Шарън Озбърн
Реванш (59)

58

Тя звънна на Челси, за да й каже, че тръгва към тях, и притисна плътно касетите към себе си.

Амбър въобще не беше решила къде ще отседне, докато е в Ел Ей. Не можеше да се върне в къщата си; чувстваше се странно, а и не беше предупредила Росита. Не беше готова; все едно се връщаше завинаги в Ел Ей, а не само за няколко дни…

Дали да не остане при Челси за през нощта? Треперейки леко от напрежение заради извършеното, Амбър подкара колата, която бе наела от „ЛАКС“, към дома на Челси. Докато паркираше, видя, че сестра й я чака на алеята. Беше привечер. Амбър бе пристигнала сутринта със самолета от Ню Йорк. Часовата разлика и беше от полза, но все пак беше дълъг ден. Много, много дълъг ден.

Тя излезе от колата, като примигваше често и се опитваше да прикрие прозявките си — стресът и умората най-после започваха да я побеждават.

— Здравей! — каза тя, докато вървеше по алеята.

Челси беше с анцуг и изглеждаше леко напълняла.

В ръката си държеше пакетче чипс и дъвчеше. Тя гледаше Амбър, притиснала под мишницата си огромната сива чанта „Мълбъри“.

— Е?… — само попита тя.

— Взех ги — отвърна Амбър.

Челси размаха победоносно юмрук:

— Да-а-а! — И вдигна поглед към небето. — Благодаря ти, Господи!

— Но ние дори не знаем какво е записано на тях, нали? — каза предпазливо Амбър. — Сали никога не ги е гледала. Може да са празни. Нали знам какво представляват често записите от охранителните камери.

Челси не я слушаше.

— Амбс, влизай бебчо — каза тя и тръгна към къщата.

— Ще извикам Сали. Ще я изчакаме и ще гледаме заедно. — Тя поклати глава, примигна и добави неловко: — Не мога да повярвам, че успя. Браво на теб.

— Благодаря ти. — Доволна, Амбър я потупа по рамото. После двете сестри влязоха вътре.

 

 

— Страшно съм нервна — призна Амбър, когато след половин час Сали дойде при тях. Трите седнаха заедно на големия диван и Сали бутна първата касета във видеото.

— Знам, скъпа — отвърна лаконично Сали. — Аз също. Но трябва да я изгледаме цялата.

Амбър стисна ръката на Челси; тя също стисна нейната. Впериха очи в екрана, а Сали натисна бутона.

И се загледаха.

Първата касета беше от камерата, насочена към огромния басейн на Лио. Гледаха като препарирани. Сивият екран примигна и присветна.

Пред камерата преминаха нечии крака, тялото беше извън кадър. В ъгъла на картината — сенки.

— Няма звук — разочаровано каза Челси.

— Знам. — Сали натисна копчето, за да превърти напред. — Съжалявам, наистина няма.

— Не ни трябва звук — каза Амбър. — Ако има нещо въобще, то… — започна тя, но не довърши.

Сали държеше пръста си на бутона за превъртане. Загледаха се мълчаливо в проблясващия сив екран.

— Спри! — извика Амбър в един момент. Сали върна малко и видяха как по екрана премина Лио с чаша в ръка, с бяла ленена риза, торбести ленени панталони и сандали. Часът беше 9,37 вечерта.

— Това са неговите дрехи за почивка вкъщи. Копелето му с копеле — изсъска Челси.

Другите само кимнаха. Всички познаваха гардероба му като петте си пръста.

— Това за съжаление обаче не доказва нищо — каза Сали. — Да продължаваме нататък.

И отново натисна копчето.

Към края на втората касета, от камерата в спалнята на Лио, те вече се бяха паникьосали, но никоя не си го признаваше.

Спираха десетки пъти и се взираха, когато през екрана бързо преминеше някакъв обект, с надеждата, че сега вече започва действието… но отново и отново — нищо важно. Ако не беше тук, то къде тогава?

— Сигурна ли си, че бяха само три касети? — промърмори Челси.

— Три са — потвърди Сали. — Аз взех три тогава.

— Но дали са били тези, които трябва? — попита отново Челси.

— Ние не знаем къде се е случило, нали? — отряза я Сали. — Може да е станало навсякъде в къщата.

— Нали каза, че имало пет камери? — попита пак Челси.

— Да, знам, че е така. Но едната гледа към колите, а другата е от кухнята — освен ако не мислиш, че го е направил там…

— Не е невъзможно — изтъкна Амбър. — Все пак това е Лио.

— Да видим и третата касета — каза Сали.

— А тя откъде е?

— От кабинета му.

Изгледите да намерят нещо не бяха добри.

Тя постави касетата и натисна бутона за пренавиване. Видеото защрака. Челси допи останалото вино; Амбър си гризеше нокътя. Челси остави чашата и посегна към дистанционното. Сали я спря:

— Недей, Челси, още… — и не довърши.

Бе пуснала записа по средата на касетата.

Черно-белият екран просветна и се появи кабинетът на Лио с голямото резбовано дървено бюро, за което той твърдеше, че е същото като онова в Овалния кабинет. Лио, приведен над нещо… над някого.

Виждаха извития му гръб. Виждаха петното от пот на гърба на ризата му. Той се клатеше напред-назад пред ръба на бюрото. Амбър присви очи, за да разбере какво става…

— О, гадост — възкликна тя и сложи ръка на устата си. Сали пусна дистанционното.

Видяха Мария, хвърлена като чувал върху бюрото — слабичка, малка, нежна… толкова млада, едва се виждаше покрай Лио. Очите й бяха затворени, устата зееше, викаше нещо, удряше го, драскаше, но ръката на Лио бе на гърдите й и я натискаше силно надолу върху бюрото.

Слабите й крака се люшкаха като клечки от двете страни на черните му панталони.

Той я държеше здраво, а тя се бореше, ръката му натискаше гърдите й, и изведнъж тя се отпусна. Спря да се бори. Но Лио не спря, а продължи с мощните си движения.

Челси, Амбър и Сали гледаха ужасено и мълчаливо.

— Нека да върна малко назад — каза Сали. — Да видим откъде имаме запис.

Тя върна касетата, прехапала устни, с около десет минути преди да започнат да гледат. После пак превъртя напред, докато попаднаха на кадъра как Лио избутва Мария вътре в кабинета. Тя едва се държеше на краката си, като пияна.

— Дрогирал я е почти до безсъзнание — прошепна дрезгаво Челси. — Изрод!

Видяха как Лио я вдигна на бюрото. Погали я по лицето и я бутна да легне. Тя се смееше, но изведнъж изражението й се промени.

Сали натисна стоп бутона и каза тихо:

— Не искам да гледам повече. — После остави дистанционното на бюрото и прокара пръсти през косата си. — Видяхме достатъчно.

— Само да видя нещо. — Челси пак пусна записа и се загледа. После се изсмя.

— Това наистина ще унищожи копелето. Успях! — Тя стисна юмруци. — Искам да кажа, ние успяхме, момичета! Сега ще го унищожим.

Наля си още вино и отново се засмя на глас. Амбър никога не бе виждала очите й толкова живи и блестящи.

Тя я гледаше, но не знаеше какво да каже. Сали спря касетата и я извади от видеото, а Амбър стоеше, все така вперила очи в сестра си.

И изведнъж осъзна, че онази Челси, която тя познаваше от преди, беше изчезнала завинаги.

Защото тази Челси беше чудовище — някой, който може да изгледа запис с изнасилване на младо момиче и да мисли единствено как да го използва, за да осъществи плана си за отмъщение.

Искаше й се да изкрещи, да се свие на топка и да реве от ужас заради Мария и Тина, заради това, което видя. До този момент не бе вярвала истински на това, което й казаха Сали и Челси. Как е могла да не разбере? Как е могла да бъде толкова наивна, глупава и сляпа?

— Утре ще занеса записа на ченгетата — каза Сали. Не изглеждаше щастлива, нито пък тържествуваща. По-скоро мрачна, като човек, който е завършил маратон, приключил е с дадено задължение. Направил е каквото трябва. Тя внезапно се състари. — Знам при кого да отида. Но ще отнеме известно време, докато проверят дали записът не е фалшив.

— Направи го преди Оскарите — отсече Челси и скочи от дивана. — Чух, че ще му връчват някаква награда. Болният изрод. Направи го преди това. Непременно.

— Да, да, права си. — Сали сложи касетата в найлонова торбичка.

— Къде можем да скрием това? То е най-ценната ти вещ, Челси. Тази нощ ще остана тук, за всеки случай.

— Естествено — отвърна Челси. — Само да взема още малко вино. Амбър, ти искаш ли?

Обърна се и погледна Сали.

— Амбър? Къде изчезна тя?

Сали вдигна очи, сякаш очакваше да види Амбър надвесена над себе си.

— Не знам. Беше тук… Къде ще скрием касетата, Челси?

Бяха толкова погълнати от тази мисъл, че дори не чуха как някаква кола потегли от алеята.