Шарън Озбърн
Реванш (25)

24

— Вече си новина — каза й с усмивка продавачът на вестници, когато тя му подаде вестниците „Сън“ и „Мирър“, списанията, купчина пакетчета с чипс, шоколадчета и няколко сладоледа. — Мина малко време, наистина, но отново си звезда, госпожице!

Челси замря. Опитваше се да не покаже тревогата си. Зарови из чантата за банкнотите, които бе натъпкала на дъното.

— Да, бе — отвърна тя. После се изкашля дрезгаво и прокара изгризаните си нокти през разбърканата си коса — Аз съм звезда, Азим, ти си звезда, ние сме звезди… и едно „Марлборо Лайте“, моля. Колко е всичко?

— Дванайсет паунда и петдесет и два пенса.

— Боже, колко? — Челси отново се закашля. — Ама какви са тия цени?!

— Рестото, госпожице — каза Азим, без да обърне внимание на избухването й. — Прекрасно време, нали? Какво ще правите днес?

— Какво ще правя ли? — Челси най-после го погледна в лицето. Какво му пука? — Връщам се и си лягам и ще се натряскам, разбра ли?

— Не е лошо. — Азим питаше просто от учтивост. Винаги питаше, но никога не слушаше отговорите.

Челси затътри крака към къщи, сърцето й туптеше бясно от ужас какво ще види на снимките. Изпитваше отчаяно желание да отвори вестниците още тук, на улицата, макар и да знаеше, че трябва да изчака да се прибере… Трепереше леко, тази сутрин не беше пила хапче. Ще го вземе, като се върне, и всичко ще се оправи.

Челси погледна часовника си; вече преваляше пладне. Какви ги върши? Снощи пи до късно в бара зад ъгъла, недалеч от апартамента й, в по-евтината част на Ладброук Гроув. Маргарет й беше купила това жилище с парите от завещанието на Джордж. Маргарет управляваше и месечната издръжка, която получаваше Челси, пак от завещанието на баща й. Тя живееше само с това; не бе работила нищо от катастрофата насам, от нощта, когато баща й се самоуби…

Поне веднъж седмично Челси сънуваше, че отново се намира в „Бей Трий Хаус“, отваря вратата към бърлогата на баща си, върви по стълбите в пиянска омая, вижда това, което видя в онази нощ на дивана, и изражението на баща си, когато я видя.

Преди да се самоубие.

Преди тя да го убие…

Беше невъзможно да забрави всичко и да продължи живота си. За нея бе твърде мъчително, дори невъзможно, да спре да се укорява — защо бе избягала? Защо не го бе разбрала по-рано? Вината беше нейна. Ако бе останала, той нямаше да го направи; ако не беше толкова себична, безразсъдна, безсърдечна. Такива мисли подхранваха чувството й за самосъжаление и срам. Тя имаше всичко, а го провали. За самата себе си и за хората наоколо. Едва ли не изпитваше радост от собственото си чувство за малоценност и незначителност, заради това, че живее само с парите, които той й бе оставил. Защото тя наистина бе станала незначителна. Незначителна, без значение за никого… и преживяваше от издръжката от мъртвия си баща.

Челси прегледа вманиачено вестниците, докато ядеше шоколадчетата, и от време на време притискаше хладна длан към пламналото си чело. Всички снимки бяха еднакви: тя, пияна, дебела и пъпчива, с размазано червило и изплезен език, как излиза от поредната кръчма в четири часа сутринта. Никога не си спомняше тези моменти. Тя се убеждаваше, че всичко трае само миг, че вестниците правят хиляди снимки, но използват само най-лошите. Повтаряше си го вече от няколко години.

Измина вече доста време, откакто я снимаха, паднала пред един нощен клуб. Не можеше да каже дали вниманието към нея е добър или лош знак. Но това вече не бяха новини. По-скоро карикатури. Лош виц. Тя беше лош виц.

Напоследък за нея се говореше просто като за роднина на Амбър Стоун: „Тя има по-голяма сестра, обвитата с лоша слава бивша звезда Челси Стоун.“ Отначало Челси се вбесяваше — тя бе станала известна първа и всички боготворяха именно нея!

Но това беше минала история. Бе получила ролята на Рокси преди осем години, а днес звездата беше Амбър. Една част от нея се радваше на успеха на малката й сестра — тя имаше невероятен глас, макар че Челси презираше изкуството, което правеше Амбър. Тя смяташе, че такава сладникава боза не е достойна за плътния, задушевен глас на Амбър, от чиито приглушени полутонове струеше примамлива тъга. Челси не разбираше защо трябва да бъде така: или едната, или другата от сестрите Стоун. Това дело на Маргарет ли беше? Не, надали, но тя все пак се чудеше. Не разбираше защо в света на известните да няма място и за двете.

Но изглежда, че наистина нямаше. Не й бяха предлагали роля от смъртта на баща й, а и повечето от неговите приятели и колеги в бизнеса бяха изчезнали. Майка й бе напълно погълната от кариерата на малката си дъщеря, но тя винаги е била вторачена в нея, така че това нямаше никакво значение за Челси: не й липсваше подкрепата на майка й, тъй като никога не я бе имала. Но понякога си представяше какво ли би било да я получи.

Челси разбра, че след смъртта на баща си трябва да се откаже напълно от майка си. Беше й омръзнало да я избутват назад. Тя бе отблъснала от себе си и Амбър. Бе отблъснала всички. Искаше само да я оставят на мира. Беше го заявила съвсем ясно на Амбър на погребението. И че ще е по-добре и за двете да са разделени.

Те общуваха понякога, много рядко, по телефона и от време на време с есемеси и по електронната поща; свързваха ги все по-малко неща и разговорите им съвсем се разредиха. Амбър правеше нов филм. Вече бе играла в „Балът“ и той бе станал истински хит. Сега двете с Маргарет се местеха в Ел Ей, за да може Амбър да продължи актьорската си кариера.

Челси трябваше да признае, че това дълбоко я нарани. Тя знаеше, че Амбър има талант, но когато я видя на плакатите за „Балът“, едва не се изсмя. Въобще не можа да я познае. Не искаше да звучи снизходително, но Амбър не беше актриса! И никога не е била. Тя, Челси, беше актрисата, тя беше забавната и талантливата, обичаната от всички — даже обявиха в новините в шест часа, че „Рокси“ слиза от екрана, мамка му!

Амбър беше… задръстена, Челси можеше да я определи само така. И изпълнена с желание да угоди на хората. Превзето момиченце, което само повтаря „да“ на всичко, което каже майка му. Тя се надяваше, че някой ден Амбър ще й се опре — толкова ли няма кураж?

Не. Челси усети как мислите й отново тръгват в определена посока. „Направо си жалка!“, каза си тя. Наистина беше жалка. Пак я заля познатото чувство на отвращение. Не бе работила от години, нямаше никакъв личен живот, с изключение на приятелите по чашка, редките и кратки телефонни разговори и още по-редките посещения на Маргарет: Челси не можеше да каже за кого са по-мъчителни тези визити — за нея или за майка й.

Тя затвори и последния вестник и се загледа през прозореца в сивия следобед навън. Всичко беше сиво, хората също. Тя бе абсолютно сама и чувстваше, че губи контрол над нещата, че е останала без корени, празна и огорчена до смърт. Беше още рано да излезе, но все пак може да пийне едно и тук, да убие времето.

Челси повлече крака през кухнята и взе още едно хапче от обезболяващите. Бяха й ги предписали за нараняванията след катастрофата, но и сега, две години по-късно, все още ги вземаше. После отвори хладилника и извади бутилка вино. Не се чувстваше алкохоличка само защото държи алкохол вкъщи; всички казваха, че истинските алкохолици никога нямат алкохол вкъщи, защото го изпиват до капка… Тя не беше стигнала дотам, поне все още не…

Изпи чаша вино и по тялото й плъзна топло, лекомислено чувство. Всичко ще се оправи. Всичко е наред. Тя не е нещастница и жертва, тя е Челси Стоун! И всичко си е съвсем наред… Тя влезе в спалнята, легна на вмирисаните чаршафи — не беше сменяла чаршафите и не беше чистила от седмици — зави се пи още малко вино от стара чаша с надпис „Деветте живота на Рокси“. Сега ще поспи, а после ще излезе с Гари Нокс, нейния партньор от сериала. Имаше среща с него по-късно за по едно питие. Може да вземе нещо преди това, ей така — за настроение. Хапчетата малко я замайваха, тя имаше нужда от повече енергия…

Всичко беше наред, всичко си беше добре.