Шарън Озбърн
Реванш (26)

25

Януари 2002 г.

Амбър живееше тук вече от шест месеца, и още не можеше да определи мнението си за Ел Ей. От една страна, градът изглеждаше толкова бутафорен. Пълен с хора, които говореха за себе си с огромна гордост и открито й признаваха, че я харесват заради славата й. Защото е млада, красива и преуспяла. Странна работа. Хората идваха при нея в ресторантите; веднъж — дока–то лежеше край басейна в хотела; друг път — докато се опитваше да разплете кабелите на слушалките си след тренировка. Казваха: „Искам само да ви се представя, аз съм…“ и й даваха визитните си картички: агент, продуцент, журналист. „Харесвам работата ви“, и си тръгваха. Никаква искреност, нищо. Майка й направо изпадаше в екстаз. А на Амбър понякога й се искаше да се върне в Лондон.

От друга страна мислеше, че животът в Ел Ей може да й се понрави впоследствие. Топлината — двете с Маргарет пристигнаха под калифорнийското слънце през октомври, когато у дома в Англия беше страшен студ. Харесваше й техният начин на живот, навън, на открито. Марко си намери работа като хореограф на млади таланти за американско телевизионно шоу и двамата се чувстваха като деца: караха ролери по алеите край широките сребристи плажове, ровеха из битпазарите по Санта Моника и Венис Бийч, ядяха мексиканска храна или седяха край басейна в къщата в Холивуд Хилс, където Амбър живееше под наем, пиеха вино и се смееха до припадък. Без Марко тя щеше да полудее. Той разбираше колко е глупаво всичко около тях и че тя не бива да го приема насериозно. Освен това знаеше това, което знаеше и тя: че Амбър се чувства щастлива единствено когато е на сцената — тогава наистина се превръщаше в самата себе си.

По екраните тръгна вторият й филм, „Да“ — романтична комедия за гаджета от училище, които отново се събират на сватбата на своите най-добри приятели. Тя имаше няколко песни и пееше основната тема на филма, но това беше първата й главна роля. Бе минала само една седмица. Амбър бе наистина сигурна само в едно: Лио Ръсел знаеше какво прави и тя се чувстваше в безопасност, сякаш нищо не би могло да се обърка.

— Поздравления, Амбър, скъпа моя. — Лио докосна бузата й с устни и тя не успя да скрие смущението си. — Най-добрата ми първа седмица, благодарение на теб. Ти си прекрасна.

Тя му се усмихна и учтиво се надигна от шезлонга.

— Благодаря ти, Лио. Много мило, но всъщност всичко се дължи на теб. Познаваш Марко, нали?

— Да. — Лио стисна ентусиазирано ръката на Марко, с лице, застинало в широка усмивка, а после бързо я пусна. — Значи, тук живееш? Харесва ми. Много е чисто.

Амбър за малко да се разсмее, но си спомни колко вманиачен е Лио за някои неща. Чистотата беше едно от тях. Имаше си някакви странности с хигиената. Като Хауърд Хюз… Тя кимна и се усмихна.

— Хубаво е, но мама смята, че басейнът е малък. Малко се попрестарава. А на мен ми харесва.

— Винаги може да ползвате моята къща — знаеш, нали? — вметна Лио.

Прекрасната голяма къща на Лио, построена в едновремешния холивудско-испански стил, се намираше високо в Бевърли Хилс и представляваше пленителна комбинация от старовремски блясък и свръхмодерни технологии. Имаше и три допълнителни пристройки за персонала и гостите, огромен басейн, облицован с тъмносини плочки с мозайка, стените бяха покрити с бръшлян, и във всяко отношение беше свръх удобна.

Чаршафите се сменяха всеки ден, баните и тоалетните се миеха и дезинфекцираха ежедневно и всички повърхности в къщата се чистеха с антибактериален спрей два пъти дневно от Тина, изстрадалата му дългогодишна икономка. Такъв беше Лио, до мозъка на костите си.

Той подрънкваше с ключовете в джоба си.

— Сали ще ти уреди кола и ще ти даде ключовете и кода за входната врата. Ти нали се запозна с Тина, когато ми беше на гости?

Тина беше една от любимките на Амбър в Ел Ей, заради тънкото й чувство за хумор, острия клюкарски език и топлата прегръдка за добре дошла.

Амбър обичаше и нея, и дъщеря й и й се стори странно, че Лио не помни това. Той изобщо не се интересуваше от такива неща.

— Да, виждали сме се няколко пъти, както и с Мария.

— Мария ли? — Погледът на Лио показваше, че не знае за кого говори.

— Дъщеря й — подсказа му Амбър ненатрапчиво. — Тя е добро момиче. Учи танци. — Мария беше само няколко години по-малка от Амбър и двамата с Марко й даваха уроци. Беше забавна като майка си, направо зашеметяваща, и искаше да стане актриса. Освен това имитираше невероятно смешно как Лио говори с майка й… Амбър положи усилие да не се разсмее при мисълта за Мария, която минава като ураган през кухнята и крещи: „Искам сок от зеленчуци в този миг, Тина!“

След шест месеца в Ел Ей, Амбър усещаше, че Мария е единственият човек на нейната възраст, с когото би могла да се сприятели.

— А, Мария… — Лио кимна. Той познаваше Мария. Тина непрекъснато бърбореше за нея и той се правеше, че я слуша.

Беше на… колко? Шестнайсет? Седемнайсет? Определено млада и хубава.

Не беше сигурен, но май се беше опитал да я целуне веднъж и бе пъхнал ръка под полата й, когато я завари в кухнята късно една вечер… Лио сбърчи чело и се замисли. Млада. Гладка, карамелена кожа.

— Да — промълви той накрая. — Познавам я. Чудесно момиче. Брат й също е хубав младеж. — Той повдигна въпросително вежди към Марко, който само го изгледа безизразно. Амбър се смути. Щеше й се неприязънта на Марко към Лио да не е чак толкова очевидна.

— Трябва да тръгвам. — Марко взе ключовете за колата си. — Ще се видим довечера, миличка. — Той целуна Амбър по косата и я потупа по рамото. — Браво, госпожице. Истински се гордея с теб. — Притисна я към себе си. — Оттук нататък нямаш спиране, стига да го искаш.

— О, иска го, естествено — каза Лио с широка усмивка. Марко извъртя очи нагоре зад гърба на Лио и тръгна бавно към колата си. Амбър гледаше след него и й се искаше той да не си отива. Винаги, когато останеше насаме с Лио, се чувстваше неловко, без да знае защо. Той не флиртуваше с нея, а беше известен като страшен сваляч. Непрекъснато флиртуваше с майка й, с Тина, със сервитьорките в ресторантите, с момичетата в офиса и в студиото — но никога с нея. Неясно защо, това потискаше Амбър. Лио се отнасяше към нея като към… любима племенница. Или като към домашен любимец.

Не че искаше той да флиртува с нея. Не си падаше по него, беше почти сигурна в това, просто… в него имаше нещо. Харизма, някакво магнетично присъствие, което означаваше, че той я привлича с чувството за сигурност и грижовност, което й създаваше. Казваше й, че всичко ще бъде наред. Както баща й някога. Само че Лио изобщо не беше като баща й…

— Той не ме харесва, нали? — каза Лио и кимна към отдалечаващата се фигура на Марко. Почеса се унило по врата и се намръщи. — Не знам защо!

— О, Лио — въздъхна Амбър. — Не се притеснявай от това. Отношението му към хората е съвсем черно и бяло. Сигурна съм, че ще си промени мнението. — Тя загриза нокътя си. — Просто иска да се съсредоточа върху пеенето.

Лио я погледна.

— Липсва ли ти пеенето? Мислех, че сега искаш да играеш.

Амбър побърза да го увери, че е така.

— Разбира се… разбира се! Обичам да играя, сега това е моят живот. Не ми харесваше особено да съм поп певица.

— Така ли? — Лио седна до нея и я загледа с интерес. — А защо?

Амбър се замисли.

— Чувствах се някак виновна. Сякаш изживявам нечия чужда мечта, на някое друго момиче, което иска да е голяма поп звезда. Обичам да пея. Но не обичам стадионите, известността, костюмите, всичко това.

— Но ти харесва да играеш? Не е ли същото?

— Не — отвърна тя. — Когато играеш, можеш да се скриеш зад нещо. Зад ролята, която изпълняваш. Да изключиш всичко друго.

— Амбър — промълви тихо Лио. — Не знаех, че си толкова свенлива. Така ли е?

Тя се изчерви, неспособна да го погледне в очите, и сведе поглед към идеално окосената ливада.

— Нещо такова. Но така е по-добре.

Не можеше да му каже, че и актьорството не я влече особено, а предпочита да пее в някой забутан бар с акомпанимент на пиано, само пред един микрофон, и да пее до насита за всички — или за никого. Не можеше да му каже: „Аз и кинозвезда не искам да бъда…“ Той щеше да я сметне за задръстена, а тя искаше Лио да я харесва, да бъде впечатлен от нея. Амбър търсеше одобрението на Лио Ръсел.

— Погледни ме — каза той. Дълбокият му глас прозвуча нежно. Тя бавно вдигна очи.

— Слушай, днес е велик ден за теб. Не бива да се тревожиш. Амбър, в момента ти си най-горещата новина в Холивуд. Разбираш ли го, мила моя? След това няма да остане студио, което да не те иска. — Той й се усмихна. — И не си гризи ноктите!

Тя отвърна благодарно на усмивката му, а туптенето в гърдите й поутихна. Щеше да е прекрасно, ако Лио е винаги наблизо. После каза:

— Благодаря. Ти си страхотен, Лио. Благодаря ти. Всичко е наред.

— Наред ли? Направо е прекрасно! — каза един глас зад гърба й. Амбър се обърна и извика:

— Мамо! Ти разбра ли? Лио ми каза току-що. Филмът има трийсет и пет милиона долара приходи само през този уикенд. Ще стане номер едно!

Маргарет, все още стройна както някога, спретната и елегантна в пурпурночервения си костюм, си пое рязко дъх. Замълча за момент, а после каза:

— Това е прекрасно. Сър Лио, това е смайващо. А какво следва?

Лио знаеше как да манипулира Маргарет — всъщност, знаеше как да манипулира всички жени. Той хвърли съзаклятнически поглед на Амбър и стана. Приближи се до Маргарет и целуна ръката й.

— Следва световна слава, и всичко е благодарение на вас и на вашата прекрасна дъщеря, госпожо Стоун.

— Маргарет! — поправи го тя с усмивка. Лио я караше да се чувства отново млада — тя току-що бе навършила четиридесет и една и всъщност беше по-млада от Лио, въпреки неговото твърдение, че е на трийсет и осем, а не на четиридесет и пет…

— Искам да ви заведа някъде довечера — каза той. — В „Айви“. Запазил съм маса за четирима. Марко също е поканен, ако е свободен! Става ли?

— Разбира се — отвърна Маргарет от името на всички. — Прекрасна идея, Лио! Ще можем да поговорим за бъдещите й планове. — Тя се усмихна лъчезарно на Лио и очите й заблестяха. — Дължим ти толкова много. Всичко е благодарение на теб.

— Не, не — възрази той. Сведе поглед, уж надолу към земята, но всъщност гледаше дупето на Амбър в оскъдния бански.

Разбира се, че беше благодарение на него — но като го отричаше и твърдеше, че е заслуга на англичаните, изглеждаше скромен и те го харесваха дори още повече, а той щеше да работи отново с Амбър… Лио я гледаше през полуотворените си клепачи как се навежда да вдигне от шезлонга лекия си халат. Не му беше влязла под кожата — не съществуваше такава жена — но определено я желаеше. Желаеше нейната прекрасна млада плът, малките й гърди с твърди зърна, които напираха изпод банския, гладката й кожа и кехлибаренозлатиста коса, зелените й очи… Но освен това искаше и кариерата й, искаше да я експлоатира — не, това не беше точната дума. Да работи с нея, да направи така, че всички да познават Амбър Стоун. Тя беше идеалната стока, във всяко отношение.

— Стига де — каза той, уж скромно. — Това няма нищо общо с мен. Но ще ти кажа нещо, Амбър. Само след няколко години никой няма да помни, че някога си била певица. Ти ще станеш най-великата кинозвезда в света. Запомни днешния ден. Това е денят, в който започваш да се превръщаш в тази личност.

Маргарет засия от радост. Амбър се засмя несигурно и повтори:

— Благодаря ти, Лио — просто защото не знаеше какво друго да каже. Най-добрата ми приятелка от училище стана ветеринарен лекар. Другата ми приятелка от нашата улица реши да стане учителка. А аз как се озовах тук, без въобще да съм го решавала?

Но не можеше да го каже гласно. Би било неблагодарно и грубо, и когато се замислеше какво са направили за нея родителите й през годините, колко горд щеше да е днес баща й с нея, разбираше, че постъпва правилно.