Шарън Озбърн
Реванш (35)

34

Почти нямата икономка я посрещна безмълвно на вратата. Тя поведе Челси през множество огромни и безупречно подредени стаи. Наистина ли малката й сестричка живее тук? Една от стаите беше нещо като кабинет — по стените й бяха окачени всичките й филмови афиши и Челси ги заразглежда. „Да“, „Романтичката“, „Първа среща“ и сега новото попълнение „Моминско парти“, макар че беше съвсем същото като другите.

„Ама че боза“, помисли си тя отново. Сви рамене и забеляза, че икономката я чака до вратата.

— Вие чакайте тук — каза тя. — Отива да повика мис Амбър. Тя не знае, че вие тук.

И погледна Челси, сякаш тя беше някакъв опасен престъпник. На Челси й се прииска да завие, да се разкрещи и да я захапе, да й изкара акъла от страх. Ставаше все по-зле и по-зле…

Тя зачака. Минаха пет минути. После десет. Да не се е загубила? Колко е голяма тая шибана къща? Струваше и се, че чака в празната стая с теракотен под от часове. Вече не беше дори ядосана, просто потисната. Уморена, потна и с абсолютно паднал дух. Искаше само душ, багажа си и легло, на което да отпусне уморената си глава. Но не. Лос Анджелис я мразеше, тя мразеше Лос Анджелис… и къде, по дяволите, е Амбър?

Внезапно Амбър влезе с поток от извинения и обяснения. Росита забравила да й каже, че е пристигнала. Казала й чак сега, после звъннал телефонът, а и тя трябвало да занесе нещо на Лио; и двамата много съжалявали.

— Няма нищо — каза Челси. Безупречните черти на Амбър разцъфнаха в усмивка.

— Прекрасно е, че те виждам — възкликна тя и прегърна силно сестра си. — Десет години! Липсваше ми, Челс.

Челси отвърна на прегръдката й, но не толкова силно, защото, честно казано, се боеше да не пречупи сестра си на две. Тя беше толкова красива, като порцеланова. Косата й — перфектна; кожата и зъбите — сякаш са я държали в музей. И беше толкова слаба!

Челси си помисли, че все едно прегръща птичка. Това не бе сестра й от миналото. Луда работа.

Амбър се опитваше да не се разплаче — всичко бе далеч по-трогателно, отколкото си го бе представяла, да види сестра си отново след толкова много години. Беше забравила колко красива е Челси, колко тъмносини са очите й и колко ядосана изглежда, когато не го осъзнава.

— Хайде сега, стига толкова — отдръпна се намусено Челси. — И аз много се радвам, че те виждам, мила. Досега се намирах в някакъв гаден кошмар. Да се надяваме, че нещата ще се пооправят.

Амбър чак сега огледа по-подробно сестра си. Челси долови изражението й:

— Чудиш се защо изглеждам, сякаш са ме ръфали кучета? Да. Не се чуди повече. Самолетната компания ми загуби багажа, после охраната на бариерата не искаше да ме пусне с колата, така че вървях пеш десет минути на слънцето с този гаден анцуг. Нямам никакви дрехи, нищо. — Тя разтвори ръце. — Ще се оставя на милостта ти.

— О, Боже! Бедничката — възкликна Амбър. Челси с удоволствие забеляза, че е запазила британското си произношение с едва доловимо средноатлантическо звучене, макар че във филмите си винаги беше Амбър Американката. Тя се почеса по главата:

— Ела с мен. Ще измислим нещо.

— Аз нося петдесети номер — каза Челси и в гласа й прозвуча недоверие. — А ти кой номер си?

— Ами, четиресет и втори — отвърна Амбър, хвана я за ръката и повтори: — Не се тревожи, ще измислим нещо. Аз бях понапълняла малко миналата година. На Лио това никак не му хареса. Но имам дрехи от тогава. Да видим какво ще намерим. — Тя притисна отново сестра си към себе си и я погледна с неясна тревога. — Ти си тук и само това има значение в момента. Знаех си, че нищо не може да се промени между нас.

Челси я последва. „Съвсем нищо ли“?