната възможност.