Шарън Озбърн
Реванш (21)

20

Някой имаше ужасно главоболие. Близо до нея, и беше толкова ужасно, че тя се молеше да изчезне. Стенеше и викаше…

Челси преглътна с усилие и се смръщи — гърлото й сякаш беше покрито с бръснарски ножчета — и отвори очи. Всичко я болеше.

— Челси?

Тя дочу мек глас. Примигна бавно и осъзна, че човекът с главоболието е тя и стоновете, които чуваше, идваха от нея.

Челси се помръдна едва-едва в леглото. Навсякъде светеха ярки светлини.

— Тук е много светло.

— Ще затъмня.

Гласът звучеше мило. Светлините угаснаха.

— Челси, щастлив съм, че си добре. Ужасно се уплашихме за теб.

Тя присви очи. Да не би да имаше махмурлук?

— Къде съм?

Челси вдигна ръка към челото си и напипа превръзка.

— В болницата.

Погледна към човека, който й говореше, и се опита да фокусира очите си върху него.

— Чичо… чичо Дерек? — възкликна изненадано. Не го бе виждала най-малко от година. — Здравей… Какво правиш тук, по дяволите?

Той се усмихна.

— Браво на моето момиче. — Очите му се напълниха със сълзи.

— Колко време спах?

— Два дни — отвърна Дерек. — Може да си спомниш нещо по-нататък, но беше в безсъзнание. В един момент бяхме много разтревожени… Много Глупаво от твоя страна, Челси. Да караш колата на баща си, когато си пияна.

— Знам — каза тя задавено. Опита се да седне в леглото, но не можа.

— Къде… къде е татко? — попита тя, когато успя да събере сили. А после си спомни. Спомни си къде и как видя баща си. Примигна и се отпусна назад върху пухкавите възглавници.

— О — каза тихо. — Няма значение.

После пак примигна.

— Той няма ли да дойде? Идвал ли е да ме види?

Тогава Дерек я хвана за ръката.

— Челси, скъпа. Трябва да ти кажа нещо — изрече с мъка той и гласът му пресекна. — За баща ти, скъпа. Той е… мъртъв.

Бавно и с мъка, той заобяснява. Как Челси е изгубила контрол над колата и е катастрофирала в Адълстоун, съседния град. Как от болницата отчаяно се опитвали да се свържат с родителите й, но без успех. Как открили номера на чичо й Дерек в тефтерчето й с адреси в чантата й и му се обадили. Той успял да се свърже с Маргарет в Швеция и тя веднага взела първия полет обратно заедно с Амбър — щели да пристигнат на следващия ден.

Амбър настояваше да дойдат направо в болницата, което вероятно щеше да бъде по-добре. Но Маргарет се прибра първо у дома, за да потърси съпруга си. Никой не го бе виждал, нито го бе чувал — това беше нелепо.

Открила го в бърлогата му. Увиснал от тавана за колана си.

По лицето на Дерек течаха сълзи, докато държеше Челси за ръката.

— Скъпа, толкова съжалявам.

Челси също плачеше от болката по цялото тяло, от синините, от горест и тъга.

— Кога се е случило?

Тя обаче предчувстваше отговора.

— Полицията казва, че е умрял преди много часове. Вероятно го е направил предишната нощ.

— А нямало ли е някой друг?

Дерек поклати глава, озадачен.

— Защо? Трябвало ли е да има?

— Не знам…

От очите на Челси отново рукнаха сълзи. Разбира се. Тя не бива да казва на никого.

— Просто се чудех дали е имало нещо подозрително.

Чичо й и хвърли странен поглед.

— Не, скъпа. Направил го е сам.

— Имаше ли… някакво писмо или бележка?

— Не, нищо.

Дерек стисна ръката й.

— Мисля, че баща ти е бил… в голям стрес. Това продължаваше от години.

— Кое? — попита остро тя.

Дерек нарочно говореше неясно.

— Всичко — работеше прекалено много, най-вече. Мисля, че накрая това го надви.

Той сбръчка лице и сподави риданието си.

— Но той много те обичаше, Челси. Никога не го забравяй, чу ли?

Тя се вторачи в него и пак се отпусна на възглавниците.

— Да, разбира се.

— Наистина е така — добави Дерек. — Обичаше те безкрайно.

— Къде е мама? — Гласът на Челси едва излизаше.

Дерек не можеше да й каже истината — че Амбър и Маргарет са се барикадирали в „Бей Трий Хаус“, заобиколени от всички страни от папараци, и че заглавията из таблоидите тази сутрин гласяха най-често следното:

РОКСИ ПАРАДОКСИ В ТРАГИЧНА КАТАСТРОФА

БАЩАТА НА РОКСИ СЕ САМОУБИВА

ДЕТЕТО-ЗВЕЗДА — НА СМЪРТНО ЛЕГЛО

Челси Стоун, пияна, предизвиква семейна трагедия

ЧЕЛСИ КАРА ПИЯНА — КАТАСТРОФИРА

Бащата на рано угасналата звезда се беси

Не й каза също така, че Амбър бе прекарала последните четиресет и осем часа край леглото й, докато най-после не бе отпратена насила у дома, по заповед на майка си и на хората от звукозаписната компания, които й казаха, че трябва да хапне нещо и да поспи, иначе и тя ще рухне.

Както не й каза, защото и самият той не знаеше, че Джордж беше оставил бележка.

Моля те, моля те, кажи на скъпата ми Челси, че вината не е нейна. Трябваше да го направя. Сега вече знам със сигурност. И не мога да лъжа повече. Кажи на моите момичета, че ги обичам.

Но никой не каза на Челси, че вината не е нейна.

Защото, когато намери тялото на съпруга си, увиснало от гредата, с лилаво лице и подпухнал език, и видя бележката, сложена прилежно на дивана, до мястото, където е знаел, че ще открият тялото му, първото нещо, което Маргарет направи, бе да я скъса и да я изхвърли.

Тя не разбираше за какви лъжи става въпрос. И щом тя, Маргарет Стоун, не знае, не искаше и никой друг да научава, дори ако това означаваше нейната по-голяма дъщеря да се обвинява цял живот за смъртта на баща си. Дори и да означаваше, че години след това, през повечето нощи, тя ще сънува мига, в който слезе по стълбите в бърлогата му и го видя. Дори ако всеки ден чува отчаяния му глас, който вика след нея: „Челси! Върни се, мила! Челси!“.

Дори и да означаваше, че от този ден нататък нещо в нея ще се промени — нещо, което никога повече нямаше да се поправи.