Шарън Озбърн
Реванш (56)

55

Челси лично отвори вратата и каза:

— Влез.

— Здравей — Сали Милър й хвърли бегла усмивка. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше облечена с дънки и тениска. През изминалите две години Челси никога не я беше виждала такава. — Благодаря.

Тя влезе в коридора, като почти се олюляваше. Челси се запита дали не е пияна.

— Да влезем там? — Тя посочи уютната гостна, която бе превърнала в свое дневно убежище. Преди въобще не бе влизала тук, докато нещата не се объркаха — или седеше край басейна, или ходеше по срещи и на снимки. Но сега, когато нейният свят се бе сринал, вече нямаше много работа. Прекарваше доста време в гледане на телевизия и се опитваше да не яде вредни храни.

Стаята беше ужасно разхвърляна: по пода се търкаляха клюкарски списания, кутийки диетична кола, празни пакетчета от чипс. Отвън на „Родео Драйв“ модните бутици бяха обвити в клонки зеленика и бор с примигващи лампички, а по магистралите проблесваха коледни светлини. Но тук вътре сякаш Коледата изобщо не съществуваше. Сали прескочи боклуците и се свлече на дивана, дребната й фигурка почти напълно се изгуби във възглавниците. Челси я погледна. С Лио правиха секс на този диван в деня, когато го доставиха, с найлона по него, и после пак, когато го свалиха…

— Да ти налея… — започна Челси.

— Ако може, една водка с тоник — каза бързо Сали. — Благодаря. — Тя отново се усмихна автоматично и прокара ръка през увисналата си коса.

Челси излезе с вдигнати в почуда вежди. Боже, тази мадама наистина беше изпаднала в криза. Тя приготви питието; наля едно и на себе си, доста силничко, и подаде едната чаша на Сали.

Преди дори да е седнала, Сали вече говореше:

— Да разбирам, че и двете искаме да си отмъстим на Лио, нали?

Челси попита:

— Какво се е случило между вас двамата, Сали?

— Нищо забележително! — усмихна се механично Сали. — Просто съвсем наскоро разбрах, че той е боклук. — Тя замълча и добави след минута, сякаш говореше за любовника си: — Вчера го напуснах.

— О-о-о — възкликна Челси. — Какво…

— Да, ужасно се изпокарахме — тихо каза Сали. — Казах му няколко основни истини. Казах му и няколко неща, които трябваше да чуе много отдавна. А той… — Лицето й направо се разкапа. Но Челси не си падаше по прегръдки и утешително гушкане, особено пък е този робот с формите на Сали.

Тя издаде ридание, напомнящо вик на ранено животно; беше ужасно неудобно да я гледаш. После Сали вдигна поглед и разкри ослепително белите си зъби:

— Каза ми някои много груби и обидни неща.

Беше й казал: „Сали, ти нещастна, суха, дърта кранто! Никога вече не ми говори така? Ти си моя служителка, никой друг няма да те наеме. Нямаш шанс, жено. А и кой ще иска да те чука? Ти си като щавена кожа с фейслифт. Жалка си. Направо си жалка.“

— Какви?

— Не мога да ги повторя — отвърна Сали толкова рязко, че Челси не посмя да попита пак. — Само мога да кажа, че дойдох на себе си най-после. За първи път от години. — После погледна Челси и каза без увъртане: — Лио не знае за това, но имам нещо срещу него. И искам да му отмъстя. Искам да си плати и всички да разберат колко е зъл. — Тя стискаше длани в скута си. После скръсти ръце и стана. — Имам нужда от помощта ти, за да го направя, това е. — Огледа се. — Имаш ли видео?

Леко засрамена, Челси кимна към огромния блестящ шкаф с телевизор и друга техника.

— Там някъде е.

Не искаше да признае на Сали, че го беше купила специално за да гледа касетите, на които майка й съвестно бе записала всички серии на „Деветте живота на Рокси“. Когато не можеше да спи — напоследък почти всяка нощ — и се чувстваше като в кошмар наяве, не знаеше нито коя е, нито как е попаднала тук, тя се свиваше на дивана и гледаше някой епизод с Рокси, която се забъркваше в някаква дребна беля, караше се с учителите, нахокваше някой от малолетните хулигани в училището или нещо такова, слушаше успокоителната музикална тема от филма, гледаше как декорът леко се поклаща във фона отзад почти аматьорски — декора от дома на Рокси с дивана, където тя и Гари, който играеше по-малкият й брат, седяха и се джафкаха с часове…

Сякаш гледаше версия на действителността, която й се щеше да бе преживяла. „Рокси Парадокси“… Тези дни бяха отминали безвъзвратно.

Но нямаше как да обясни това на Сали.

— Чудесно — каза Сали. — Защото има един запис, с който искам да се сдобия.

— Защо? Какъв запис?

— Знаеш ли, че Лио има камера във всяка стая на дома си?

Сали седна; вече изглеждаше съвсем делова.

— Бога ми — не може да бъде! — Чел си почувства как кръвта се оттегля от лицето й. — Какви ги говориш?

— Записите се изтриват след двайсет и четири часа — увери я Сали. — Първоначално го правехме за всеки случай. Защото ни обираха по три–четири пъти в годината и застрахователното дружество ни го препоръча.

— Не говориш сериозно.

Сали кимна утвърдително, а после на лицето й се появи особено изражение.

— О, да. Но нали знаеш, копелето е перверзник. Хареса му да записва всичко. Някои неща си запазваше, да си ги гледа после пак, преди да ги даде да ги изтрият.

Челси се хвана за главата.

— Копелето му гадно… Трябваше да се сетя.

— Да, трябваше наистина — съгласи се Сали. Тонът й беше рязък и делови. Трябваше да се досетиш за повече неща, Челси. Ти си умно момиче. — Тя се наведе напред. — Но той трябваше да излезе най-умен от всички ни. Смята се за гений, но сега съм го хванала за топките. Ако успея да се добера до няколко касети, които запазих, ще го разбием.

— Какво има на тях? — На Челси направо не й се питаше.

— Амбър казвала ли ти е за Тина? И за Мария?

— За кого? — Лицето на Челси не изразяваше нищо.

— Тина беше икономка на Лио. Работеше там дълги години. Имаше дъщеря, Мария. Никога ли не ги е споменавала? Бяха се сприятелили с Амбър, когато тя пристигна в Ел Ей. Всъщност бяха единствените й приятели, след като Лио разкара оня неин приятел, танцьора.

— Ние тогава не си говорехме много-много — промърмори Челси. — Като че ли си спомням нещо.

Тя съвсем смътно си спомняше как отначало, когато Амбър се увлече по Лио, тя непрекъснато говореше за къщата му — колко е готин, колко страхотни са всички там и как щяла да ходи да плува и да се разхожда с някакво момиче, което имаше нещо общо с къщата…

— Но дъщерята… тя е била почти дете, нали?

— На петнайсет — мрачно каза Сали. — Само слушай. Чуй какво направи той.

И Сали започна да разказва.

 

 

Да, Лио определено имаше тайна. Много мръсна тайна.

Преди седем години се беше ядосал доста. Амбър тъкмо бе пристигнала в Ел Ей и с майка й бяха отседнали у Лио, докато намерят къде да живеят. Той я желаеше — винаги искаше неща, които не можеше да има. Тя беше млада, изглеждаше още по-млада от възрастта си и беше привлекателна и перспективна.

Само Сали знаеше колко лошо става, когато Лио трябваше да се откаже от нещо.

Но Лио добре разбираше, че не може да има Амбър, поне не още. Тя беше забранена стока — Маргарет бе очарована от него, но не беше глупава. Винаги беше наоколо, познаваше добре хората като Лио. Така или иначе, Амбър бе прекалено ценна за Лио, за да развали нещата.

Но прислугата… виж, прислугата беше нещо различно.

И една вечер, когато Амбър и Маргарет бяха излезли, а той бе вбесен, самотен и в настроение да прави глупости — тогава се случи. Майката на Мария беше отишла на кино и не му беше трудно да убеди Мария да седне при него до басейна и да пийнат по нещо.

Мария бе страшно поласкана. Лио беше важна клечка, при това красавец, забавен и с блясък в очите. Тя си мечтаеше да стане звезда, като новата си приятелка Амбър. Лио я наблюдаваше и опитвайки да се владее, влезе в действие.

Едно питие. После още едно. Всичките заредени с кока.

И нещата излязоха от контрол. Напълно.

Тина се върна по-късно и намери Мария, свита на купчина. Под ноктите й имаше кръв, имаше кръв и до басейна, където бе паднала и си бе ударила главата… Дрехите й бяха разкъсани.

Лио повика частния си лекар. Заведоха я в болница, а той плати на лекаря да си мълчи. С достатъчно пари може да се купи всичко. Имала аневризма. Бе се превърнала в жив труп. На петнайсет години, в пълна кома, свързана към машини за командно дишане, сметките възлизаха на хиляди всеки месец…

Макар и потънала в скръб, Тина не беше глупава. Тя се досети за истината. Познаваше Лио и знаеше, че бе хвърлил око на дъщеря й. А сега тя никога нямаше да излезе от комата, и Лио щеше да си плати.

Но какво можеше да направи Тина? Пребиваваше в страната без паспорт. Щяха да я депортират и да задържат дъщеря й там. Тя трябваше да прави каквото й каже Лио.

Той плати всички сметки в болницата и трябваше да открие фонд, през който да изплаща всеки месец суми на семейството. Затова се наложи да каже всичко на Сали, на следващия ден.

Но Лио не й бе доверил всичко.

А и самата Сали не можеше да отговори защо онази сутрин се бе върнала и бе взела записите от охранителните камери от предната нощ. Не можеше да обясни защо ги взе, замени ги с нови и ги скри в сейфа в кабинета си. Лио нямаше представа, че са там. А Сали нямаше представа защо ги бе запазила толкова време.

— Като гаранция — каза тя на Челси със странна гримаса. — Навярно винаги съм предполагала, че нещата ще свършат по този начин.

Челси се усмихна доволно и каза:

— Мисля, че го пипнахме.

— Не още — невъзмутимо отвърна Сали. — Трябват ни касетите. Те са все още в офиса.

— Тогава върви да ги вземеш.

Сали стисна зъби.

— Не мога. Сменил е ключалките в къщата. И не ме пуска в офиса.

— Сериозно ли говориш?

— Да! Вчера се опитах да вляза — престорих се, че съм забравила една от тъпите му брошки вътре… но не ме пуснаха дори до вратата.

Челси сви юмруци и извика:

— Мамка му! Мамка му. Няма ли някой…

Сали поклати глава.

— Всъщност не. Там нямам много приятели, нали разбираш. Изобщо не съм се опитвала да се сприятелявам. — Тя сведе поглед, сякаш изведнъж силно я заинтригува бежовият мотив на тапицерията. — Да. Бях там само заради него. И никой друг не ме интересуваше.

Тя вдигна пълните си със сълзи очи.

— Трябва да му го върнем — каза тя. — И двете. Не само заради мен или заради теб, но и заради това, което направи с нещастното момиче. Горката Тина. Сега Мария е жив труп. Трябваше да го съдят за това, да им плати милиони.

— Какво ще правим в такъв случай? — попита Челси.

— Ние ли? Ще ми помогнеш ли?

— Да. — Челси й протегна ръка.

— Трябва някой, на когото той още вярва, да се върне в офиса и да вземе касетите.

— Да нямаш предвид мен? — Челси се разсмя. — Аз му отмъкнах „Небесна шир“ изпод носа. Той ме заплаши, че ще ме съсипе. — Челси си спомни почти налудничавия му поглед и болката, когато зъбите му се впиха в гърдите й… и потръпна. — Аз вероятно съм единственият човек, когото той мрази повече и от теб.

— Не — отвърна Сали. — Нямам предвид теб. — Тя замълча. — Трябва ни Амбър.

— Но аз не знам къде е — отвърна Челси. — Сменила си е номера. Мисля, че е в Ню Йорк. Но не съм сигурна.

— Значи ще я намерим. Все още имаме време. Но не много — каза Сали. — Трябва да се доберем до сейфа, преди някой друг да се сети какво има в него. Започни веднага да я търсиш.

— Ясно — каза Челси.