Шарън Озбърн
Реванш (36)

35

Лио скучаеше. А когато скучаеше, нещата вземаха опасен обрат.

Не му беше приятно, че се намира в къщата на Амбър в Малибу. Амбър обичаше уединението в къщата, спокойствието, но Лио предпочиташе Бевърли Хилс, центъра на събитията, където нямаше шибани хипита — макар че имаше богати хипита. Колите бяха огромни и блясъкът беше винаги първокласен.

Хора с пари и влияние. Като него.

За него Малибу беше като някаква провинция, и макар тя да се радваше на новата си къща с изглед към морето, той изобщо не я харесваше. Амбър я бе обзавела в марокански стил: навсякъде бяха пръснати възглавници, имаше огромно пиано и китара, тераса със стара дървена маса, достатъчна за двайсет души… Той не разбираше тази внезапна вманиаченост по уюта.

Тя практически нямаше приятели; той беше най-близкият й човек. Нито пък Маргарет беше най-добрата майка на света. А може би смяташе, че сега, с пристигането на сестра й, нещата ще станат по-различни. Например, отново ще се сприятелят безкрайно и ще си плетат плитки една на друга.

Ще видим. Именно тази страна у Амбър го вбесяваше. Тя никога не му се отдаде наистина докрай, винаги запазваше нещо за себе си и той чувстваше, че не я притежава изцяло дори сега — след четиригодишна, макар и непостоянна връзка. През този период той, разбира се, редовно си бе поръчвал луксозни компаньонки.

Къщата също го дразнеше — заради непреклонната проява на независимост на Амбър. Отишла и купила мебелите, без да се посъветва с него! Направила я като онова шибано кафене от сериала „Приятели“… Жалка работа.

Той въздъхна и си погледна часовника. Нетърпението му растеше. След няколко дни щяха да летят до Ванкувър, за снимките на следващия филм, а той имаше да върши сто неща. Нямаше време за подобни глупости, да чака Амбър да се разправя с Росита. Трябваше да повторят снимачния график за новия филм.

Амбър го ядосваше, наистина. Той я обичаше — о да, но обичаше и властта, която имаше над нея, както и факта, че чука най-известната звезда в Холивуд. А той самият, дали все още е най-великият? Напоследък приходите малко поспаднаха и критиките не бяха толкова хвалебствени.

А и хората бяха започнали да говорят, че всъщност Амбър не е кой знае какво. Прекалено е префинена и усмихната, а личният й живот е скучен: живее с някакъв продуцент, не я виждат по нощни заведения и й липсва искра. Лио не беше сигурен. Знаеше единствено, че тя е толкова затворена, дори към него — а може би особено към него. Беше трудно да я опознае човек, наистина да я опознае напълно.

В момента нещата помежду им вървяха трудно. Тя искаше пълно обвързване. Искаше да се установи. Той й отвръщаше, като увеличаваше дистанцията между тях.

Основната конфликтна точка беше този филм — тя непрекъснато му досаждаше за сценария, върху който работеше, за „Прекрасен живот“. Филмът щеше да стане невероятен. Вече всички говореха за него. Отгоре му с големи букви пишеше „Оскар“, а снимките още не бяха започнали. Той не бързаше. Всичко в него трябваше да е перфектно. Периодът на съзряване преди продукцията беше продължил доста, така че той и екипът му да изпипат до съвършенство и най-малкия детайл. Сценария. Снимачната площадка. Екипа. Той бе наел най-добрия редактор, а актьорите… Най-важна беше главната женска роля, а той още не бе избрал кой ще я играе. Амбър… Той отново се намръщи. Амбър пак бе почнала да го тормози, заедно с ужасната си майка. Маргарет с нейния голям дневник с графика на Амбър. Искаха да знаят кога ще започнат снимките, кога ще е готов сценарият. Образът на Малоуни щеше да бъде най-добрата й роля досега — сочна, добре написана, напълно завършена.

Лио имаше проблем.

Бе я обещал на Амбър.

Но тази роля не беше подходяща за нея. Той все повече се уверяваше в това. Образът беше монументален, а тя не бе достатъчно добра за него. Амбър беше като ванилов сладолед, като праскови със сметана. А този образ беше нещо специално — нещо като магически реализъм, нещо като комбинация между „Беднякът милионер“ и „Да се срещнем в Сейнт Луис“, за бедно момиче от малък град. Нещо като „Форест Гъмп“, но без идиота.

Това беше филмът, който трябваше да превърне Лио Ръсел продуцента в Лио Ръсел легендата. Всичко трябваше да е съвършено.

Той вървеше напред, нагоре, изкачваше се на следващото ниво. Амбър не можеше да стане част от това.

Но може би сестра й можеше: той бе повикал Челси именно за този кастинг. Не й беше обещавал нищо, просто искаше да я провери. Амбър скоро щеше да разбере, че не е единствената актриса на света.

Защото всичко се крепеше на този филм. И нищо не биваше да се обърка.

Той надзърна навън към терасата от ъгъла на стаята. Очите му доловиха движение. Видя едно момиче — всъщност жена — облегната на парапета с гръб към него, загледана в океана. Беше облечена с кремава рокля от трико — позна по цвета, че е на Амбър. Косата й се спускаше нежно около раменете, дупето й се движеше леко, докато тя се оглеждаше с любопитство наоколо, а платът се опъваше по фигурата й. Тя вдигна ръка да отметне косата си от лицето и той видя линията на кръста й и големите, добре оформени гърди, които почти се изсипваха от роклята. Пенисът на Лио потрепна неволно, пръстите му се плъзнаха по кондензираната по стъклото пара и от главата му изчезнаха всички мисли за филма…

Тя е тук. Той се усмихна.

Нека мачът започне.

Появи се Амбър. Лио чу леките й стъпки, а после и гласа й:

— Челси? Росита казва, че нямаме вино. Много съжалявам! О, боже… мога да ти предложа уиски. Лио това пие, така че…

Челси. Голямата сестра. И то съвсем буквално, помисли си Лио весело, докато очите му шареха по тялото й. Тя се обърна да отговори на сестра си и той с нещо като изумление видя заобления й корем, пълните гърди, пищните бедра. С усилие премести поглед на лицето й и незабавно я разпозна. Тъмните искрящи очи, плътните устни, предизвикателният поглед. На бузата й имаше мръсно петно; тя се потеше в абсурдната рокля. Изглеждаше ужасно. Той ясно го виждаше. Подозираше, че и Амбър го знае. Лио каза тихо откъм ъгъла на стаята:

— Препоръчвам нашето уиски, мила.

Приближи се и й подаде ръка.

— Аз съм Лио. Приятно ми е.

Той играеше най-добрата си версия на „господаря на къщата“, за да я предразположи, и с изненада видя пламъче в очите й — това презрение ли беше? Или пък удоволствие? Тя пое ръката му и каза почти свенливо:

— Челси Стоун. Простете ми за тази почти порно рокля. Изгубиха ми багажа и Амбър ми даде една от своите. — Бузите й горяха, но тя му се усмихна. — Всъщност роклята е великолепна, но…

Лио с удоволствие установи, че в нея има нещо обезоръжаващо. В изчервяването й, в тъмните й насмешливи очи и нескопосаните маниери — както и в начина, по който зърната на гърдите й се очертаваха под плата на роклята. Но не ставаше за ролята. Беше твърде едра. Твърде недодялана, незавършена. Жалко — защото беше далеч, далеч по-интересна, отколкото предполагаше.

Всички тук бяха пластични. Но тя си беше дебела! Не беше виждал такова нещо много отдавна, откакто снимаха оня филм в… къде беше? Някъде из Тексас, като че ли, и всички там бяха направо огромни. Е, не! Беше тлъста, но все пак беше в Холивуд. В Холивуд никой няма коремче. Но се хвана, че мисли какво ли би било да зарови глава между тези гърди, да гали тази плътна, мека кожа, да чувства това невероятно тяло, притиснато в неговото…

Лио поклати глава, изненадан от силата на реакцията си.

— Не се извинявай — отвърна той с усмивка. Тя не прояви особен възторг и той разбра, че не се страхува от него. Ни най-малко.

— Е — каза тя, — наистина се вълнувам заради кастинга.

Лио махна пренебрежително с ръка.

— Трябва да поговорим. Не съм сигурен, че си подходяща за образа, но определено ще ти намерим роля някъде.

— Не съм подходяща ли? — Челси го изгледа втренчено. — Шегуваш ли се?

Лио също я изгледа изумено:

— Моля?

— Искаш да ми кажеш, че съм летяла толкова часове дотук, и дори без кастинг ти ми казваш, че не ставам за тъпия филми? Че не съм подходяща? — Тя се изсмя горчиво. — Ами, много благодаря. Дотук всичко е просто чудесно в шибаните Съединени щати.

Челси присви очи и вирна брадичка напред. Майната му!

— Пък и какво ли разбираш всъщност? От години не си поемал рискове.

Лио не изгуби хладнокръвието си, макар че никой не му беше говорил по този начин от доста отдавна. Той стисна зъби.

— Челси, съжалявам, че си разстроена, но много хора се явяват на кастинг при нас. Може ли само да добавя, че никога не сме те предвиждали за…

Челси отметна коса и се ухили.

— Я не ми се подмазвай, човече — прекъсна го тя и облиза сухите си устни. — Спокойно. Няма да те ухапя.

По дяволите! На тази въобще не й пукаше. Беше дебела и потна, беше никоя в този град — а ето я, стои пред него и му казва да се успокои? Лио се почувства глупаво за първи път в живота си. Усмихна й се в отговор.

— Виждам, че си истинска напаст. Виж сега, все едно си на почивка. Поразгледай града, отпусни се, разходи се по плажа, ей такива неща. — Той пак плъзна поглед по тялото й. — Както знаеш, с Амбър заминаваме за няколко месеца. Непрекъснато се срещам с различни хора. Да поговорим, когато се върна.

Тя знаеше, че това е отказ.

А отказите само правеха Челси още по-решителна. По дяволите! Майната му на този!

— Ясно — каза тя мрачно. Тръсна коси и се опита да запази хладнокръвие, но не можеше да изрече нищо повече от страх, че ще изгуби контрол върху себе си.

Лио я гледаше оценяващо. Виждаше, че е ядосана, но се контролира — понякога трябваше да се поглежда в огледалото. Той се зачуди какво ли ще е да я чука. Да я наведе тук и сега, през балкона. Да сграбчи плътта й… — да почувства пищните гърди… Лио от години не беше чукал жена с изобилна плът.

И сега, докато гледаше Челси, осъзна, че това му е липсвало. Челси Стоун… наведена през балкона и загледана в океана, докато той я пердаши изотзад, стиснал гърдите й в ръце… Дали вика, когато свършва? Обзалагаше се, че крещи здраво.

Лио почувства, че му става. Не! Всичко е в контрола. Без него краят на играта не е добър.

Откъм офиса на Амбър се появи Сали. Тя пренареждаше графика на Лио; след няколко дни двамата с Амбър заминаваха за Ванкувър.

— Здравейте — каза тя. — Лио, да ти донеса ли нещо? После се обърна, уловила погледа му, и възкликна:

— О, боже! Вие сигурно сте Челси.

Тръгна към нея, лека като газела, качена на десет–сантиметрови токчета. — Аз съм Сали Милър. С мен говорихте по телефона. — Челен тромаво й подаде ръка. — Изключително ми е приятно да се запознаем!

Сали се извърна към Лио и повдигна вежда престорено хрисимо. Той прикри усмивката си.

Всъщност, двамата със Сали се бяха обзаложили коя от двете ще надделее. Той от скука избра Челси. Но с изненада установи, че Сали е доста уверена, че тя ще излезе права. С годините се бе научила да не подценява малката сестра. Беше прекарала тук много време и ги гледаше как идват и си отиват. Беше си мислила, че Амбър няма да изкара и един сезон, а ето че десетилетие по-късно тя все още бе тук. И то качена на върха и върху Лио.

— Може да изпия едно уиски — внезапно каза Челси. Мразеше начина, по който се чувстваше пред Лио — като тлъст кит в прекалено тясна рокля. Тя беше Челси Стоун, най-голямата актриса на Великобритания, а не просто дебелата сестра. — Имам нужда от едно питие.

— Как го поемаш? — попита Лио с вдигната вежда.

Челси не му се хвана. Това ли е най-добрият му опит? Евтини подмятания? Ама че нещастник!

— Без лед. С малко вода. Така.

— Знаех си, че ще се разберем. — Лио кимна одобрително. — В барчето има една бутилка прекрасно уиски. Ще ти правя компания.

Около тях пърхаше Амбър с бяла бродирана блуза и шорти на Ралф Лорън. Със загорялата си чиста кожа, бели зъби и руса коса с деликатни златисти кичури изглеждаше повече от всякога като любимката на Америка.

— Уиски? — повтори Амбър с леко въпросителна интонация, макар че именно тя го бе предложила. — Няма проблем! Сега идва.

Тя погледна от Лио към Сали, а после към сестра си Лио, вече извинен с огромно удоволствие, погледна двете сестри Стоун, изправени на фона на океана. Щеше да падне голям купон.