Шарън Озбърн
Реванш (45)

44

Новината избухна в понеделник вечерта, след церемонията за Оскарите. Снимките бяха изключителни — тя просто не можеше да откъсне очи. Не само защото това означаваше, че най-големият й кошмар се бе сбъднал, а защото двамата изглеждаха толкова… интимни. Как може да се публикуват такива неща в интернет? На една от тях се виждаха гърдите на Челси, за бога, те на практика правеха секс на самия плаж. Амбър не знаеше дали да се смее или да плаче.

Как можа Челси да й причини това?

Амбър не бе излизала във вторник — изобщо не можа да премине покрай охраната на бариерата в нейния жилищен комплекс. Чувстваше се неудобно и заради съседите си — поръча по една кошница с подаръци за всеки. Беше някаква лудница — фотографите се катереха по колоните на вратите и по оградата, дегизираха се като куриери, като хора от обслужващия персонал. Но слава богу, не бяха успели да пробият още. Нито един.

Беше толкова публично, такова унижение, а за затворен човек като Амбър това влошаваше допълнително нещата. Тя никога не бе снимана пияна из нощните клубове, никога на бе спала с мъже, които после да продават на папараците истории за нея. Беше затворена, пазеше грижливо личния си живот и мразеше той да се превръща в десертно блюдо. Не можеше да излезе, така че тримата с Росита и Карлос останаха в къщата като в капан още два дни и Амбър имаше чувството, че ще полудее.

А може би наистина полудяваше — това поне беше някакво разумно обяснение. Нямаше и какво да прави — до снимките на следващия й филм оставаше малко повече от седмица. Нямаше истински приятели, с които да сподели, с изключение на майка си, но тя не й беше приятелка. По света имаше милиони обикновени хора, които харесваха филмите й. Тя беше богата, красива и преуспяла и се мразеше за това, че счита всичко това за толкова ненужно… че се чувства така опустошена от предателството, извършено от една сестра, която очевидно я ненавиждаше, и от един мъж, когото, ако трябваше честно да си признае, Амбър се чудеше дали изобщо е обичала някога…

Може би си въобразяваше, но се чувстваше, сякаш се намира насред кошмар, точно в момента, когато осъзнаваш, че това е само сън, че спиш и трябва само да се събудиш, и всичко ще изчезне.

След два дни се обади Сали.

— Амбър, здравей! — зачурулика тя, сякаш всичко бе съвсем в реда на нещата. — Как си?

Амбър се бе излегнала на огромния кремав диван в своя кабинет с чаша вино в ръка и безмълвно преглеждаше ужасния и банален сценарий на „Тайната сестра“, в който се бе съгласила да играе… Не знаеше защо — беше същият боклук като предишните, но още по-изтъркан и скучен. Беше я срам заради това.

— Питаш ме как съм? — Амбър направо не можеше да повярва на ушите си. — Ами… — Не знаеше какво да каже. Загледа се през прозореца; навън бе студен сив ден, толкова необичаен за тук, но отлично пасваше на настроението и.

— Бих искала да поговоря с теб за нещо — каза Сали. — Сега удобно ли е?

— Да не искаш да ти помогна да убием Лио и да го изядем? — попита Амбър. Чувстваше се леко пияна. — Няма проблем.

— Ха! — Сали се засмя звънко, много силно.

Амбър направо подскочи.

— О, боже, определено можеш да се смееш в лицето на бурята, Амбър! Ето затова публиката те обича! — Тя понижи глас. — Ами, Лио иска да те види…

— А аз не искам да го виждам — отвърна Амбър. — Никога повече през живота си.

— Той го знае — каза Сали. — Направо е съсипан от всичко това. Напълно съсипан. Би искал, ако може да оправи нещата…

В този миг нещо в Амбър се скъса: и последната тънка нишка, която я свързваше с Лио. Не беше гневна, но съзнаваше, че по-късно пак ще изпадне в ярост. Беше уморена. Уморена от всичко.

— Идвам при вас — каза тя.

— Но няма как да минеш. Навсякъде отвън има фотографи. Включително и около неговата къща.

— Не ми пука — отсече Амбър и стана. — Кажи му, че ще дойда след един час. И му кажи, че е гадно копеле.

— Ами… да, добре — каза Сали.

Амбър затвори телефона.

— Е — каза бавно тя и хвърли дълъг поглед из стаята. — Значи това е краят. И е…

Тя не знаеше как да го опише. Само чувстваше, че пак се ядосва, и това беше хубаво.

Амбър се качи в чисто новата си кола, вдигна огромните си слънчеви очила върху косата и каза на Карлос да отвори вратата към двора колкото може по-бързо. После отпраши към града и нагоре към Бевърли Хилс, за да види любовника си за последен път.

Лио я посрещна, сериозен, сякаш беше болен от неизлечима болест. Сложи ръка на главата й.

— Здравей, Амбър — каза тържествено и й кимна с внимание, макар тя още да не бе проговорила. — Благодаря ти, че дойде — добави той, сякаш я беше поканил.

— Искам да разбера само едно — каза спокойно Амбър и пусна чантата си на масичката от ковано желязо до басейна. — Щастлив ли си?

— Не става дума за мен — тъжно отвърна Лио.

— Напротив, Лио — възрази Амбър. — Винаги е ставало дума само за теб. За това какво искаш ти и как ще го постигнеш, а аз се съгласявах с това положение през всичките тези години.

— Амбър, разбери, че се чувствам ужасно.

— Не, не се чувстваш ужасно! — Тя не можеше дори да го погледне. Чувстваше как очите й се насълзяват, а беше толкова важно да запази самообладание. — Наистина не се чувстваш ужасно! Просто исках да разбера — щастлив ли си? Получи ли каквото искаше и от двете ни, по дяволите?

— Не е така, любима…

— Подарих ти най-добрите си години, Лио. Ти беше… — „като баща за мен“, готвеше се да каже, но щеше да прозвучи фалшиво. Въпреки че беше истина. О, боже. — Ти беше всичко за мен, Лио… Как можа?

Задъхан и разтревожен, Лио тръгна бавно към нея.

— Мила, това е едно голямо недоразумение.

— Майната ти! — Амбър погледна право към самодоволната му усмивка и ужасно й се прииска да го цапардоса. Беше такъв егоист, толкова сигурен, че е направо неотразим. Искаше й се… наистина й се искаше да смрази тази негова усмивка.

— Амбър, никога не съм те виждал такава. — Лио само дето не се смееше, тя направо не можеше да повярва. — Пийни един чай. Ще се поуспокоиш.

Амбър ахна:

— Шегуваш ли се?

— Да, скъпа. Чуй ме, ти не си на себе си. Имаш нужда да се поуспокоиш.

Самовлюбено копеле! Тя го погледна по-внимателно и този път видя, че си гълта корема, за да скрие натрупаните тлъстини, ъгловатото му лице и кръвясалите очи — той вземаше все повече кокаин, беше сигурна, и това му въздействаше все повече и повече. Не й трябваше такова нещо. Определено не!

Още едно парченце от пъзела си попадна на мястото.

— О, боже… — промълви бавно Амбър.

Стори й се много подходящо, че се намират в къщата на Лио. Именно в тази къща бе дошла за първи път като свенлива и непохватна двайсетгодишна девойка. Голямата къща в испански стил бе първата, в която тя заживя в Ел Ей. Където си говореше с Мария и я научи на стъпките от „Направи го отново, мила“, точно тук, на тази перфектно поддържана морава. Където клюкарстваше с Марко. За първи път от много месеци насам си спомни за Мария. Какво ли се бе случило с нея? Къде е Марко сега? Бяха приятели, но постепенно се отчуждиха и разделиха. Заради Лио. Тя спря да пее заради Лио, заради него изгуби приятелите си, идентичността си.

А сега губеше и сестра си.

Не заради унижението се чувстваше така — въпреки че всички страшно я съжаляваха, а тя мразеше подобно внимание и факта, че няма как да се скрие зад маската на ролята, както правеше, когато играеше. Тук не ставаше дума за това, че бе приела сестра си в дома си, а тя й бе откраднала ролята и приятеля, с когото живееше.

Просто сега започна да осъзнава какво бе допуснала да се случи. Какво бяха направили с нея шестте години живот с Лио. Беше се затворила сама в златна клетка и бе изхвърлила ключа.

Къде се намираше тя самата?

Нямаше представа. Тя, Амбър Стоун, нямаше ни най-малка представа. Жалка работа!

Тя вдигна вестника с една от многобройните снимки на Лио и Челси на плажа. Роклята на Челси, с която бе на церемонията за връчването на Оскарите, разкопчана от двете страни, ръцете на Лио върху гърдите й, а на лицето му — изражение на детинска радост.

— Виж, Лио — каза тя. — Не разбираш ли какво направи? За теб всичко е само игра, нали?

Лио хвърли поглед зад ъгъла. Потупа я по рамото и каза с глух глас:

— Виж, Амбър, чувствам се ужасно, но всъщност…

Тя го прекъсна:

— Не, не се чувстваш ужасно, Лио. Не ме лъжи. — Тя го погледна от упор. — Струва ми се, че не чувстваш нищо изобщо.

Тя беше права. На Лио наистина не му пукаше. Той не обичаше Амбър, вече от години. Много пъти бе мастурбирал, докато гледаше записа от първия път, когато спа с нея, но вече от много време тя не му доставяше удоволствие като преди.

Беше получил каквото искаше от нея.

Харесваше му това, което тя му бе донесла, харесваше и секса с нея — не колкото с Челси, но… никой не е съвършен. Бяха си изкарали добре, нали? И за двамата беше удобна договорка, вече много години. А и не е престъпление да се влюбиш в друга, нали така?

Може би беше време за промяна. Той се чувстваше точно така. Помисли си за порцелановата кожа на Челси, черната й като катран коса, тъмносините й очи, за това колко е жизнена, колко е изпълнена със страст към него. Спомни си за нея рано онази сутрин на плажа, когато пиха кафе и той метна сакото си върху раменете й, как я галеше под роклята, докосваше я и се надяваше никой да не ги види, а вълните се разбиваха на празния бряг. Ех, ако знаеше, че някой им прави снимки в този момент отдалеч. Мамка му! Откъде бяха разбрали?

Но той си спомняше и Челси през онова утро. Тя приличаше на звезда от старото кино — истинска дама, не като сестра си. Беше се замислил какво ли ще бъде, ако тези две сестри, двете най-красиви жени на света, се скарат за него. Може и да е свръхбогаташ и филмова легенда, но Лио Ръсел бе също така и мъж. И когато си помисли за това, точно в мига, когато Челси се приведе напред и той видя как прекрасните й гърди напират да изскочат изпод на пръв поглед скромната рокля, Лио каза:

— Знаеш, че няма по-добър от мен, скъпа. Ние сме съвършени заедно.

Тогава тя се протегна и уверено прокара пръст по отпуснатия му пенис, който начаса започна да се втвърдява, после го прегърна, притисна тялото си към неговото и прошепна:

— Толкова те желая, мили.

— И аз — отвърна й Лио.

Бяха сами на брега само за пет минути, по дяволите. После се качиха всеки в колата си и отидоха у Челси, където в продължение на няколко часа правиха невероятен секс. Само пет минути, но достатъчни да ги заснемат и да извадят наяве връзката му с Челси. И той пак се запита: откъде знаеха, че двамата ще бъдат там?

Върна се внезапно към настоящето от думите на Амбър:

— Ти всъщност изобщо не ме слушаш, нали? Къде, по дяволите, е тя?

— Кой?

— Челси, копеле такова — отвърна Амбър. — Знаеш, че питам за Челси.

— А — Лио се почеса по тила. — Тя… не знам къде е. Но трябва да поговорим за това, Амбър. Чувствам се като…

— Няма за какво да говорим. Не ми се прави на великодушен и готов да говориш за това — извика Амбър. После стана и тръгна към него. — Видях колата й отпред. За каква ме мислиш? За идиотка? Или чак пък толкова не ви пука? Извикай я веднага.

— Какво?

Амбър стоеше на две педи от него. Усещаше дъха й. После я погледна, като се опитваше да не гледа към гърдите й. Боже, не си бе сложила сутиен. Гледай да не ти стане, Лио.

— Ти, гадино — мило каза тя. — Вие двамата се заслужавате. За бога! Просто я повикай тук.

Лио веднага се обърна и без да губи време, излезе навън. Когато се върна след няколко минути, след него вървеше Челси.

Облаците се бяха разнесли и се очертаваше ясна нощ без смог. На небето като диаманти щяха да затрептят звезди. Басейнът грееше с мек тюркоазен цвят, а вълничките му се отразяваха на терасата, където бяха застанали тримата. Челси беше с блуза без ръкави и дънки, разчорлена и без грим. Изглеждаше още по-млада, отколкото напоследък. Сърцето на Амбър се сви. Това беше семейството й — това момиче пред нея, което толкова приличаше на необузданата тийнейджърка отпреди години. За миг си помисли, че е по-добре да не прави каквото беше решила. Заради майка си. И заради баща си.

Но тогава Челси каза:

— Виж, Амбър, знам, че си ядосана. Но това е нещо по-силно от нас.

Тя се усмихна на Лио и погледна Амбър предизвикателно. Погледна я така, сякаш Амбър бе някаква досадна муха, която й се пречкаше. И Амбър разбра, че е време.

— Тръгвам — каза тя. — Махам се оттук и ще отсъствам поне няколко месеца.

— Но ние започваме предварителните снимки за „Тайната сестра“ във вторник — започна Лио, за когото бизнесът винаги беше на първо място.

— Няма да участвам.

Лио я погледна.

— Разбира се, че ще участваш — каза той и се засмя, сякаш тя беше някакво малко, глупаво момиченце.

— Съди ме тогава — отвърна Амбър и го погледна с блеснали очи. — Ще падне голям майтап. Първо вкарваш в леглото си сестра ми зад гърба ми, а после ме съдиш, че няма да участвам в твоя филм, така ли? Не мисля, че на света ще има дори един съдия, който да ти присъди неустойка.

Тя се обърна към сестра си.

— А що се отнася до теб, Челси, искам да знаеш, че бяхме дотук. Всичко между нас е свършено. Радвам се, че мога да ти го кажа в очите.

— Какво? — Челси се хвана нервно за шията. — Слушай, Амбър! Аз…

— Ей, сестричке — Амбър отстъпи назад и подхвърли ключовете си във въздуха. — Вече е много късно. Прецаквате ме за последен път. И двамата. Сега заминавам, но когато се върна, ще си го получите.

— Какво ще получим? — усмихна се нервно Челси.

— Реванш — отвърна Амбър.

Тя кимна, внезапно съвсем уверена в себе си:

— Да, реванш. До скоро.

Челси тръгна след нея по широкия мраморен коридор, а Лио остана назад.

— Хайде, Амбър — каза Челси зад гърба й, — казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

И точно тогава Амбър я шамароса. Никога не бе удряла някого така в живота си. Чувството беше наистина невероятно.

Тя се обърна, тръгна по алеята към тъмносивото си бентли и потегли. За първи път, откакто бе купила колата, смъкна гюрука и остави вятъра да развява косата й. Спомни си израженията на сестра си и бившия си приятел.

Щеше да се позабавлява.