Шарън Озбърн
Реванш (5)

4

— Хайде, Маги. — Ръцете на Дерек шареха по нея, пръстите му галеха ръба на дантелената й блуза. Той я целуна по врата и тя затвори за миг очи с желание да му се отдаде, но съзнаваше, че не може, не бива. Добрите момичета не правят така… Ами ако много, много го искат?

— Не тук. — Маги се завъртя неспокойно на стола си зад бара. Найджъл бе тръгнал рано — „по нощни дела“, както тайнствено обясни — и тя трябваше да заключи. Дерек остана уж да й помогне, но прекара последните десет минути, като я целуваше и се опитваше да й бръкне под блузата.

Беше пролет и през няколкото седмици, откакто нахълта в „Черния кон“, бягайки от проблема си, Дерек неотстъпно преследваше Маги. Беше непредсказуем и това притесняваше благоразумната, организирана Маги, но и я изпълваше с вълнение. Никога не знаеше кога ще го види отново, кога ще се появи в бара с букет клюмнали жълти фрезии (явно откъснати преди няколко дни — „задигнал си ги от дамската тоалетна в «Кетнърс», нали?“, попита лукаво Найджъл), или с малко кексче от пекарната на ъгъла, или с дамско списание, което смяташе, че тя ще иска да почете в метрото на път към Шепърдс Буш.

— За да не мислиш толкова много за мен — обясни той, вперил в нея тъжен взор, а после се усмихна, примигна с онези свои тъмносини очи и сърцето на Маги прескочи от вълнение. Той беше като някакъв тъмнокос Алфи — красив, но изцяло мъж.

И все пак тя продължаваше да му отказва.

Истината беше, че се страхуваше.

Маги беше още девствена. Беше се целувала с няколко момчета, но представата за останалото я отблъскваше. Веднъж у дома в Шефилд беше ходила на среща с Дейвид Крауч, три години по-голям, от нейното училище. Ходиха на кино — гледаха „Томи“. Ръката му шареше по гърдите й, а тя се опитваше да вникне в музиката. После той се опита да й направи нещо лошо в една уличка по пътя към къщи, докато се целуваха. Маги дъвчеше дъвка и се отегчаваше все повече от мекия език на Дейвид, напъхан дълбоко в устата й. Изведнъж той се вдърви и затърка силно тяло в нейното. След няколко секунди сякаш се сгърчи в агония, преди тя да го отблъсне, отвратена до безкрай, и да хукне към къщи с всички сили, а отпред на дънките й имаше странно мокро петно. В киното той хвана дланта й, пъхна я в скута си и тя усети онова твърдо нещо, което изпълваше дънките му; прокара ръката й нагоре-надолу, като потреперваше леко, и тя я издърпа смутена.

Оттогава й бе писнало да я опипват мазните режисьори, най-небрежно да се отъркват в гърдите й или да я хващат за дупето, и просто свикна да я зяпат. Беше объркана и смутена. Как смееха да й казват, че й „липсва нещо“, качеството на големите звезди, а после да се опитват да стиснат гърдите й или да я склонят „да отидат да пийнат по нещо“? Това я озадачаваше.

С Дерек поне знаеше къде й е мястото. Знаеше, че той я желае. Беше го заявил съвсем ясно.

— Добре, тогава да отидем някъде да пийнем по нещо — каза Дерек, като не спираше да я гали по дясната гърда. Тя потръпна, отблъсна го и отсече:

— Не. Трябва да се прибирам. Ще изпусна метрото, ако не тръгна веднага.

— Ела да спиш при мен. Имам чудесно местенце тук наблизо — предложи Дерек.

Маги отвърна:

— Над публичния дом ли? Ти за каква ме вземаш?

Дерек като че ли се обиди.

— Не, над киното за господа. И е страхотно, ще видиш.

— Значи все пак се намира над публичния дом — каза Маги. — Не, благодаря, Дерек. — Погледна си часовника и добави: — Хайде, тръгвай си вече.

Дерек пъхна ръце в джобовете си:

— Скъпа, направо ме убиваш.

— Лоша работа — отвърна тя. — Лека нощ.

През изминалите седмици се увери, че това, което й бе казал Найджъл, донякъде е вярно — Дерек беше лукав. Но след като го бе наблюдавала да се изнизва от бара, след дни наред подробни описания на чудесата на „Амурс дю Дерек“, Маги реши да се отклони малко. На път за вкъщи тя тръгна по „Бруър Стрийт“, като надничаше любопитно из уличките, докато намери каквото търсеше.

Неоновият надпис отвън жужеше силно. Имаше неонова палма и момиче с хавайска поличка — Маги така и не разбра защо. А над тях, с алени букви — легендарното „Амурс дю Дерек“. Вратите бяха залостени и тя не можа да влезе. Но все пак се впечатли. Това наистина беше театър. Значи той не лъжеше.

Маги бе все още наивно малко момиче. Тя не видя какво става вътре. Видя само фасадата и това й стигаше. Може би трябваше да надникне по-отблизо.

Дерек също знаеше как да я подработи. На следващата вечер Маги беше зад бара и се опитваше да не мисли за това кога ще се появи Дерек. Изведнъж вратата се отвори и влезе той, със сако на ярки карета с кадифена яка, а златният му медальон проблесваше в полумрака на бара. Беше прегърнал едно къдраво русо момиче. Докато вървяха бавно към бара, той плъзна ръка към гърдите й и небрежно ги погали отстрани.

— Дейзи, Дейзи — въздъхна той, заровил нос в ямка–та на врата й. После се обърна към Маги и й каза като на стар приятел: — Здравей, Маги. Бутилка от най-хубавото ви шампанско.

— Веднага — отвърна Маги автоматично, като се опитваше да потисне раздразнението си.

— Благодаря ти, кукличке.

Той стисна момичето за задника и заяви нехайно:

— С Дейзи след малко ще идем до „Хиподрума“ да гледаме някое шоу, а после ще хапнем риба в „Шийкис“.

Той духна небрежно върху ноктите си. Дейзи се гушеше до нето.

— Няма да останем дълго.

— Хубаво — каза Маги и отметна коси, докато се протягаше към бара за чаши. — Прекрасна идея. Надявам се да прекарате добре.

— О, без съмнение, без съмнение — безгрижно отвърна Дерек.

Найджъл мълчеше и само наблюдаваше Маги от удобното си място до бара. Видя яркия блясък в очите й и зачервените й страни и поклати глава със съжаление. Бедната глупава Маги. Защо точно Дерек? Защо й трябваше да си пада по него?

Тя не го видя в бара през следващите две седмици. А когато най-накрая Дерек Стоун се появи късно една вечер и я покани да вечерят в италианския ресторант зад ъгъла, тя се поколеба само миг, преди да каже „да“.