Шарън Озбърн
Реванш (19)

18

Той мразеше проклетия Елтън Джон. Мразеше го, защото онзи си мислеше, че е съвсем нормално да си такъв. Трафикът по шосе М25 запълзя едва-едва и Джордж нетърпеливо завъртя копчето на радиото; отново бяха пуснали „Свещ на вятъра“, а той не искаше да я слуша. Предпочиташе радио „Капитал“, да се информира за последните хитове в попмузиката, да знае кои парчета диджеите пускат до припадък, кой е на върха и кой слиза надолу. След всички тези години той изпитваше същата страст към бизнеса, както някога.

Но напоследък нещо се бе променило. Сякаш беше станало някак по-трудно. Бизнесът не вървеше така добре, и Джордж Стоун не знаеше защо. Сякаш бе изгубил нюха си; губеше и повече пари, отколкото му се искаше, и някак не можеше да се върне в скоростното платно. Той знаеше, че е най-добрият мениджър в Обединеното кралство. Идваше му отвътре. Работеше добре с числа и имаше изострено чувство за бизнес и творчески поглед. Но беше изгубил тръпката.

Нищо не му носеше удовлетворение, с изключение на едно нещо, а то го отвращаваше както винаги. Мразеше се повече от всякога.

Старата болка го прониза между очите. Стъмваше се; беше септември и дните ставаха по-къси. Беше студено. Помисли си, че трябваше да мине през Ричмънд, оттук пътят се удължаваше много… Джордж разтри носа си; искаше му се вече да си е вкъщи, да седи с чаша уиски в ръка, дългият ден да е останал вече зад гърба му и да е избегнал изкушението…

Но какво го чакаше вкъщи? През всички години, докато се скъсваше от работа, вечер се прибираше в една огромна къща, която някак си не можа да почувства като дом — колкото и да се опитваше, колкото и да се гордееше с това, което бе направила Маргарет с къщата, колкото и да й бе благодарен за начина, по който я поддържаше. Но сега Маргарет и Амбър ги нямаше; бяха на записи в Швеция, при някакви много известни продуценти, за които звукозаписната компания смяташе, че ще изстрелят Амбър към славата и богатството.

Джордж беше слушал вече няколко от песните. Направо бяха фантастични, той го знаеше със сигурност. Амбър е добро момиче, помисли си той с обич; малко свенлива, винаги в сянката на другите, но скоро щеше да си стъпи на краката. Тя работеше много и имаше приветлив и сговорчив характер…

Прониза го познатата болка. Как е могъл да създаде нещо толкова красиво, толкова чисто, когато той самият е тъй порочен и отвратителен?

Трафикът замря почти напълно. Тук обикновено се замисляше дали да не завие на следващия ъгъл — място, което мразеше и обичаше едновременно, и да се отдаде на страстта си. Джордж пое дълбоко дъх. А му липсваше и Челси, там беше проблемът. Той не искаше да си го признае, но от живота му изчезна много от радостта, която изпитваше, когато преди почти две години тя се изнесе от „Бей Трий Хаус“ и се премести в апартамент в Лондон, близо до Ладброук Гроув.

Маргарет изпадна в ужас, но Джордж се съгласи с Челси, че тя трябва да се премести, въпреки че сърцето му се късаше. Тя беше упорита и независима — неговата красива, талантлива дъщеря. Той я обичаше с ожесточение, каквото никога не бе изпитвал към жена си и към биологичната си дъщеря, макар че не разсъждаваше по този начин за децата си — никога не си признаваше вътрешно това, както и толкова много други неща в живота си.

Челси му беше приятел и спътник; имаха еднакво чувство за хумор, харесваха еднакви американски сапунки, четяха едни и същи книги, и двамата пиеха уиски и обичаха вино. Те се срещаха за вечеря, разхождаха се из лондонските улици и той й посочваше местата от миналото, които са били важни за него. „Черният кон“, старият му апартамент в Мерилебон, италианския деликатесен магазин на Бруър Стрийт, единственото място в ония години, откъдето човек можеше да си купи свестен зехтин… Челси особено много обичаше Сохо. Като баща си. Толкова много приличаше на баща си, че това носеше на Джордж изтънчено удоволствие и болка. Изглеждаше като него, държеше се като него — но характерът й се подсилваше от стоманената арматура, наследена от майка й. Джордж страшно се гордееше с нея.

Не бе успял да оплеска поне това. Едно-единствено нещо.

Сега пееха „Спайс Гърлс“. Джордж изключи радиото и скръцна със зъби.

Кога беше станало приемливо да си такъв като него? Защо той дори не можеше да изрече думата, и защо, по дяволите, беше толкова потиснат и объркан от това? Дали не е от годините изграждане на защитни стени, които да го предпазят от онова, което считаше за своя срамна тайна? А после, най-неочаквано, тези стени бяха паднали за всички други. Стари приятели обявяваха наляво и надясно, че са гей: актьори, рок и поп звезди, телевизионни водещи, дори един техен съсед в Уейбридж — пенсиониран съдия, който наскоро обяви, че напуска жена си и отива да живее при любовника си, за бога.

А нашият приятел Джорджи оставаше да се мотае по мъжките тоалетни и да плаща тайно на момченца за секс услуги. След това плачеше от безсилие и срам, заради криенето, лъжите и ужасното чувство, че вече никой не би го обичал, ако разберат какъв е всъщност.

Но Джордж бе взел решение след заминаването на Маргарет и Амбър за Швеция. Отначало очакваше с нетърпение да заминат, за да може да удовлетворява страстта си малко по-често от обикновено; в пресечките на „Оксфорд Стрийт“ имаше една сауна, която той предпочиташе, знаеше къде са най-добрите места, където може да получи каквото иска, отбивките по магистралата към дома, където можеше да спре, ако пожелае.

А после осъзна, че на това трябва да се сложи край. Трябва да престане да живее този двойствен живот: стига толкова. На всичко отгоре, това бе само половината от неговото желание. Да, той искаше секс с мъже, но освен това искаше тяхната компания, връзка, любов, приятелство — а не можеше да го получи от момчетата с изцъклени погледи, които му правеха свирки, позволяваха му да ги обърне с гръб към себе си и да ги чука, да мастурбира върху лицата им, докато свърши с вик на екстаз, примесен със срам, срам от това колко са млади и колко са отегчени, срам от това колко виновен се чувства. Понякога му се искаше просто да говори с тях, а тогава те проявяваха още по-силно презрение; искаха единствено парите му, не желаеха да затормозява мозъците им с тези тъжни разкази за живота на жалките мъже на средна възраст, които водят двойствен живот… И Джордж се закле пред себе си. Стига вече! Беше толкова лесно, когато е сам, да получи каквото иска и когато го поиска, но това трябваше да приключи.

Или ще прояви смелост да напусне Маргарет и ще заживее живота, който винаги бе търсил, или ще остане страхливец и ще продължи със съществуванието си в Уейбридж. Ще работи много, ще утешава с дъщерите и жена си и красивия си дом.

Той избра второто и щеше да изпълни решението си. Да, наистина.

И тогава го видя.

Стоеше край пътя. Беше отбивка, на която често бе спирал преди — утоляваше страстта си в храстите отстрани, трудейки се усърдно над някого, мълчалив, с изключение на стоновете, и потъваше в потния, лепкав анонимен секс, мисълта за който предизвикваше ерекцията му седмици след това. Вече се бе стъмнило и той виждаше само очертанието на фигурата край пътя; силуетът го накара да завие и да освети с фаровете бялата тениска на момчето.

Джордж спря и облегна за миг глава на волана, после вдигна поглед и едва не се разсмя от облекчение. Не беше негов тип — още юноша, с големи тъмни очи и плахо лице, изцапано и набраздено от сълзи.

— Ей — извика той и слезе от мерцедеса. — За малко да получа инфаркт. Добре ли си?

Челси не можеше да фокусира погледа си. Знаеше, че портфейлът й е някъде тук, но не можеше да го намери.

— Лангастароу — извика тя.

— Скъпа, не разбирам нито дума. — Чернокожият шофьор мразеше да вози пияни хора в таксито си. — Или ми кажи накъде да карам, или се омитай от колата. Ясно?

— Лангастароу! — повтори Челси по-силно. — До Ладрук Гро… — Тя политна назад, защото колата зави рязко и потегли. — Може ли да карате по-бавно, моля? — попита надменно. — За къде бързаме?

— За Ланкастър Роуд ли става дума, до Ладброук Гроув? — попита шофьорът. — Ако е така, кажи го ясно, или те изхвърлям, разбра ли?

Ама че смотаняк.

— Да, това имам предвид. Благодаря.

Шофьорът я остави на мира, но ругаеше полугласно, а Челси се тръшна нещастно на облегалката. Пак беше пияна — беше се напила повече, отколкото възнамеряваше първоначално. Но всички давеха мъката си в един малък бар някъде из задните улички на Шепърдс Буш, недалеч от студио „Уайт Сити“ на Би Би Си. Колко време бе прекарала там, на практика бе израснала там… а сега всичко бе свършило.

Таксито препускаше със скорост доста над ограничението. Беше сигурна, че го прави нарочно. Челси се загледа навън към анонимните къщи и се опита да не мисли колко й се гади. Тя знаеше, че майка й бе живяла някъде тук, в малък апартамент — отначало, когато бе пристигнала в Лондон. Опита да се разсее, като се мъчеше да си представи къде точно се е намирало жилището; знаеше много малко за майка си, която не говореше често за миналото си. Било малко преди да срещне татко й. Оженили се след година, тя знаеше и това; знаеше, че майка й е забременяла с нея. Доста я гъделичкаше мисълта, че нейният улегнал баща не е могъл да си го държи в гащите и без колебание е оправил Маргарет Майкълс. Но от друга страна, някак не можеше да си го представи, честно казано.

Те пътуваха към града, към Ладброук Гроув. Челен усещаше как евтиното бяло вино, което бяха пили цяла вечер, се плиска в стомаха й заедно с шотовете текила, погълнати в компанията на Брайън, декоратора, и Гари, който я опипваше навсякъде като октопод, след като вече бе приключил с ролята на неин брат. Нещастник беше този Гари; тя му каза да се разкара, когато се опита да я прегърне, бутна го от стола на земята и всички се разсмяха. Добрата стара Челси, сърцето и душата на компанията, пияна като скункс и два пъти по-забавна…

Тя се взря невиждащо в скута си и забеляза с отвращение своите, както й се струваше, дебели бедра, сплескани върху изкуствената кожа. Кой ще я иска сега? Тя се замисли за Амбър — перфектната, руса, възпитана Амбър, с глас като камбанка, кротки маниери, великолепна стройна фигура и идеални малки гърди; сега това се търсеше. А самата тя беше съсипана, дебела, тъпа и грозна звезда от тийнейджърски сериал, която нямаше какво да покаже, въпреки годините си на слава.

Налегна я безутешност и й се прииска да си е вкъщи с питие в ръка. Потърси мобилния си телефон — тъкмо си го беше купила. Можеше да се обади на Брайън; напоследък спеше с него от немай-къде, но Брайън беше женен и живееше в Лоутън, Есекс и вероятно вече бе на път за дома… Тя остави телефона. Както винаги, почувства срам от това, че използва хора като него, за да забрави за празнотата в живота си.

Но отдавна й бе писнало от него, от червендалестото му лице и прошарената коса, която падаше върху нея, когато лежеше отгоре й. Бе изпълнена с отчаяно желание да я докосне, да я накара да извика, а не само да помпа механични движения в нея. Лицето му изразяваше пълен екстаз; не му се вярваше, че чука деветнайсетгодишна, да не говорим пък за деветнайсетгодишната Челси Стоун.

Очите й се напълниха със сълзи. Почувства се страшно сама и изведнъж, сякаш без причина, си спомни за баща си, скъпия й татко, и сърцето й отново трепна. Ще иде да го види. Сигурно е самотен, нали Амбър и майка им ги няма. Можеше да се утешат взаимно. Челси често се чувстваше щастлива единствено когато беше с баща си. Той никога не я осъждаше, винаги я хвалеше, смееше се на шегите й. Той беше най-добрата компания.

Тя се наведе напред; внезапно се почувства малко по-тъжна и поизтрезняла.

— Извинете, но реших друго. Може ли да ме откарате в Уейбридж, ако обичате?

Шофьорът въздъхна:

— Слушай, съкровище…

Челси го прекъсна:

— Ако не искате, ще си хвана друго такси.

Той я погледна в огледалото. Тя седеше изправена, очите й блестяха, косата падаше върху лицето й. Изглеждаше му някак позната — коя ли беше? Явно е известна, помисли си той, но и малко плашеща.

Тя го чакаше да й отговори.

— Няма проблем — каза той кратко. — Накъде отиваш, съкровище?

— Принсес Драйв, Уейбридж.

Челси се отпусна назад. Почувства се щастлива за първи път от много дни. Таксито обърна и потегли към предградията.