Шарън Озбърн
Реванш (37)

36

През цялото си детство Челси бе мечтала да отиде в Лос Анджелис. Винаги бе обичала филмите и историите, които разказваше баща й — за стария Холивуд, за звездите, за красивите хора, слънцето, палмите, за фамилията Романови, за Сънсет и Вайн…

Но скоро разбра, че Ел Ей от две хиляди и седма не беше онзи от хиляда деветстотин трийсет и осма. Това беше един свят на вълчи нрави, където хората ти се усмихват, докато ти забиват нож в гърба, където ежедневно нечии мечти се разбиваха с трясък и където идваха хубавки момичета от малки американски градчета с надежда да станат звезди, но свършваха, правейки свирки срещу десет долара отвъд булевард „Сънсет“.

Като цяло, мислеше си Челси, самият Лос Анджелис беше като едно хубаво момиче… хубаво момиче, което крие, че е болно от гонорея. Но Челси не беше вчерашна. Нямаше да се остави градът да я победи.

И беше решена да извлече от него максимална полза.

Два дни след пристигането й, Амбър и Лио заминаха за Канада. Щяха да отсъстват три месеца. След като им махна за довиждане, Челси изпита облекчение. Не се чувстваше комфортно в присъствието на сестра си, въпреки че се опитваше. И двете се чувстваха така. Нещо липсваше в отношенията им и тя се зачуди дали то въобще може да се поправи. Когато Челси пристигна в Лос Анджелис, майка й вече бе заминала за Канада, така че тя нямаше да види и нея още известно време — Беше заминала предварително да уреди хотела и да посрещне екипа — опияняваше се от ролята на мениджър на Амбър. Но Челен се запита дали не е можела да изчака още два дни, за да види другата си дъщеря. Беше идвала в Англия предната година; тогава се срещнаха и Маргарет се държа много по-добре с нея, след като бе получила наградата на БАФТА и една награда „Оливие“ и бе възприемана като най-популярната и реализирана млада актриса, която се снима във Великобритания.

Челси вече бе вдигнала ръце от майка си, макар и да не го признаваше. Някога й помогна Дерек, а тя самата, Челси Стоун, се измъкна от батака. Челси беше отбор от един човек — така се бяха стекли нещата при нея. Не можеше да разкаже за кошмарите, през които премина, нещата, които бе видяла през сравнително краткия си живот, и всичко щеше да си остане така. Още от малко момиченце се чувстваше като втора класа пред Амбър. Не можеше да обясни защо, и през последните няколко години вече бе спряла да се пита. Не можеше да даде разумно обяснение, а вече бе късно да предприеме каквото и да било по този въпрос.

От офиса на Лио продължаваха да мънкат и да не казват ясно кога ще е кастингът. Това я подтикваше допълнително. Само няколко дни в Ел Ей й бяха достатъчни да разбере какво трябва да направи, и разбра защо Лио я бе гледал по този начин: трябваше да отслабне, и то бързо. В Лондон не й се струваше, че е толкова огромна; а както се оказа, в Лос Анджелис тя беше чудовище.

Все още смяташе, че Лио е гадняр, но го харесваше, без да знае защо. Видя веселата искрица в очите му и си помисли, че е човек, с когото може да се разбере.

А и знаеше, че той е най-добрият. Челси без друго не бе разчитала кой знае колко на този кастинг, ако трябваше да бъде честна пред себе си. Просто гледаше на него като на своя билет за Холивуд. Имаше таланта, а сега просто трябваше да постигне такъв външен вид, който да отговаря на него. Щеше да има само една възможност да пробие, и това беше тя. Все още не познаваше никого в града и сега, когато Лио и Амбър ги нямаше, това й се стори като небесна благодат. Агентът на Амбър, Дан Стайн, се бе свързал с нея, но както подозираше Челси, по-скоро защото Амбър го бе помолила за това. А Челси не се нуждаеше от милостиня.

Ще отслабне и ще накара този идиот Лио Ръсел да я забележи — това щеше много да й хареса. Никой няма да я спре! И тя се залови за работа. Когато имаше план, Челси бе в стихията си. И бе най-безпощадна.

Започна да плува сутрин в басейна на Амбър. Вечер извеждаше двата шпица на Амбър, Солт и Пепър, да потичат по брега. През деня не излизаше, защото изгаряше лесно, а искаше да запази светлата си кожа.

И спря да яде. Не напълно, но откри, че под палещото калифорнийско слънце не изпитва особен глад. Отказа се от спагетите и пилето с къри, които бе свикнала да поглъща вечер след представление в театъра или след снимките за сериала — пък и къде щеше да намери такава храна в Лос Анджелис? Започна да яде повече плодове и салати, печена риба и ядки. С вманиачено пристрастие наблюдаваше как тялото й отслабва — използваше скъпите кремове и гелове за тяло на Амбър и се мажеше с „Ла Прери“ и „Крем дьо ла Мер“.

Бавно, но сигурно килограмите започваха да се топят.

Тя започна да пробва дрехите на Амбър и се изуми как само след няколко седмици някои започнаха да й стават. Всеки път, когато огладнееше, си спомняше лицето на Лио и сардоничния му, учтив глас. Знаеше, че играе, а и това негово изражение — какво, по дяволите, беше то? Похотливост? Не може да бъде — той едва ли не й бе заявил в прав текст, че е твърде едра за него. Най-малкото — твърде едра за филмите му. Ама че гаден лицемер, мислеше си тя и удвояваше усилията си.

Освен това си намери приятелка. Нейна сънародничка — Джен, която срещна един следобед на плажа. Джен беше гримьорка и работеше за филмовите студия на хонорар, като гримираше звездите за шоупрограмите за различните награди. Тя беше тиха и изключително въздържана и Челси я харесваше заради това — наистина, беше амбициозна, но не се впечатляваше лесно. Не се издаде, че знае коя е Челси, нито че сестра й е една от най-известните личности в света. За втори път се срещнаха пак случайно, когато Джен разхождаше кучето си Чампиън по брега. Тя попита Челси дали е проследила какво се случва в последната серия на „Жителите на Ийст Енд“.

— Нямам никаква представа — отвърна Челси. — Не го следя.

— Наистина ли?

Челси каза:

— Виж какво. Бях прекалено заета всяка вечер да играя с Дерек Джакоби и нямах време да записвам някаква си тъпа сапунка.

— О, я млъквай, надута краво — отсече Джен и я смушка. — За първи път те видях, когато играеше устата тийнейджърка във второкласен сериал за деца — с грима, който ти слагаха, приличаше на задницата на раздрънкан автобус, тъй че не ми се прави на голяма работа. Познавам те, разбра ли?

Последва моментна тишина. Никой не си бе позволявал да говори по този начин на Челси от години. Но тя си даде сметка, че откакто затвори „Неделния клуб“ и заряза „Рокси“, преди повече от две години, не бе завързала никакви приятелства. Щеше да е хубаво да има поне един приятел тук. Тя се засмя, прегърна Джен през раменете и каза:

— Ела да те черпя едно питие. Ти си единственият човек в този смахнат град, който не е пълзял в краката ми, откакто пристигнах.

През първите два месеца в Калифорния тя беше сама, с изключение на Росита и Джен, но така й харесваше. Влюби се в разходките на открито, в топлината, в здравословния начин на живот. С Джен ходеха да карат ролери на „Санта Моника“ и тя й казваше кой кой е и кой е в момента на върха, кой трябва да си скрие акнето и кой с кого се чука. Това даваше на Челси чувството, че не е съвсем сама в този чужд свят. Джен беше добра приятелка — беше свободна през повечето време, не си вреше носа в чуждите работи, имаше си хубава работа и собствен живот. Не беше като онези лепки, с които трябва да внимаваш. Челси не искаше „най-добра приятелка“; считаше, че е най-добре да не разчита прекомерно на никого. Но беше хубаво да знае, че Джен съществува.

Всяка вечер Челси сядаше на балкона на Амбър с единственото удоволствие, което си позволяваше — чаша ледено калифорнийско вино от долината Напа — и гледаше океана, хората, които бягаха за здраве по пясъка или разхождаха кучетата си, слушаше шума на вълните в далечината и попиваше величествените розови, червени и златни цветове на залеза. Всъщност, дори не мислеше за Амбър.

Това, което си мислеше, беше: „целият този живот може да бъде мой, трябва да е мой и ще стане мой…“