Шарън Озбърн
Реванш (33)

32

— Не искам да ходя в Ел Ей.

Но гласът от другата страна изобщо не обърна внимание на това. Жената знаеше, по своя проклет, надут американски начин, че накрая ще стане нейното, така че просто продължи да говори.

— Смятаме, че ще е страхотно… толкова ще се радваме да се срещнем, Челси. Ще ти запазим стая в хотел — можеш да отседнеш в Бевърли Хилс.

— Сестра ми живее в Лос Анджелис. И мога да отседна при нея.

Гласът от другата страна се зарадва превзето:

— Разбира се! Познавам Амбър, тя е прекрасна! Добре тогава. Смятай го за уговорено. Слушай, казвам се Сали. Работя при сър Лио и ще се грижа за всички твои нужди, докато си тук. Само се обади. Ще ти пратя по електронната поща номера на мобилния си телефон. Можеш да ми звъниш по всяко време. О, направо страхотно! Лио така се вълнува, че ще се явиш на кастинга. Смятаме, че „Прекрасен живот“… е, според всички нас ще стане невероятен филм!

Коя е тази жена? Защо блее в ухото й като навита на пружина кукла Барби? В Лондон беше следобед и Челси още беше снощна и кисела.

— Добре, добре. Само не разбирам, за какво се радваш толкова?

Гласът отсрещна млъкна за известно време, после Сали каза:

— О, просто много се вълнувам. Лио страшно иска това да се случи, а аз работя при него, така че…

— Няма значение — прекъсна я Челси. Не я интересуваше. Искаше само тази — която и да беше, секретарка или служителка — да млъкне най-сетне.

— Мерси. Чао. До скоро.

Затвори и пак легна върху карамелените чаршафи, а черната й коса се разстла на вълни, мека и блестяща. Тя се усмихна към тавана и изрече на глас:

— Внимавай, сестро. Идвам в Холивуд.

Тя все още сънуваше мъртвото момиче, но постепенно се учеше да го изтрива от съзнанието си; опитваше се да го добави към списъка с образи, които искаше да забрави, но не можеше.

Челси се закле пред себе си онази сутрин, когато сър Тристан се обади да й каже, че получава ролята — сутринта след смъртта на Мая — да остави това събитие зад гърба си. Бяха покрили случая, така че трябваше да се придържат към тази версия. И да продължат нататък.

Вместо това тя избра друга форма на бягство: този път не наркотици и алкохол, а упорит труд.

Годините след „Съдби“ бяха златни за нея. Тя се хвърли в актьорската игра с ожесточение, което изненада дори самата нея. Беше свикнала да работи изцяло по инстинкт, но бе започнала да разбира как да овладее уменията си. Как да използва гласа си, тялото си, да направи каквото поиска, да се промени до пълна неузнаваемост. Играеше в престижни театри и направи една малка роля в независим британски филм. Играеше типични добри момичета, възрастни жени, дори една година игра два пъти ролята на млади мъже, в чисто женска продукция на „Както ви харесва“ в шекспировия театър „Глоуб“. Критиката винаги говореше за нея със суперлативи. Винаги.

Тя вече бе овладяла напълно майсторството на актьорската игра. Можеше да изиграе всяка роля — наистина всичко.

Това би трябвало да й стига.

Но личност като Челси не можеше да е доволна от постигнатото. Тя вечно искаше още: още слава, още кастинги, още работа, още пари. Искаше да знае докъде може да стигне, колко ще напредне по пътя. Във Великобритания я боготворяха, но другаде бе никоя; беше известна като по-голямата и по-дебела сестра на Амбър.

Сега се бе сдобила с успеха, който заслужаваше, но искаше още.

Навярно нямаше да сполучи така, ако моментът не бе толкова подходящ. Но няколко събития, които се събраха и тиктакаха като бомба с часовников механизъм, я изнервяха доста. Новият й телевизионен сериал пропадна, когато уволниха режисьора, и даже направо спряха проекта — нямаше да стане за жизненоважния есенен праймтайм, беше прекалено скъп, а на това отгоре трябваше да е без забележки. Така че тя остана свободна за няколко месеца, след един период, които й се стори като безкрайни години упорит труд, период на трудни и отговорни роли една след друга, а Челси не обичаше така. Като всички велики актьори, и тя беше страшно несигурна в себе си. Но от друга страна, повечето актьори не бяха преживявали същото, за да стигнат до върха… Челси трябваше да се бори, да преодолява трудности, иначе започваше да мисли, а при нея мисленето беше фатално.

Вторият фактор беше Лио, който даде тласък на събитията, макар и тя да не бе наясно. Знаеше единствено, че се бяха обадили от офиса му.

И я бяха поканили да се яви на един кастинг.

Ставаше дума са сериозен филм, „Прекрасен живот“, и за голяма роля. За нея се явяваха още хиляда други актриси и от студиото внимаваха да не й дават прекадени надежди, но искаха да я видят. Както казаха, най-конфиденциално. Не биваше да казва дори на сестра си. Челси не разбираше какво имат предвид — двете с Амбър напоследък въобще не си говореха.

Моментът обаче бе идеално подбран. Имаше няколко свободни месеца, а така щеше да има нещо за вършене; освен това щеше да види майка си и сестра си. Тя стисна зъби и се обади на Амбър. Да, може да остане в къщата за гости при Амбър — тя самата ще бъде на снимки в продължение на месеци след пристигането й, което означаваше, че Челси нямаше да плаща хотел. Като повечето актриси, и тя обичаше други хора да й плащат разходите и беше достатъчно умна да разбира чисто рекламната полза от това да отседне при сестра си, отколкото в някой анонимен хотел.

Челси знаеше, че славата й във Великобритания не е достатъчна. И ако имаше само една възможност да стане звезда в Холивуд, то това бе тя. Само една възможност за голяма слава, и тя нямаше да се издъни.

Челси искаше това, което имаше Амбър. Тя искаше целия свят…

И беше време да го завладее.